ИЗ „ОЧИТЕ ГОВОРЯТ” (1959)

Усин Керим

КОН ЖАДУВАМ

Кон жадувам аждраханин -
дето стъпи - трап да дъни.
Гривата му щом прихвана -
в облаците да потъна.

И над тебе, стар бащице,
град обичан, град мой свиден,
да извия като птица,
та лицето ти да видя.

Сън сънувах, че се връщам,
ала кой ще ме посрещне.
Пуста беше нашта къща,
както къщата отсреща.

Мъртва ми е баба Джина,
Ата с другия отиде:
не за туй ли аз заминах
в път да крея, град мой свиден?

Плува облак начумерен,
где ще спре, това не питай!
Ой, сърце, защо трепериш,
чуло трепет на копита?

Кон жадувам аждраханин -
дето стъпи - трап да дъни.
Гривата му щом прихвана -
в облаците да потъна.


***

Горят ми петите,
очите горят.
Аз искам да скитам
по път и без път.

Да срещам и псета
по чужди места -
накривил каскета,
да свиря с уста.

Да спя на открито
в поля и гори,
да гледам звездите,
да ставам в зори.

Нозете си боси
да мия с роса
и сламки да нося
във свойта коса.

И тъй да премина
по път и без път
през мойта родина
до своята смърт.


ЩОМ ПОДУХНЕ

Щом подухне цветоносен вятър
и разлисти бухналите пъпки,
тръгвам с песен, тръгвам по земята,
да я меря с тежките си стъпки.

Край ушите ми жужи мушица,
а насреща - пърха пеперуда.
Как цвърчат по блесналите жици
лястовички като наниз чуден.

В синевата трепка чучулига,
гмурната дълбоко в небосвода.
И в сърцето песен се надига,
и запява цялата природа.


КЪДЕ?

В това студено, кално време,
къде съм пак на път поел?
Като старица болно дреме
край мен ръждивото поле.

Болят нозете уморени
сърцето - самота гнети.
Къде сте вий, гори зелени,
мой роден дом, къде си ти?


ДЪЖД

Впрегнал змейове крилати,
с плетен бич ги бие
и лети по небесата
с гръм свети Илия.

Тътне тежката талига…
Зъбер ли се срива?
Дъжд плющи, та дреб се вдига -
ей че дъжд проливен!…


***

Щом преметна дрехата през рамо,
във ръка с опалена тояга,
ти ме пускай… Път да има само,
път пред мене бял да се обтяга.


БАБАХАК

Бабахак - неписан закон,
страшен закон,
бащин закон,
бабахак!

На мегдан са се сбрали цигани черни
с коне
и каруци.
В тоя ден посред лято,
в тоя ден на бабахак,
бащите продават тук дъщерите си.

Демир и Алиджо си стискат ръцете -
стискат ръцете си,
пазарят се,
наддават.

Край тях е Арифа - мома тънкоснага.
Не смее Арифа сега да заплаче.
Отсреща е Мето, обичния Мето -
с очи потъмнели
от гняв
и от мъка.

Той стиска във джеба камата си крива,
трепери и чака,
трепери
и чака…

А иска бащата пари за момата,
иска и вика:
- Погледайте само - царица продавам,
пет хиляди що са за хубост такава?
Комуто се падне, халал да му бъде!

И пак си улавят с Алиджо ръцете,
и пак пазарят се,
и викат високо:
- Хайде, Алиджо, ти мелница вземаш.
Тя ще ти носи,
тя ще ти проси,
тя ще те храни,
додето живееш.

А Мето все стиска камата си крива,
трепери и чака,
трепери
и чака!
Пари той си няма.
Обич си има,
обич голяма -
и днес я продават.

Но виж пазарлъкът е вече направен
и може би скоро камата ще блесне;
и нека, бабахак, във тебе удари -
както светкавица удря във дънер
прогнил и ненужен.
Във тебе, бабахак,
неписан закон,
страшен закон,
бащин закон -
бабахак!


