ЕМИЛ ЗОЛА – ПО СЛУЧАЙ 25-ГОДИШНИНА ОТ СМЪРТТА МУ
Делото и личността на Емил Зола са от ония, които, колкото време ги отдалечава от нас, толкова те растат и стават символ.
И днес, 25 години след смъртта на Зола, като измерим и преценим стойността на колосалната творба, коятато бащата на натурализма ни остави, ние оставаме поразени от нейната здравина, от духа на доброта и обич към човечеството, които изпълват тая творба.
И разбираме ясно колко много личността на Зола е неделима от неговите книги.
Младеж още, Зола бе писал:
„Аз поставям като начало, че творбата живее само чрез оригиналността си. Във всяка творба трябва да открия една личност и иначе творбата ме оставя хладен. Искрено бих пожертвал човечеството заради художника. Моето определение на художествена творба, ако бих дал една дефиниция, би била: едно художествено творение е кът от сътворението, видян през един темперамент. Какво ми се струва останалото? Аз съм художник и ви давам своята плът и своята кръв, моето сърце и моята мисъл.”
И затова, въпреки догматиката на натурализма, ние навсякъде виждаме личността на Зола в неговите романи.
Искрената и честна природа на писателя е неделима от неговото дело.
И защото това е така, ние намираме, че никой не е по-добър учител за формирането на един писател и каляването на един гражданин от шестдесетте тома книги, които Емил Зола ни остави.
*
Дете още, Емил Зола познава суровата школа на живота: лишенията, унижението, покварата, които изтриват в човека неговия човешки лик и го правят звяр или жертва.
Париж, големият град на революциите, на красотата и на изкушенията, дава на Емил Зола първия урок за живота. И тоя урок не е бил радостен!
Седем години младежът Зола води в Париж дни на борба за живот, като го следват всички съпътници на лишението.
От слънчевия Прованс Зола донася в столицата само своята вяра в себе си. Той живее в една мансарда, като има за съседи бедняци, пияници, проститутки и тъмни нощни герои.
Тая зловонна атмосфера бунтува неговото сърце и той никога не я забравя.
Във „Вертеп” е описана правдиво една такава къща. А големият град възправя своето величие, дето господства една разядена от развала аристокрация и парична буржоазия.
И Зола замечтава да опише тоя Париж, да покаже страшната социална антитеза между Париж на неволите и Париж на разточителството.
И той изпълни своята дума: в най-добрите му романи Париж е един от могъщите му герои. В един от своите романи Зола пише:
„В немотията на моята младост, аз живеех в хамбарите на окрайнините, откъдето се разкриваше целия Париж. Тоя велик Париж, подвижен и безразличен, който беше всякога в рамката на моя прозорец, ми се струваше като ням свидетел, често трагичен довереник на моите радости и на моите скърби. Аз гладувах, аз плаках, имах своите велики щастия. Е, добре, още от двадесетата си година аз замечтах да напиша един роман, в който Париж, с океана на своите покриви, ще бъде едно лице, нещо като античния хор.”
И през тия дни се оформя личността на Емил Зола: омраза срещу тия, които похабяват живота, защото, бидейки господари, престъпно злоупотребяват с властта и парите си; омраза срешу дребнавото, глупавото, смиреното от овчедушие и вяра в господството на силната, даровита и честна личност.
Колко ценен е манифестът „Моите омрази”, който двадесет и няколко годишният Зола публикува, като свое социално, нравствено и писателско верую!
Една горда самота стана негов постоянен спътник и в нея той калява своя кураж за дело в живота. Емил Зола е типът на литератор: той безрезервно вярва в мощта, в божественото предназначение на книгата.
В романа си „Рим” - една от най-зрелите му творби на зрялата му възраст - той пише:
„Никога няма достатъчно книги. Необходими са още и всякога. …Книги, книги всякога! И всякога да вървим напред в повече наука, в повече светлина, ако искаме да живеем, да бъдем здрави и силни.”
И за това дело на писател Емил Зола мобилизира своята воля, своя характер, своя гений и даде образец, как живее, как трябва да живее белязаният за подобен жизнен път избраник.
*
Писателят трябва да вярва само на себе си: да вярва фанатично, до бруталност. Нито критика, нито приятели могат да му бъдат опора.
Но тая вяра не бива да бъде вярата на слепия: писателят трябва да мери своята цена от една страна с успеха на това, което дава, от друга - във всякога откритите очи за истините на деня.
Тия истини - научни, нравствени и социални - той трябва да ги обикне и в тяхно име да служи на делото, което е поел. И да служи без компромиси: нито облагите на официалните почести, нито охолството на синекурните помощи, нито угрозите от тъмните сили на държава и общество, трябва да плашат и похабяват писателя.
Писателят е войн на поход за истина и правда. Той е борец и никога своето знаме не бива да свива.
В прекрасната си студия „Парите и литературата” Емил Зола героично брани гордостта на писателя от всяко негово купуване: било от държава, било от другаде.
Писател, който носи дар, няма за какво да се плаши от годините на немотия: той ще се наложи кога и да е и не бива да се пречупи и губи личност.
Писателят трябва да се отддаде със страст, с всичката своя кръв и плът на живота: той не бива да бяга от тоя живот, а трябва да му бъде апостол.
И за водач той трябва да има ясни, осмислени и преценени схващания за човека и човечеството.
Той трябва да вярва във възхода към по-добро и да стане „професор на енергия”, за да подпомогне тоя възход.
*
В по-млади години Емил Зола поддържаше, че на писателя стига издължението към живота, що му дава своите творби.
Той дори бе казал: „Политиката похабява хората във Франция” и смяташе никога да не се намесва в обществения и политическия живот на страната.
Но съдбата му наложи друго: трябваше и Зола да настъпи в арената на обществените борби и да заеме позиция.
И той стори това през шумната „Драйфусова афера”. Той напусна спокойствието на своя писателски кабинет, сигурността на човека, който живее в слава, и се хвърли с цялата страст на своето сърце, което не търпи лъжата, в пламъка на политическите страсти и борби.
Понесе големи рискове - той рискуваше дори и живота си - но израстна от това като античен герой.
И тука Зола даде урок: истинският писател и да не иска не може да остане чужд на борбите на улицата.
Той трябва да заеме позиция, трябва да даде своя данък за непосредна служба на живота: той трябва да бъде и негов войн.
И неговото знаме трябва да носи девиза: борба за умствена, нравствена, политичческа и икономическа свобода на хората.
Така Емил Зола даде пример с творбите и живота си и ни остави велик пример как трябва да живее духовният избраник.
——————————
в „Литературни новини”, бр. 3, 9 октомври 1927 г.