И НЕ СПЯ…
Из „Отглеждане на зърното” (1977)
На Веси
***
И не спя - разтреперан за хляба.
Не - треперя от гняв и не спя,
ако гладен за обич си ляга
някой някъде в снежния път…
Ако преспа на ранна раздяла
легне ледно на твойто легло.
И звездата, на пръстен изгряла,
палне всичко - без мене било…
Не тъгувай за обич. Ела си!
В тази къща с въздушни стени,
бавен огън без погледа гасне.
Ти в огнището пак погледни.
Събуди уморения пламък.
Светлината е вълчия враг.
За да може - когато ни няма -
да се топли жестокият град…
ЗНОЙ
Така ми дожаля за оня зной,
наметнал с бяла мантия тревата.
Под неговата нега станах твой.
И моя беше ти като земята.
Жужеше маранявият зенит.
И сушата на гърлото ми легна.
Но вятърът, в косите ти завит,
прогони смока на оная жега.
И зноя плисна снежната ти плът.
Избухнаха под мен протуберанси.
Затича се слънчасалият път
надолу към реката - да угасне…
Но аз горях. Запалихме деня.
В косите ти узряваха комети.
И дълго зноят подир нас звъня.
И още, още в припеците свети…
ОТКРИВАНЕ
Рисувах те като икона
върху измислена стена.
Очаквах те като мадона
от виолетови платна.
И все не можех да намеря
най-истинското ти лице.
Ту идеше с дима вечерен.
Ту чезнеше като беглец.
И аз те търсих. И се лутах.
Разпитвах хора и луни.
А образът течеше мътен
между портрети и жени.
Повярвал бях, че теб те няма -
когато съмна в моя ден.
Приела образа на мама,
ти си пътувала до мен…
***
На М. Чернокожев
Не ти завиждам никога за нищо.
За силата, кована в златен дъжд.
За мрака върху детското огнище.
За гордото присъствие на мъж.
За пътя, минат в сенките троянски.
За лунната ракия на нощта.
За люлкината стряха в Балабанско.
За тайните преглътнати неща…
Завиждам ти за крехката усмивка,
решена острие да претопи.
Завиждам ти, че бащината нива
на боси стъпки спомена крепи.
Завиждам ти за стоплените думи,
които си спасил от пепелта…
Завиждам ти за пролетника - лумнал
от златните ръце на верността…
Ноември, 1976
И ЩЕ БЪДА
И ще бъда - обещавам ти клетвено -
синя птица на твоето рамо.
Сън ще бъда сред нощите сепнати.
Ти обичай ме само.
И ще падам - дъждовено-есенен -
жива капка в очакване нямо.
Ще преминем през мъките весело.
Ти обичай ме само.
На сълза в детелините морави
ще изгарям, когато те няма.
Връх ще бъда на гордите борове.
Ти обичай ме само.
И ще върна от бягство надеждата,
да разсъмне небето голямо…
Остани си светица и грешница,
но обичай ме само…
ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ
На Христо В.
По шосето вият камиони.
Единият много напред.
Другият много назад.
Първият стига до селото.
Вторият няма да стигне…
Спира при жълтия дрян -
златно небе сред оловна зима.
От мотора небето звъни.
Команда. Свалят петима.
Навързани в китка.
Като пръсти на силна ръка,
преди да се свият в пестница.
Внезапно офицерът се втрещва:
отсреща
петият -
кутрето на пестницата -
е просто дете.
С черна куртка и черна фуражка -
също като неговия син - гимназист.
Пред залпа офицерът разтреперан
грабва фуражката
и я запраща…
Към дряна…
Стрелят.
Падат петимата.
Като пръсти на силна ръка.
Затрупват ги вкупом.
Страшен юмрук под земята…
Камионът не стига до селото.
Само ехото.
А на жълтия дрян
остава да свети фуражката -
като черно слънце
на златно небе…
***
Търсете ме, приятели, търсете ме.
През проходи, от никой непроходени.
Пътувайте през каменните лобници
на моето невидимо присъствие…
Разсичайте могилите на славата
и някъде зад гроба на мълчанието
ще стигнат само упоритите…
които вярват в моето завръщане…
Пътувайте, приятели, пътувайте…
Търсете ме в гнездата, изоставени
на своите далечни обещания…
Търсете ме. Аз дълго ще ви чакам
да дойдете от топлите си югове…
В пелинови пътеки ще намерите
отровното подрумниче на спомена.
Търсете ме, приятели, търсете ме…
През огъня на нестинарски обреди,
върху резеца на солена сабя…
Но никога назад не ме търсете,
макар да ви се струвам изостанал…
МАЛКА ПРИКАЗКА
Имаше едно добро момиче.
Казвам имаше, че то умря.
Кой го бе научил да обича,
малкото момиче не разбра.
Помнеше училището бяло.
Стаята с големи чинове.
Тук за първи път то бе видяло
слънчев лъч, в прозорец уловен.
Тук за първи път написа МАМА.
Тук за първи път откри света.
И разбра, че по-красива няма
от учителката на класа.
И когато чичкото в ботуши
вдигна срещу нея пистолет,
то между тълпата се промуши
и притисна дулото отпред.
