Елена Диварова

По идея на Народна Библиотека „Иван Вазов” – Пловдив, на 12 ноември т.г. се отбелязва юбилей не на автор, а на книга. Навършват се 50 години от издаването на първия том на „Романът на Яворов” от Михаил Кремен.

Михаил Кремен (псевдоним на Михаил Иванов Икономов-Грозев) е роден на 1 декември 1884 г. в Оряхово. Останал сирак на петгодишна възраст, той израства с втори баща в семейство на учители. Следвал е Славянска филология във Висшето училище (днес Софийски университет „Свети Климент Охридски”), от където на два пъти е изключван – веднъж през 1905 г. заради участие в протестите за академична свобода и втори път през 1907 г. за освиркването в Народния театър на цар Фердинанд.
После продължава следването си в Загреб, Цюрих и Мюнхен. Работил е като учител и библиотекар в Народната библиотека.
Участвал е на фронта по време на Балканската и Междусъюзническата война.
Носител на възрожденски дух и морал, Кремен всъщност е модерен интелектуалец с определено място в литературните среди. Сериозните му контакти с едни от най-известните хора на изкуството и общественици го правят пряк свидетел на редица паметни за културната ни история събития. По време на погребението на Иван Вазов той е бил сред тези, които са носили ковчега на народния поет. Заедно с Гео Милев е воювал на Южния фронт. И какво ли още не.
Животът му е дълъг и изпълнен с превратности, щастливи притежания и непрежалими загуби, битки за лично щастие и труд на професионалното поприще. Започнал е редовно да публикува разкази във водещи литературни издания още в самото начало на ХХ век. Свързваме името му предимно с Яворов, но помним ли претърпелия четири издания роман „Брегалница” – ценен свидетел за една все още тъмна в съзнанието ни епоха? Друга книга е есеистичният сборник „Портрети с цветни моливи”, съдържащ неповторими с очарованието си спомени за съвременници и впечатления за народни будители, започвайки с отец Паисий. Авторът не доживява издаването й… А създадената от него преди близо сто години музикална къща „Кремона”? С импресарската си дейност преди 1944 г. Кремен продуцира значими изяви на музиканти от европейска класа в България.
Михаил Кремен умира в София на 22 декември 1964 г. Последните години от живота му са носели често печата на самотата. Изолиран от централните събития в културния живот на страната, той е упрекван заради „дребнобуржоазния характер” на книгата си за Яворов. На фона на конюнктурната критика публикуването на първия том от „Романът на Яворов” се превръща в събитие за широката читателска публика. Не заради сензационния си характер, както твърдят тесногръдите моралисти от епохата на „социалистическия реализъм”, а заради деликатното единство между респект и близост, с което авторът пише за Яворов и то в години, когато за автора на „Градушка” и „Хайдушки копнения” се е говорело подчертано въздържано.
Вторият том на „Романът на Яворов”, както и сборникът „Портрети с цветни моливи” излизат след смъртта на писателя.
Днес негов портрет, създаден през 1946 г. от Златю Бояджиев, се намира в художествената галерия в Сливен.

Мемоарно-документалната книга “Романът на Яворов” вече пет десетилетия фокусира, макар и нееднозначно, интереса на читатели и критика. Заедно с полемиката около характера на Яворовата семейна драма, личността на Кремен като близък приятел на поета, като неволен свидетел и дори участник във фаталните събития в края на неговия живот, привлича общественото внимание.
Голямата заслуга на Михаил Кремен е, че вижда в драматичния сюжет на Яворовия живот културен феномен и успява да го изтъкне като такъв пред обществото. До този момент в съвременната ни културна история няма подобен случай и съответно трактовка, която да покаже една интимна съдба като отражение на епохата. Не е имало кой да пише за Пенчо Славейко и Мара Белчева, например. Благодарение на Михаил Кремен двойката Яворов –Лора излиза извън семейно-приятелския кръг, извън хрониките на жълтата преса, за да бъде поставена редом с такива двойни образи в световната култура като Абелар и Елоиза, Данте и Беатриче, Шопен и Жорж Санд…
Трагизмът на изживяването е това, което превръща личните съдби в част от една всеобща културна история. В живота и смъртта на тези хора любовта като страдание е средоточие на усилията на всички нас да живеем пълноценно и почтено.