***

Както е черна нощта преди изгрев,
както е черен катраникът под ритлите,
както е черно и нашето минало -
така тя е черна -
моята скръб.

Не само как бие пияният циганин
жена си невинна с дете под сърцето й,
аз видях и Джамила - старица,
как внучка си учи на ръка да гадае -
да гадае,
да лъже.

Аз чух и младежи - четирма другари,
четирма другари все мои връстници,
как се сговарят
в нощта
пред неделя
да изнасилят край моста Зюмбила,
когато се връща от нощната смяна.

Аз видях майка -
циганка млада-
да плаче от радост, че нейният Муто -
едва петгодишен - е вече откраднал,
без да го хванат.

Ето скръбта ми -
скръбта ми голяма,
дълбока и черна.

Но имам и радост,
радост огромна,
радост човешка
до днес неживяна.

Аз легнах от болест,
бях в болница бяла.
И здраве ми даде там лекарка млада -
със майчина нежност
и дарба в ръцете.
Аз гледах пиеса и плаках от радост -
все млади артисти играеха в нея.
А вчера изпратих една телеграма
до стар мой приятел, другар от детинство.
Медал той получил, медал за труда си.
И аз му написах:
„Честита награда.”

Телеграмата пратих до циганин,
братя!

Артистите бяха все цигани млади.
И циганка беше тази, която
здраве ми даде
и радост в сърцето!

Радостта ми - това е,
радостта ми огромна,
бездънна
и светла.

Снеговете се стапят напролет под слънцето,
стопява се мъката в сърцето на скитника.
За пръв път в душите разцъфват кокичета
в душите на моите братя измъчени.

——————————

МИНАЛО И ЛЕГЕНДИ

——————————

МЪГЛА

Сура мъгла тегне над полето
като мъка на сирак в сърцето.

Мургав момък, сякаш лист зареян,
кон препуска, лута се из нея.

- Момко, момко, заморил си коня,
де отиваш, мътните ли гониш?

- Знаел ли е дядо де отива,
кон препускал през мъглата сива?

Пак юздата момъкът опъна
и препусна, и в мъгла потъна.

Ой, къде си ти, планински вятър,
та мъглата, братко, да размяташ?

Мъко моя, мъко насъбрана,
аз ли плача, или грачат врани.


***

Защо си тъй жесток, аллах,
в теб вярата ми гасне.
Пак циганин пиян видях
как бие с бич жена си.

В главата й кръвта шуми,
но тя дори не стене.
Ех, горко ви на вас, жени,
за скръб и плач родени!


ОСТЪР ВЯТЪР

Остър вятър яростно задуха,
облаци подгонил цял керван.
Късна есен. През полята глухи
смръщен крачи бедният Хасан.

Смръщен крачи, а след него куца
сляп и мършав конят отмалял.
Скърца глухо старата каруца
и затъва в лепкавата кал.

В нея жално циганче проплака.
- Няма хлебец, чедо, нани-на…
Ах, къде ли ще ги стигне мрака,
но при гладен идва ли съня?


ДЪЛБОКИ ВИР

Като котел клокочи, ври реката,
децата са наскачали във нея.
Погледай как се гмуркат и премятат,
боричкат се и плискат, и се смеят.

Телцата им, обжурени до синьо,
в Дълбоки вир се стрелкат като рибки.
Хасан със вик към бързея отмина,
а Мустафа по бента вече припка.

И сбират се на моста и отгоре
обтегнати едно след друго скачат.
И плискат пак, и плуват без умора,
и спускат се към дълбините мрачни.

Но орехът в Гайтанската градина
Дълбоки вир след малко ще засени.
Я гледай ти, кога денят премина,
дечицата си тръгват уморени.

И стигнат ли задъхани и гладни
през Моновата урва в махалата,
то слънцето потрепне и пропадне
като кюлче от злато зад гората.


ЗА ЧЕРЕШИ

Хей, четата отново е събрана,
тя знак от теб, черибашио, чака.
На лют ли бой ще тръгнете в балкана,
или зад Чухов дол по градинака.