Парна го горещата игличка.
И след миг почервеня снега.
Имаше едно добро момиче…
Щеше да го има и сега…
ЗЕМЯТА, КОЯТО УМИРАШЕ
Тя беше черна буца земя,
откъртена от веригите
на танка.
Тя живееше край пътя - сама,
прегърната
от живите корени
на едно синьо-синьо цвете…
Тогава започна да идва слънцето.
Но не идваха дъждовете.
И цветето жадно умря.
И земята се счупи на две,
на двеста хиляди
черни бучки земя
и се превърна на прах,
защото го нямаше
цветето…
ГРАДСКИ ДЪЖД
Стъпват ситно по паважа
босоноги дъждове.
Ала камъкът не ражда,
а сънува ветрове.
Дайте тия капки светли
на зелената земя.
В коловозите да светнат
като люспи на змия.
И житата вретенили
да налеят хлебен клас.
Градски дъждове обилни -
отидете си от нас…
Мама с длани разорани
все поглежда към града:
- Гражданките както лани
пак ни грабнаха дъжда…
ОТГЛЕЖДАНЕ НА ЗЪРНОТО
На длани го вземи - като мънисто,
откъснато от шия на жена.
Това е зърно! Житено и бистро…
Началото на хлебна светлина…
Веднъж приижда в рижавото жито.
Веднъж узрява в мъжката ти длан.
Пази го от завистници грабливи.
Пази го от горчиви дъждове.
От страстното присъствие на нива,
която за поникване зове…
Ще го излъже вятър обиколен -
дошъл от север, а измамил юг!
И зърното като светулка гола
ще те забрави - да огрее друг…
На длани го вземи като мънисто,
откъснато от шия на жена…
Такова зърно - житено и бистро -
началото на хлебна светлина…
ТОДОР КАБЛЕШКОВ
Сини струни - жито вретенило.
Цветна преспа - вишня за венчавка.
Кремък бие слънце за огниво.
Дим барутен в гилзите узрява…
Само Тодор - къща му не стига -
шир широка, резбено градена.
Момин поглед сън му не достига.
Тайно сбира пушки и ергени.
Чар-чардаци пусти да пустеят.
Пеленаче няма да заплаче…
Щом научи дирите му, беят
ще запрати примки и читаци.
Сиротен - ще млъкне телеграфът.
Точки и тирета ще напират.
Нека всички влакове почакат.
Каблешков отива да умира.
Късайте, камбани, небосвода.
Вдигай се, земя! Танцувай, вятър!
Ранен изстрел шумата прободе.
Светна революцията свята.
Утре ще остане на портрета
момък не живял и незагинал.
Всичките копривщенски момчета
нека носят неговото име.
Сребърна Тополница да тича.
Като бяла телеграфна лента…
И едно нечакано момиче
да му носи закъсняло цвете…
ФРЕСКА
Очите - под гайтани вити.
Ръце. Мадона. Младенец.
А над мадоната се сплита
резбован с гроздове венец.
И в тишината на тамяна
звънят каруците в галоп.
Звъни черковната камбана.
Пшеницата звъни на сноп.
И всичко дъха на трапеза,
на вино и на грехове.
Божественото бавно чезне
и хлябът гладните зове.
И те навлизат пред олтара.
Целуват майката света.
Но гладният сънува пара
от ръженика в пепелта.
И за молитва коленичил
на храма в скутите от хлад -
душата на смъртта се врича,
а тялото жадува хляб!
ПРЕДАНИЕ ЗА РОДОВОТО ИМЕ
На брат ми
Нашият род има жилави корени -
надълбоко в земята на времето врязани.
В дъното на зеленото Средногорие
силни сокове са опазени…
През огньовете зли на камшиците,
под светкавиците ятаганени -
надиграли смъртта ръчениците,
но не дали хубава Яна!
Ние нямаме родови гербове,
нито санове на благородници.
Прабабите ни са погребвани
просто - като благородници…
Чужди кърове бяха наши имения.
Но към чужди залък нямаме грехове!
Завъртяха ни рано прегладнелите мелници,
затова подраниха в косите ни снегове!
Нека нямаме кръв на барони и графове.
Нам ни стига, че имаме чисти ръце.
Ако трябва - зората с юмрук защищаваме!
Но меняваме просто - сърце за сърце!
НАБЪБВА
НЕСТИНАРСКОТО ХОРО
На Дончо Цончев
Пустинно свети бялата жарава.
Какво ни носи - зло или добро.
Това хоро какво ни предвещава.
Безумие. Безхлебие. Потоп.
Родилни устни - викнали зората.
Един молитвено запален сноп
направо на сърцето на земята.
И вулканично тътне барабан…
Езическата кръв издънно иде.
Хорото се върти като съдба
върху горещата ръка на дните…
И ето го - набъбнал водопад -
разлива се над въглените жежки.
Хоро такова няма никой град.
Ни стъпки други като мъка тежки.
Настъпва нестинарското хоро.
Жарувайте, сестри на самодиви.
На времето от пепелния гроб
кръвта възкръснало хоро въздига.
И всяка нестинарка е звезда,
от прадалечни светове изгряла.
Върху нозете ми гори следа…
А може би и мама е играла…