Първото, което постига Михаил Кремен, е да създаде точна представа за обременената с културни взаимодействия столична атмосфера в началото на ХХ век. Това става чрез умението му да борави с особеностите на жанра, а по-точно – на жанровете. “Романът на Яворов”, е едновременно мемоарна проза, има елемент на документалистика (особено във втората част), но си е и истински роман със съответните си характеристики. Авторът елегантно върви по границата между мемоарно-документалната и художествената литература и увлича, прави ни съпричастни, внушава достоверност, дори когато достоверност няма. (За някои неточности в книгата вж. статията на Стефан Памуков „Импровизации в „Романът на Яворов”, касаеща и груби редакторски пропуски в изданията след 1964 г. – Стефан Памуков, „Истината”, Пловдив, 1998, изд. на SM)

Успехът на творбата е – разбира се – постижение на професионалиста, на литературния труженик. Образите в нея, обаче, трябва да се разглеждат вече не само като художествено, а и като морално постижение на автора. Михаил Кремен е воден не само от стремежа си да разкрие човешката драма на Мина, Яворов и Лора в цялата й дълбочина. Не малко значение има обстоятелството, че той не може да се отърси от чувството си за вина – че е годеник, а впоследствие и съпруг на Тотка Конова (покрай него превърната в Дора Кремен), че като близък приятел на Яворов не е успял да предотврати жестоката развръзка на брака му с Лора. Хора като него поставят чувствата си в проекциите на личната отговорност и критериите си за морал и човещина.
Разбира се, Михаил Кремен няма вина. Повече от това – той споделя трепетите на Яворов в най-чистия период на любовта му към Мина, възхищава се от Лора и е близо до поета в трагичните моменти от живота му.

Най-популярната страна от „Романа на Яворов” е сложната конфигурация, залегнала в самата структура на творбата. Тя представлява от само себе си вдъхновен, цялостен и завършен образ на любовта. Това е образът Яворов-Мина-Лора, като поетът е неговото ядро, а двете жени са красиви небесни спътници, ореол, без който той не би бил това, което е в книгата на Кремен и в литературната ни история.
И така – Мина, Лора, Яворов:
„въздушно нежна в нежна младост, като на ангела сънят” – едната;
„знойна плът и призрак лек” – другата.
„Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души…”
– поетът сред тях, чрез тях.
Тези три образа съществуват в онова единство, което е възможно само в поезията. Точно така ги виждаме и в романа на Михаил Кремен.
В каква смешна, глупава и недостойна интрига Яворов въвлича младия Кремен през зимата на далечната 1905 година! Поставя пред Мина приятеля си в ролята на влюбен в нея, за да прикрие собствените си чувства. Бива си го бъдещия драматург на Народния театър да прави постановки! Във всичките страници на творбата, обаче, няма и дума на ропот срещу това. Макар съвсем млад, Кремен разбира колко е трудна от самото й начало връзката на Яворов с Мина. Проследява както колизиите, през които тя преминава, така и израстването на крехката девойка, нейните страхове, стремежа й да ги преодолее и краткия й път към смъртта.
А в интимния свят на Лора Михаил Кремен навлиза деликатно, спазвайки дистанция, като заедно с това детайлите са предадени точно, ярко, вълнуващо. Трудна е съдбата на силните жени, налага им се да съчетават несъвместимости, отхвърлят ги семействата им, остават без дом, уязвима и уязвявана е съкровената им жажда да бъдат майки.
Личността на Лора е неотделима от тази на Яворов и е излишно да се питаме щеше ли да остави дъщерята на Петко Каравелов такава трайна следа в литературната и изобщо в културната ни история, ако не беше свързана с големия поет. Може би Лора нарочно подценява реализацията си в интелектуален план, защото има твърде високи критерии главно към себе си, но без задръжки дава път на стихията на емоциите, които я обезсмъртяват именно в качеството й на влюбена жена.

В центъра на изображение, разбира се, е Яворов. Като човек той е грешал жестоко, като творец в зрелия си период – никога, голяма е силата на дарованието. Очертавайки онези страни от характера на своя приятел, които са смущавали, че и възмущавали съвременниците, авторът прави това с уважение, почит, обич, така че ние сякаш не забелязваме колко егоцентричен, понякога несправедлив, винаги самонадеян е поетът. А разбираме как се раждат стиховете! И на фона на изобразеното раждане на поезията от живота греховете бледнеят.
Яворов е едновременно талантлив автор и трагичен герой в своя необикновен живот. Творбите му са оценено богатство в националната ни литература. Навлизането в техните художествени дълбочини след осакатяващия им прочит през 50-те години на ХХ век е възможно и вълнуващо и чрез погледа на Михаил Кремен.
Жалко за нападките срещу творбата и самия него като автор, които се опитват да принизят труда на един европейски творец до тесногръдите разбирания за изкуство и литературна история от 60-те години на ХХ век.
И наред с това искам да припомня – въпреки всичко, през същите онези десетилетия, когато идеологическата конюнктура ограничаваше грубо интересите на хората, точно тогава „Романът на Яворов” беше сред най-търсените книги.