Черешите там вече са узрели,
но може би стопанинът ги пази.
Ами, той спи на пухени постели -
къде във мрак Дънака ще нагази!

По урвата назъбена и върла
към Попското те крачат все нагоре.
Но спират в миг. - Там кой ли с камък хвърля?
Кой знае кой - отвъд говорят хора.

- А знаеш ли тук, казват, смок видели,
такъв дебел, голям като върлина!
- Видели са те, дявола видели…
Води ни ти, черибаши, води ни!

Пропука клон, запърка нощна птица.
Вампир ли зъл въздъхна тъй насъне?
Проблеснала, небесната жълтица
като торба зад облак сив потъна.

А чухалчето в Чухов дол все чуха,
отвъд дъхти на папрат и коприва.
Навред е мрак, навред е толкоз глухо:
изплашени децата си отиват.


ЗА КИСЕЛЕЦ

Както косач в ливада до колене
след себе си бележи сини дири,
оставил си и ти така във мене
за цял живот следа, хлапак немирен.

Не ден, не два, не месец, а години
отдавна ме разделят от игрите.
Като насън детинството премина,
косата ми със бяло е покрита.

Но случи се, намина в махалата
и нещо във очите ми припари;
че всичко там така ми е познато
- и къщите, и старите дувари,

и Рангела със камъните скъпи,
и дворчетата със градинки скромни.
Къде, мой крак, по тез места не стъпи!
За детството там всичко ми припомня.

Разсъмна се, стопиха се звездите
и слънцето целуна Петрахила.
Повя ветрец, зашушнаха горите,
припламнали в зелено-златна свила.

И четата отново се събира.
Кой път ще хванеш днес, черибашия?
Навярно пак ще емнете баира,
та в чужд градеж с кривак да ви набият.

Преметнали торбичките през рамо,
за киселец те тръгват към Скрибътна.
Защо със тях не идва Мето само,
той в кръв лежи със нож прободен смъртно.

Баща му стар, изгубен по кирии,
завърнал се нощес пиян до гуша.
Развикал се, започнал да ги бие
и своя син в гнева си с нож промушил.

Сега седи - седи над него мрачен,
не знае де место да си намери.
Да чуеш мъж като жена как плаче,
сърцето ти от скръб ще потрепери.

И всичко туй от пуста немотия.
Човек търпи, но чашата прелее
и току виж удави се с ракия,
па викне с глас да плаче и да пее.

А малките какво ли ги е еня,
че залъкът им вземат от ръцете.
Те слушат в страх пияният как стене,
но дертове не трупат на сърцето.

И съмне ли, пак радостни са всички.
Какъв ли страх смехът им би покътнал?
Погледай ги: през рамото с торбички
отиват те, отиват към Скрибътна.


КЪМ ГОРАТА

Тъй като смок настъпен по главата,
към Конски дол се гърчи път нагоре.
Хлапетата закачки си подмятат,
провикват се, подсмърчат и говорят.

- Гложак-мложак, дръвца да бъдат само.
От огъня огризки не остават.
- Гложак-мложак! Бре, че глава голяма,
защо мориш добичето тогава?

- Ех, зная аз една коруба суха,
във нея май лежат до пет товара.
Набухкай си ти цепенички сухи,
та тръгнеш ли, да заскрипти самара.

Тъй в разговор вглъбени неусетно,
достигат те до Пеева ливада.
Тук не трева, а черги многоцветни
пред празника разстлала булка млада.

Под тях градът като на длан е проснат,
от утрото обвит във тънка пара,
и вижда се Козур махла и моста,
и Долни край, и Мрамор, и пазара.

Но малките по пътя пак поемат
и пак шеги с хаплив език подмятат.
Провикват се като мъже големи
и току виж потънали в гората.


ДЪРВАРИ

Три брадви като три овчарски псета
залаяха сърдито във гората.
Гласът им зъл удари върховете,
отблъсна се и сдави тишината.

Превила гръб столетен над дерето,
корубата бучи като бурия.
Засукали ръкави, три хлапета
от три страни поредно тежко бият.

