ПАК САМ

Елена Петрова

- Ех… Добре си бяхме през лятото! Нали, бедни ми приятелю? - Погалих муцунката на сгушеното в мен куче, а то вдигна влажните си с любов очи и близна ръката ми.

Улиците утихнаха. Дъждът се усили. Всеки бързаше да се прибере на топло. Елегантно облечена жена притича през локвите и махна, за да спре такси. Няколко момчета разменяха като поздрав между пръстите си поредната доза. Едно детенце цопна с две крачета в локвата. До него изпаднала в истерия майка размахваше заплашително ръце. Двойка влюбени пресече тротоара и се сгушиха за целувка под капчука. Очите им танцуваха с дъжда и сякаш като благословия се спусна светлинка от уличната лампа над главите им. Котките имитираха разплакани бебета, докато се ухажваха, търсещи подходящият партньор. Един преминаващ мъж почти се препъна в бордюра. Тези телефони за нищо ги нямаха! Не знам в какъв свят живееха, но напоследък все по-малко виждах очите на хората. Даже когато ми подхвърляха стотинки от съжаление, не ме поглеждаха. Дали всичко се превръщаше в един механичен навик? Някога и аз имах същите нужди. Ставах сутрин рано, винаги гладко избръснат, с чисти и пригладени дрехи се готвих за поредния учебен ден. Тези невинни личица на учениците ми… само те ми липсват…

- Добре де, теб си те имам до мен… Не ме гледай така с укор! - казах на кучето до мен, което замаха с опашка сякаш да ме извади от спомените ми.

Онези деца имаха желание да учат, нямаха нужда да са модерни като днешните. Все ще видиш някое да прелисти книга, па да попита: ,,Защо така, а не иначе…” Колко училища се затвориха само…

- Виждаш ли, Василе! И теб те захвърлиха, защото си остарял и паното ти се е скъсало, да не говорим пък ако беше жив, що сълзи би пролял за тоз беден народ със славно минало и геройски постижения. Днес няма на кой да разкажа историята ти, но и мен ме няма. Предадох се…

- Добре ли сте?

Сълзите ми се стичаха по лицето и с премрежен поглед видях едно момиче надвесено над мен.

- Да! Добре съм! Но, той не е… - посочих кучето. - Можете ли да му намерите подслон, защото ако остане тук, няма да изкара зимата?

- Дядо ми на село може да го подслони. А вие защо не се приберете на топло? Ще настинете…

- Аз съм си у дома, момиче! Мен не ме мисли. Само се погрижи за Рижко и в замяна ще дам нещо да подариш на дядо ти. Знам, че той ще уважи подаръка ми.

- Ама, моля ви, няма нужда! - каза тя и разшири очи, когато видя в ръцете ми картината на дякона.

- Вземи! Не е първа младост, но той и дядото не е… Все ще се намери местенце край огнището за дякона. Хем душата ми ще стопли.

Тя взе внимателно кучето и го вкара в колата, спряна до казана с боклуците. Те редовно бяха дневната ми кухня. Момичето сложи внимателно картината в багажника и ми помаха.

Пак сам. Искаше ми се да заплача, но не ми останаха сълзи…

В джоба ми незнайно как имаше пълна шепа пари, но за какво ми бяха, когато с тях не се купуваше достойнство.