РЕКА

Васил Попович

РЕКА

Ей да шетам аз обичам
покрай бистрата река,
от брега й да надничам
над сребристата струя.

Да се вслушвам мълчаливо,
кога тихо шумоли,
между папарта игриво
лъкатуши, колели.

Там върбата се навела
над прозрачната вода,
гъстолиствена, дебела
трай и дреме в немота.

А под нея си играят
дребни рибички на мир,
ту се сбират, ту пилеят
и се губят в синий вир.

Щом пък славей, без да зная,
от върбата зацвърти,
аз се вслушвам и немея,
а сърцето ми трепти.


УТРО

Нощта минува и небето
светлее бързо час след час;
настава утро, вред където
погледнеш, няма мрак пред нас.

От изток слънцето изгрява,
а с него иде ясний ден;
навред земята се нагрява
и зрее плодът й роден.

О, как е мило на очите,
кога не виждат тъмнина;
не могат лесно се насити
да гледат всичко в светлина.


ВЕЧЕРНИЦА

- Ах, звездице, вечернице,
що ли светиш днес сама?
Где са твоите сестрици, -
останаха ли дома?

- „Идат, идат, мило дете
подир мене с бързина;
аз им в пътя пръскам цвете,
но не щат ме те стигна!

Лека вечер, в гости ида
до прелестната зора;
утре вечер ще те видя
пак у същата гора!”

- Сбогом, мила вечерница,
леко в пътя си върви,
ранобудната зорица
ти от мене поздрави.


ЗВЕЗДНО НЕБЕ

Аз се чудя на небето,
кога хиляди звезди
светят нощем тихо, светло,
а сред тях луна блести.

Като гледам, аз усещам
колко Господ е велик
и към него се обръщам
със любов и поглед тих.


ПРОЛЕТ

Пролет мила, животворна!
Колко хубава си ти
и засмяна, благотворна,
пълна с дражест, с красоти!

Зимний сняг се разтопява,
гинат гъстите мъгли,
воздухът се разтворява
и се пълни с миризми.

Чудно, топло, слънце ясно -
целий свят се весели;
по нивята полугласно
там тревата шумоли.

По горите хор от птички
чуруликат у зора,
а пък стадото овчички
хрупа росната трева.

И овчарят с свойта свирка
ги подкарва да пасат;
тук таме си агне припка
и се радва на светът.

Из тревата се подава
златновидний минзухар
и с роса се услаждава,
и се храни с Божий дар.

Пролет мила, животворна!
Колко хубава си ти
и засмяна, благотворна,
пълна с дражест, с красоти!


ЕСЕН

Мина, мина красно лято,
пак се въздух разхлади;
стигна есен и времето
ту е топло, ту студи.

Веч нивята се обраха
и полето почерня;
жлът мамул виси под стряха,
и овощето презря.

Мъгли падат по земята,
пъплят людите кат рой;
тегне житото в колата,
всяк изпълнил дома свой.

Кой пренася златно жито
и го сипе във хамбар;
кой пък зърно хлебовито
си отвозя на пазар.

Песни, гайди вред се чуват,
огньове навред горят;
гроздът в вино променуват,
в кош орехите берат.

Сочна дюля във градина
на дървото не виси,
но лежи във кошарина
или рафта ни краси.

Колко мила е таз есен,
как кипи от шемета!
На ухо ми дънти песен,
на ухо ми - пълнота.


ЗИМА

Где са пролет, лято, есен,
где онази топлина? -
Ей не чувам нигде песен,
вредом падна зла зима.

По небето стана тъмно,
а на двора побеля;
виелица вей усилно,
вред снегът си наваля.

Висят чучури под стрехи,
от студа се спира дъх;
всяк облякъл топли дрехи
и загърнал се в кожух.

Мъчно, хладно. Пред огъня
всяк се сгушил и се грей,
а пък вятърът в коминя
ту заплаче, ту запей.

Стара баба у огнище
влачи вълна ил’ преде,
а пък майка шета вкъщи,
или готви, ил’ плете.

Там до татя дядо стари
глади бялата брада,
чудни приказки повтаря
и ни остри паметта.

Шум, веселе, иде врява -
носи къта от игри;
тъй се зимата минава
в задоволство, в веселби.

Нам е харно, клет е онзи,
който в лятото ленив
все се маял - сега зъзне
и се свива завистлив.


ОБЛАК И ДЪЖД

- Облак черен, дъждоносен!
На къде ли се стремиш?
Кой ли краец плодоносен
ти щеш с дъжд да напоиш?

- Бързам, дете, че ме чака
изораната страна,
гдето с вяра в ней човека
пръснал златни семена.


КЪМ УВЯХНАЛОТО ЦВЕТЕ

- Що увяхна, мило цвете,
що ми рано пожелтя;
нещо ли те е изпило,
или рано прецъфтя?

- Мило дете, време люто
по земята настана…
Ох, попари ме туй утро,
покоси ме зла слана!

——————————

На ранина. Антология за деца. 1911 г.