Какво, че пот замрежва им очите -
не спират те, та дума да продумат.
Със съскане наоколо треските
летят край тях, летят като куршуми.

Корубата запука, разлюля се
и в ниското по камъните сини
като вълмо във миг се сгромоляса
и се разби на две през половина.

А малките, потта със длан изтрили,
присядат там вдървени от умора.
Ой, милите, отде ли взеха сили
столетната коруба да съборят?

Отдъхнали, ще слезнат във дерето,
та сухите дърва да натоварят;
и тръгнат ли по залез след конете,
те слушат как скриптят пред тях самари.


ТЕТЕВЕН

Като дворци със кули и калета
от всеки край в небето извисени,
стануват стан гранитен върховете
над моя град - овчар с аба зелена.

На кръста му като извезан пояс
при изгрев Вит в отблясъци се къпе.
Не зная аз по-хубав град от моя
и върхове по-обични и скъпи.

Отвъд е тя - Хайдушката поляна;
виж как кръжат цял ден орли над нея!
Като море в зелената й пяна
легенди спят и приказки живея.

Виж, Козница! В задънката безшумно
тълпят се пак дъждовните обози.
Уж тихо е, но в миг син пламък лумне
и плисне дъжд по тъмни коловози.

Трескавец пак със трясък се задави.
Веднъж ли там с другари в пещерите
преспивахме пред личен ден за здраве
и търсехме навред имане скрито?

Над тях стърчи бащата Петрахила
и Равни камък с ясното Викало.
Какви ръце, каква безсмъртна сила
по тез скали изкусно е дълбала!

Зад Райкова страна е Яна с Брата.
Задирял брат сестрицата си мила,
но грабнал ги от двора черен вятър,
отвял ги там и там се вкаменили.

Така за тях легендата разказва…
До днеска те стоят с глави допрени.
На моя град в Разгърдената пазва
и приказки, и песни са родени.


***

Дали синовна обич ме доведе
в теб, роден град, или копнеж неспирен -
да тръгна в махалата поприведен
и своето детинство да подиря?

Но може ли следа да се намери
от вятъра, що диша тихо в здрача,
от облака - несретник начумерен,
щом свойта скръб до капчица изплаче?

И вятъра по хребета пробягва,
но там следа след него не остава;
и облака, изстискал свойта влага,
олекнал, се издига и стопява.


КОН ДО КОНЯ

1.
Дали в тъмен облак слънцето потъна,
или змей се вие с писък над полето?
Нощ нощта ли стигна, та е толкоз тъмно,
буря ли ще ревне, та пръхтят конете?

Нито в тъмен облак слънцето потъна,
нито змей се вие с писък над полето.
Днес при мъж отива хубава Алтъна -
днес жена ще вземе железарят Мето.

Два каракервана, като две стихии,
с вик от две посоки носят се към Вита.
Като тъмен облак ситен прах се вие,
гонят се каруци и звънтят копита.

Кон до кон, покрити със кълбуци пяна,
бягат и обтягат жълтите дизгини.
- До реката, братя, малко път остана.
Пръв през нея трябва Мето да премине.

Плесна бич, потръпна и засъска брода.
- Мето, полудя ли? Карай по на косо!
Виж отсреща, лудо, млада булка водят,
риза кенарлия тя за тебе носи.

И керван кервана край реката среща,
радостта сърцата като цвят разтваря.
Младите преплитат в миг ръце горещи,
братски се прегръщат достовете стари.

2.
Пролетно утро - дъхаво цвете,
с бисерни капки покрито.
Тъпани думкат, звънкат дайрета,
сватба сватбуват край Вита.

Днес за Алтъна Мето се жени,
вдига се тежка давия.
Де гиди вино, вино червено,
сливова върла ракия!

Ту сам ритмично тъпан удари,
ту пък флигорна подхване.
В нова премяна млади и стари,
идвайте звани, незвани!

Днес за Алтъна Мето се жени,
вдигай се, тежка давия!
Де гиди вино, вино червено,
сливова върла ракия!

