НЕЩАТА ОТ ДЕНЯ

Петър Лозанов

Из „Януарски тайни” (1980)

МЕЖДУ СПОМЕНА И ПЪТЯ

Какво говоря? И какво си спомням?
Опитвам се, как беше, между дъх и болка
разпадам се на прах, като удавник лек съм,
освободен от имена и звуци.

Без часовете - като в сън ли бягам
или навлизам в разговор предишен?
Застанал между спомена и пътя,
не в мъртва точка, а сега, за малко.

За въздуха си мисля, въздух, който може
да възкреси живот, забравен образ, име.
С върха на пръстите и на дланта по тръпката
усещам: идва ден в гореща пот облечен.

Два облака на въртележка закачени.
Магия на движение и думи. Значи,
не виждам и не чувам друго -
към сърцето ми
самата птичка божия лети.


ВНЕЗАПНА ТРЪПКА

Поглеждат го преди работа, след работа - също:
малък басейн с топла вода, с две рибки, не са
златни.
Секунда, разбира се, от дългия летен ден,
но в нея
неясни мъжки лица, измити ботуши се отразяват.

Да се поукраси обстановката може, например:
жега, изтегната на камък, чичопей върху трънка.
На какво прилича сондата, да, на игла - наоколо
стадо библейско пасе, а овчарят нагоре гледа.

Поне думичка, щрих, цвят или мирис слизат
ли долу,
където водата бучи, ботушите тъмното газят.
Време, измерено с капки пот, шест часа, чак
тогава
рибките изплуват, чичопеят на трънката каца.

Никакви други произшествия край малкия басейн:
неясни мъжки лица, измити ботуши се отразяват.
Като тръпка нечакана, като светкавица лятна
блесне мисъл, че рибките наистина са златни.


КЪМ ГОРНАТА ЗЕМЯ

Мигът на съзерцание - тъй крехък,
с подземен извор, с капка по ръката -
от тъмното мълчание на камъка
до отпечатъци на пръсти върху пясък.

Глас на желязо, стоплено с въздишка.
Кръжащо ехо над греди и хора.
Но имаш пламъче, което води
към горната земя и по-нагоре;

Гори в очите, в мисълта дълбае
прозорец към света - светулка кацнала
или прашинка в слепите очи.
Я, гледай - слънцето се е родило!

На автобус се возят, в клетка влизат
човек и топлина - съюз потаен,
допрени мъжки рамена, когато
напразно се усмихва самотата.


ЧОВЕКЪТ НЕСЪБУДЕН

Бряг на върби и смоци, зад който рибата хитрува.
Вълните имат ли сестри и братя? Кой си,
откъде си -
сам брат на този бряг, под сянката, до топлия
бумтеж
на помпата - освободени падат мускули и нерви.

Въже в небето - вятърът си има струна. Ти
не виждаш,
опрял ухо до стрък трева. Тупти сърцето
на земята.
А иначе жужи покоят в синьото си огледало
и пъшка влакчето, догоре пълно с топлина
и блясък.

Бряг на върби и смоци, зад който рибата хитрува.
Кой гони третата вълна? Сам ли е човекът
несъбуден?
Напряга мускули пръстта и лековити извори
избухват.
На кремъчна искра заровен глас ли се обажда?

Измръзвам в лятото от шепот на скали и пясък.
Но щом си тук, от нищо не се плаша. Няма
страшно.
Ще търся думи, имена за теб, почти намерих -
мой капитане на подземни улици и гари!


ХЛЕБАРЯТ

Забравиха хлебаря - той така поиска.
Поне за музиката на дъжда, за хляба
към домовете тръгнал - две-три думи.
Нищо.
А знаеше, че топлината продължава.

Къде ли продължава топлината,
когато утрото закусва, а нощта почива?
С опалена душа, с гореща мисъл
за неповторимите неща да поговорим.

Разхождаме се. Спим. Ядем. На чаша вино.
Очакваме ли нещо? И кога ще дойде?
Сънуват бяла черга семената.
Хлебар се буди. И пътека зеленее.

Лице, ръце - но кой ще си ги спомня
после?
Очи, загледани в червено. Няма никой.
Ще ни потрябва час за размисъл и думи
като трева и като утро тихи.


ВСЕ ТОЗИ СТАРЕЦ

Поляната и старецът. Водата блика.
Расте тревица край човека, който слуша.
Веднъж и втори път дошли - все този
старец.
Завързан с два щуреца, въздухът не диша.

Тъй някой казваше: пазач край жп линия
живее за „Добре дошли”. На чай мирише.
Къркори боб на печката. Ако почукаш -
товара от гърба, а грижите на вятъра.