——————————

ДАЛЕЧЕН ОБРАЗ

——————————

ДАЛЕЧЕН ОБРАЗ

Такава скръб в сърцето ми гори,
че камъка от нея ще се пръсне.
След тежък сън събуждам се в зори
и тръгвам пак на път, на път до късно.

Във пек и мраз, под кални дъждове,
вървя суров напреко ветровете.
Един далечен образ ме зове,
едни очи във тъмното ми светят.


В ТАКИВА ДНИ

В такива дни, когато облак мрачен
като скала над мен се изграмуди
и сам-само сърцето ми заплаче
със кървавите сълзи на прокуден -

обличам аз вълшебното елече
на мислите и с песен се завръщам
като моряк от своя път далечен
към роден бряг, към бащината къща.

И виждам там едно хлапе немирно
как пъргаво прескача през дувара.
Изправи се, огледа се, подсвирне;
и тарабите с камък ли удари,

от три страни дотичват дечурлига.
- Събрахме се, черибаши, води ни!
И тръгнат ли, мъгла след тях се вдига.
Ех, весели, ех, радостни години!

Но гледай го, то спря за миг. Защо ли -
защо назад като кошута тича? -
Крачето си там Ата е набола
и паднала, а тя му е сестриче,

че майка й и него е кърмила,
тъй както се кърми рождено чедо
и вляла е в кръвта му своя сила.
Та кой ли би тъй чужда кост отгледал!

- Какво ти е - присяда то до нея
и трънчето изважда от петата.
А другите деца далече пеят
и все вървят нататък към реката.

- Ха, ставай де, що плачеш още, стига!
Сълзите й със прашна длан изтрива.
И шумната гълчава пак настигат.
Деца, деца, безгрижни и щастливи!

Сега съм сам, сега не трън, а шило
с отровен връх, със връх ръждив и хладен
в сърцето ми дълбоко се е впило
и няма кой оттам да го извади.

Къде ли е днес Ата да ме види
и мойта скръб с дланта си да изтрие?
Какво над нас тежи като обида?
А бяха дни, обичахме се ние.


***

В сърцето скръб, а в мислите - тревога.
Къде по тез топраци непознати?
Но блясва в миг над мен луна двурога
като хабер, от скъп човек изпратен.

Ех, ти, луна, усмихната и тиха!
В сърцето ми скръбта се разтопява.
Очите ми с роса ли се покриха?
Човещина: пак тръгвам и запявам.


ЛЮБИМА

Сестрице ти, моя,
приятелко моя,
любима!

През девет гори,
през девет реки,
през девет страни -
та в десета,
до днес съм те търсил.

Най-после те срещнах
в махалата ни, родната.

Плет ни делеше -
не съм ли те виждал?
Ти песни си пяла -
не съм ли те слушал?
Пролетта е дохождала
с тебе във двора ни -
не съм ли разбирал?

Ти знаеш ли,
знаеш ли
що значи - да можеш
за пръв път да кажеш:
- Сестрице ти моя,
приятелко моя,
любима!


НОЩ

Дълбока нощ. О, тая нощ ръждива!
Сърцето ми пронизва остър хлад.
Пороен дъжд три дена се излива,
зъл дух свисти, дърветата скриптят.

Азрет край мен прокоба гневно шушне.
Чуй как дрънчат маждраци в тоя мрак!
Но спомен скъп като с крила послушни
към родната махла ме носи пак.

Ни глъч, ни шум, ни вой на гладни псета -
там сякаш е въртял и тръшкал мор.
Едничък пак домът на Ата свети -
в прозореца тя впива тъжен взор.

От него ли извира тоя пламък,
или блести доброто й лице?
Тя скланя пак глава на мойто рамо
и чувам плач от нейното сърце.

А орехът, над мен надвесил стряха,
като мъдрец с език зелен шепти:
- Не ден и два - години отлетяха,
напразно ти не се теши с мечти.


ОЧИТЕ ГОВОРЯТ

Има думи - кажеш и забравиш.
Има думи - цял живот се помнят.
Има песни - чуеш и отминеш.
Има песни - влизат във сърцето.
Има обич - любиш и разлюбиш.
Има обич- обич дор до гроба.

Днес в махлата с Ата се видяхме.
- Знаеше ли, че съм се завърнал,
та намина рано към баща си? -
Две дечица тичаха пред нея,
а пък трето - спеше на гръдта й.

Като двама млади, що се любят,
след раздяла дълга, в ден уречен,
срещнаха се погледите наши.
Като двама млади, що се любят,
след раздяла погледите наши
дълго се целуваха на пътя.

Питай всеки срещнат, ще ти каже,
че очите свой език си имат.
Нашите очи си говориха,
дума с нея ний не си казахме.
Нашите очи си говориха,
пламнали от обич. Но защо ли
нейните и мойте се наляха?

Милата ми, как се е стопила,
свяхнала е като цвят попарен.

Тая ли е, дето аз обичам,
дето идва вечер във съня ми?
Тая ли е, за която страдам
и превръщам мъката си в песни?

Къщите ни - къща срещу къща,
портите ни - порта срещу порта.
Нейният прозорец гледа в моя,
орехът ни все у тях се рони.

Пак ли пее рано преди изгрев,
вода прясна плиснала по двора?
Пак ли сплита в буйните си сплитки
дъхав здравец и латинка росна?

Ако пее - пее радостта й,
че при нея вечерта дохожда
с ласкавия дъх на мъж обичан.
Ако вплита в плитките си цвете -
пет години като цвят в гръдта й
все цъфти и все не прецъфтява
щастието на жена любима.

Подскажи ми ти, сърце ранено,
та скръбта ми ден да позатихне.


АЙШУНА

поема

Било ли е, или не е, не питай -
кой знае днес и мястото къде е!
Но минеш ли ти, пътниче, край Вита,
ще чуеш там как циганите пеят.
Приседнали край огъня, до късно
говорят те със скръб за дните стари.
Ой, тая скръб сърцето ти ще къса,
ой, тая скръб страните ти ще пари!
Един ли път под звън на тънки струни
съм слушал аз жените да разказват
за Рамадан и смелата Айшуна,
за щастие, за обич и омраза.
Един ли път, като дете разплакан,
аз утрото очаквах тъй подплашен
и лудо се понасях с кон във мрака,
запляскал с бич към злата орис наша.
Било ли е, или не е, не питай -
кой знае днес и мястото къде е!
Но минеш ли ти, пътниче, край Вита,
ще чуеш там как циганите пеят.

*

Вечер - тъмна като мисъл
на изедник-чорбаджия.
Тежък облак е надвиснал,
вятър зъл скимти и вие.

Вит - размътена, се влачи,
като черен смок извита.
Ой, защо Айшуна плаче
сам-самичка под върбите?

Тежка мъка я притиска,
мъка - камък воденичен.
Няма го до нея близко
младият й мъж обичан.

Няма го край нея, няма…
Колко нощи тя го чака,
вехнеща от скръб голяма,
с обич сгушена във мрака.

- Рамадане, Рамадане,
Рамадане, мой соколе!
Как те молех да останеш,
да се върнеш как те молех!

Не послуша ме, любими,
сирота ме тук остави!
Поне братец да си имах,
а сега какво да правя?

Божке, божичко, бащице,
тази орис що ми даде,
та отлитна като птица -
гладен ли бе, или жаден?

„Стига, стига глад и бедност” -.
дума ми, а кошничар е.
На поляната да седне -
пак за хляба ще изкара.

Но не би…Всред нощ отлитна-
тръгна с луди балканджии.
И потъна из гората -
със султана да се бие.

Та на тебе ли остана
със султана да се бориш?
Де отиде, Рамадане,
ти със тия чужди хора?

Дали имаш хляб в торбата
и в гърдите още сили?
Може би се в треска мяташ,
може би ранен си, мили?

Ой, кого ли да попитам -
де и как да те намеря?… -
В миг, долитнал до върбите,
рошави криле разперил,

скитник вечен, гладен бухал,
стар приятел на тъмата,
сви и яростно забуха
на Айшуна над главата.