Написано на книга - мила, смешна глупост.
Сняг буквите засипва, но расте, едрее
съмнението-зрънце: не, защо да нямаш
дълбоко свой интимен свят и своя тайна.

Послушай: идва време и щурците,
прегракнали, на жегата пригласят.
Поляната е друга. Старецът го няма.
Е, и какво? Е, нищо… А водата блика.


ПОДЗЕМНИ ГРАЖДАНИ

Подземни граждани. На талпите седят и пушат.
Като за снимка наредени - щраква слънчев
лъч.
Какво усещат рамената им, закрили пътя
и цяло ято от размахани листа закрили?
Нехаен въдичар лови вода и предполага:
Подземни граждани, ще доживеят и до подвиг!
А те не знаят за това. Спокойни са ръцете им.
Добре ли е така - да си далечен и безимен,
да си от мисли-дребосъчета недосегаем?
Ехе, зад помпата живее сом, дървета плават
под синева, опъната от върхове и сонди.
Изправени до талпите, изглеждат някак
делнични.
За тях тревата е зелена, а върхът - висок.
Потрепващи, карбидките стоят накуп до
шахтата,
а някой може да ги види как вървят към своя
град под тревата - с улици от камък и вода.


ЩЕ СИ КАЖЕТЕ

Съмва над пейзажа и край него.
Малко трябва - да се възхитиш:
два-три хълма, с камъни поръбени,
и небе, напръскано с мъгла.

Невидяна още, неизгледана -
към дола пътека се стреми.
Сребърна и като звън ще грейне
ненадейно плисната вода.

Слънчев лъч, задрямал на траверса.
Птичи глас, над пропасти люлян.
Ще си кажете: лъжлива хубост,
пущинаци, краят на света.

Нищо. Ще ви гледам без насмешка.
Без вина виновен - срещу вас.
От какво помръква над пейзажа,
съхне корен и мълчи гора?


ДО НЕДЕЛЯ И ОБРАТНО

За шофьора, който бърза, към неделята отива, -
спирка до крайпътен камък. Глътка въздух.
Знае той:
мъжки разговори носи, детски крясъци небивали.
Още малко. Глътка въздух. До последния завой.

Безсловесната мелодийка е въздишка с варианти
върху устни ненадейно със незнам какъв рефрен.
Две-три спирки до неделя. До неделя и обратно.
Колко му е на човека да изглежда озарен

от идея като тази: уж че по небето ходи -
скитникът между зведите. Стоп за малко!
В същност ти
си човекът, който може - старомодно, новодомно -
с крясъците, разговорите, до целта да долети.

За шофьора вече казват: имаше го, а го няма.
Остарял или случайно заслепен от светлина.
Към последна спирка тръгнал, до крайпътния
си камък -
с нещо хубаво и светло ще остане между нас.

Като надпис върху плоча или стих старозаветен
някой гласно ще го каже, друг ще го дълбае с нож,
щом студена бучка глина с трясък умъртви
сърцето му:
„Уморен, в неделя спеше. Като човек не беше лош.”


ДУМИ ЗА ВДОВИЦАТА

Седи на каменния праг, край нея
минават хора, ветрове и облаци.
Синее планина. Но езерото где е?
Зад девет планини мъжът лежи
и сякаш всеки ден при залез слънце
от гроба му червена струйка тръгва
към езерото. Още неизгрели,
безшумно падат едрите звезди.
А езерото - в златно и червено -
прелива вече. Кой ще утеши
вдовицата и кой ли ще й каже,
че трябвало е кръв да се пролее?
Да не забравим къщата - как капят
от покрива гнезда и керемиди.
Замислено съседите говорят,
че духове пристигат нощем.
И само в сутрешните часове
мъглата се огъва край стените,
по стъпалата се изкачва. Към небето
потеглят заедно мъгла и къща.
Мълчи вдовицата - сълза кървяща,
замръзнала в окото на деня.


КОГАТО ГЛЕДАШ

Наивният часовник мисли: всичко е пружина.
Мърмори, съска и на части реже битието.
А ти, наопаки, прекъснатата нишка търсиш
между раздяла и очакване. Но как се връзва?

Ти, с тънък профил и очи дълбоки, даже
в празник
работиш, чакаш. Всеки звук е удар
на камбана.
Люлее се вратата. Вятърът е също
гостенин -
на топло иска да се приюти, да,
тъй изглежда.

За топлината и за оня, който ще се върне,
наречен син, за всичко и за още много
„още”,
пред огледалото, до маса с наредени чаши -
все хубава се виждаш. Тебе няма кой
да види,
когато светло е. Когато здрачът пълни
стаята,
се очертава образ, силует, раздвижен спомен,
дошъл от книгите, в които буквите ги
няма…
И си почиваш на прозореца, когато
гледаш.