Ой, какво ли той вещае,
дали смърт в нощта предрича?
Може би духът това е
на мъжът й млад, обичан?

- Къш ти, птица-чемерица,
да избухаш тук дроба си!
Божке, божичко, бащице,
сърчицето що ми късаш?

- Спри, недей плачи, Айшуно,
тук сълзи недей пролива.
Прибери се във катуна,
не дави се в скръб горчива.

Тъй реката й говори,
тъй говорят й върбите -
и тревите тъй говорят,
с бистрата й скръб покрити.

- Рамадан е жив, Айшуно,
Рамадан е здрав и читав.
В тъмна нощ, когато лумне
буен огън сред горите,

Рамадан седи край него
със добрите си акрани
и с любов селата гледа -
все села, които брани.

Прибери се ти, Айшуно -
виж, светлее небосвода.
Прибери се във катуна -
той насън ще те споходи.

Месечинка рог закриви
и зора тъмата гони.
Сън не спи усое диво -
сън не спи, а сълзи рони.

Де е буйната дружина,
знаменосецът къде е,
тук със знаме да премине
и хайдушки да запее?

Тъй е глухо, запустяло,
няма младите хайдути.
Сън дълбок ли са заспали
в майчините горски скути?

Само врани тук прелитат.
Защо грачат настървено?
Защо клюмнаха тревите,
оросени с кръв червена?

Питай стихналия вятър
и прекършеното върше,
и листата по земята -
как дружината завърши.

Вражи обръч ги пристегна,
брат на Юда ги предаде.
Как ли дръзна да посегне
на юнашката им младост?

Спяха младите момчета,
вдигнаха се - обкръжени.
Ред - конашки мекерета,
два - аскери и сеймени.

В миг гората се наежи,
смесиха се вик и тътен.
Три дни тряскаха гърмежи,
та небето се размъти.

До последен дъх се биха,
но врагът бе лют и мрачен.
А сега е тихо, тихо -
само врани тъжно грачат.

*

Момък млад, със тъмна рана,
рана зейнала в гърдите,
може би един останал
от дружината разбита,

пред катуна на Айшуна
спря се, поздрави зората,
с погледа си Вит целуна
и приседнал на земята,

свит от болка и умора,
с устни тръпнещи и жадни,
думи страшни заговори
в тая утрина прохладна:

- Спиш ли, хубавице боса -
слънцето отдавна свети.
Вест чемерна аз ти нося -
я стани да чуеш, клета.

Сред селото на мегдана,
впримчен в мечешка верига,
турци мъчат Рамадана
и бесилка му издигат.

Другите са все избити,
няма нашата дружина.
Как разнасят им главите
със окастрени върлини!

Из засада кърсердарин
Рамадан в крака улучи.
И с приклада го удари
вярното султанско куче.

Не убягна, сиромахът,
жив им падна във ръцете.
Само буките видяха
скръб в очите му да свети.

И сега е на мегдана -
като вълк лежи завързан.
Жив той няма да остане -
бързай, Айше, бързай, бързай!

*

Клюмна момъкът. В зората
за последен път простена.
И припламна по тревата
тънка струя кръв червена.

Трепна Айша. Като вятър,
слязъл с писък от горите,
с кон препусна из полята
като мъж във коня впита.

Свила гневно тънки устни,
тежко пляска със камшика.
Иска й се да извика,
като птица да се впусне,

за да стигне миг по-бързо
сред селото, на мегдана,
дето Рамадан е вързан
и лежи с дълбоки рани.

Звънкат конските копита,
искри всички сини плочи,
буйни плитки се разплитат,
ярост в жилите клокочи.

В пазвата й скрит е ножа -
той кого ли ще разкъса?
Помогни ми, мили боже!
Бащинко, дали е късно?

Ала коня, цял във пяна,
сбрал последните си сили,
тръсна грива и зацвили
над добрия си стопанин.

- Ой, соколе, мой хвъркати,
мой соколе, Рамадане,
кой отряза ти крилата,
как се даде да те хванат?

Думах ти - недей отива.
Молех ти се - не послуша.
Ой, ти моя скръб горчива,
не дави ме като пушек!

- За крилата ли ме питаш?
Те, Айшуно, изгоряха.
Изгоряха по горите
като суха жълта прахан.

Поседни край мен, Айшуно,
за последен път, сестрице!
Как бих искал да целуна
твойте хубави очици.

Тръгнал бях към свободата,
затова ще ме убият.
Тъй е, клета, по земята,
дето няма свой сайбия.

- Няма да те дам, любими,
жив ще си ми ти, мой свиден!
Та нали кадия има,
аз при него ще отида.

- Има, казваш ти, кадия,
мислиш ли, че право съди?
Знай, във черната робия
правдата е гост пропъден!

- Спри, така не думай, Раме,
още мъка не ми слагай!
Жив и здрав да бъдеш само -
ще заложа мило, драго.

И целунала юнака,
през градини и овеси
с коня право към конака
като вихър се понесе.

Кръстом седнал стар кадия,
тежко пуфка с наргилето.
Тук е той конак-башия -
господар на вилаета.

Всичко му е под петите -
хляб, гори, реки и хора.
За парите му в хазните
чак във Едрене говорят.

Айша, тръпнеща и бледна,
тихичко врати разтваря.
- Ти прости, кади ефенди,
нуждата ме тук докара.

- Защо тръпнеш и си плаха,
хубавице чернокоса?
В час обречен на аллаха,
тук при мен какво те носи?

- Циганка съм аз, кадио,
гонена от зла неволя.
Аз дойдох да те помоля
моя мъж да не убият.

- Циганка? Това е чудо!
Как е само стан извила?
Вай, отново се пробуди
огъня във мойте жили.

Ти прости, султан небесен,
грях да сторя разреши ми.
Утре тук с вино и песен
ще прославям твойто име.

- Закрили го с твойта милост! -
Айша падна на колене,
устни в пръстите му впила.
- Знай ти друго, млада жено -

скръцна старият кадия.-
Пред аллаха тоз гидия
е виновен, запомни го!
Пред аллаха и султана!

С тез гяури от Балкана
осмелил се бунт да вдига.
Ти познаваш ли мъжа си?
И главата му не стига -

къс по къс да го разкъсат.

Но ти лик недей навежда -
за сълзи е още рано.
Има, казвам ти, надежда
жив мъжът ти да остане.

Молиш ми се, ще го пусна,
щом развея кърпа бяла.
Но в замяна твойте устни
искам аз и твойто тяло.

Вдън земята ли пропадна,
та Айшуна тъй простена?
Пот изби на капки хладни
по лицето натъжено.

„Тия пръсти да полазят
по гръдта ми като змии?
Устните му с дъх омразен
в мойте устни да се впият?

Ти, земя, да се разгърнеш,
синкав пламък да избие,
та на прах да се превърне
мрачен дом и стар кадия!

Може би не ще те видя,
но прости, че тъй ще стане.
Той сърцето ми обиди,
мой соколе, Рамадане.”

- Щом, кади, ти тъй отсъди,
мойта дума колко струва?
Няма как, така ще бъде -
с теб нощта ще пренощувам.

Ала както разкопчава
наниза си от пендари,
ножа стисна тя и право
във сърцето го удари.

Падна. Сгърчи се старикът.
Стон и - смърт. Очи избели.
Черната му кръв заблика
по дивани и постели.

И Айшуна яхна коня
и от мъст като пияна
лудо вятъра подгони
към селото на мегдана.

*

Говорят днес: от пролет чак до есен,
щом старите върби притихнат в здрача,
до съмнало за своя мъж обесен
пак слушали Айшуна там да плаче.

Изсъхнала от мъка в тъмнината,
видели я със своя кон да скита.
Сълзите й - това било росата,
проблясваща при изгрев по тревите.

Било ли е или не е - не питай.
Кой знае днес и мястото къде е!…
Но минеш ли ти, пътниче, край Вита,
ще чуеш там как циганите пеят…