ДО КРЪВ ТЕ ПРИШПОРВАМ, МОЙ ПЪТ…

Кинка Константинова

Из „Обичам те” (1967)

***

До кръв те пришпорвам,
мой път,
жребец мой необязден!
Пленник мой,
пленник на нозете ми,
тичай!
През мисли и сърца,
през мъка и слънце,
към магнита на Далечното,
тичай!
Ако ти омръзна,
не се опитвай да ме хвърлиш -
силни са коленете ми,
силни са ръцете ми,
стиснали твоята грива!…

До задъхване те прегръщам,
любов!
Дай ми своите равнини,
където цветята се опрашват
и бурите се срещат.
Дай ми планините си -
нека стръмнината им грабне сърцето ми.
Искам върховете ти -
дай ми техния страшен шемет!
Искам те, любов!
Искам те, любими!
Искам удара от твоя поглед,
болката от твоите ръце…

Като зърно ще мина
през тъмнината на пръстта,
ще ослепея от слънцето
и ще дочакам плод.
Искам те,
Живот!


ЗНАМЕ

„Това е знамето!” - младежът каза,
ръцете си от тухлите изпразни
и върху свойто потно рамо
нагоре ме понесе.
Така е хубаво да бъдеш знаме,
да будиш ветрове
и песни.
Нагоре.
Вий не мислете, че в чернозема
лежа стопена.
Че няма никога да стана -
на знамето блести:
„Лиляна”.
Нагоре.
Ще дам на синевата своя пламък.
На вятъра - червения си вик.
Тъй хубаво е, че съм знаме
не във ръката на войник,
а върху слънчевото рамо
на момъка със шапка,
направена от вестник.
Облягам се на него весело,
тъй както никога приживе
на рамото на мъж не се облегнах,.
И чувствам как с възторг ме гледат
узрелите
на скелята
гроздове очи.
Нагоре.
Най-после - слънцето!
Забивам
върха си в неговия огън.
Просторът ме опива
със сребърната пяна
на облачното вино.
Земята долу е красива
и позната.
Земята,
дошла от радостния свят, където
аз водех с думи моите младежи.
Поглеждам
и целувам с диплите си хоризонта
и класовете,
от синорната клетка освободени.
Под мене
една девойка тухлите реди.
Обажда се със гордост
на името Лиляна.
Тъй хубаво е да си знаме.


МОИТЕ МЪЖЕ

Моите мъже са силни и груби.
Моите мъже са смугли и хубави
като варварите на хан Испериха.
Дом огромен те ми построиха
и в стряхата му синя
забиха факлите-комини,
съкровища натрупаха във одаите.
И аз съм весела и сита.
Децата им люлея в яворови люлки.
В градината ми плоден вятър плува,
до счупени от ураганите дървета
филизи упорито светят.

Събличат младостта си всички цветове
и възмъжават в плодове…
При мен е времето, което чаках -
гърдите ми се пълнят с топло мляко.
И моите мъже посрещам вечер
от пътища и близки, и далечни.
Поемам даровете - скъпоценни камъни
и огнен сноп от топлото им рамо,
игриви риби, рози за косите ми
и любовта им ненаситна…


ЖАЖДА

Неспокойните пътища
ме заразиха със жажда -
дори извори да ме обграждат
и плодове край мен да светят,
пак пари моята уста,
познала виното на скоростта
и ветровете.

Понякога тъй искам да се спра -
омръзва ми на снимка детето си да галя.
И сякаш жаждата е утолена.
Пак сядам зад прозореца запален.
Отново съм жена обичаща,
смирена…

Но щом избухне изгревният огън,
събуждам се със устни сухи.
Дори и веселият ручей
на детските слова
не може жаждата ми да отнеме.
Пак скачам върху чакащото стреме.
И моята земя доволна дипли
край мен море от градове,
пшеници
и пещи с пламъци извити…

Не мога да намеря лек за жажда,
макар че като кипнала вълна
обля ме радостно света
и с моето сърце като с черпак от него гребнах.
Така и ще умра -
допряла ненаситена уста
до неговия пенест гребен…


ЛОЗАР

Твоите пръсти са медни
от тъмното грозде -
твоето лозе бушува
в тежките бъчви.
Моята бяла врата се стопява
в топлата тъмнина на ръцете ти.
Моята бяла дреха изгаря
в тъмното слънце на твоите длани.
Аз съм твоят последен грозд.
Притисни ме -
ще бъда лудостта
на твоето вино.


ПРИЗОРИ

Небето,
обтегнато между планинските рътлини,
все още не е синьо.
Нищо.
Аз имам синева прибрана
в очите си -
погледът излизаше от тях,
за да я търси.
Той скиташе по книгите,
в мечтите, по земята.
Намираше я винаги.
Донасяше я винаги
в очите ми.
Земята,
с лице от битката ранено,
докосва босите нозе студена.
Нищо.
Аз имам топлина събрана,
изсипана в ръцете ми
от много длани.
Не може да я вземе
студената и гладка дръжка
на старата лопата,
която бавно за мене
отваря земята.
Не може да я вземе
мократа мъгла,
зад храстите притулена.
Не може да я вземе дори студа
на долепеното в гърба ми дуло.

Светът е мълчание,
без птици
ме изпраща.
Нищо.
Аз имам думи,
в сърцето ми и пулса запоени.
Аз имам думите на Ленин.
Пред залпа
те ще скъсат мълчанието на света…
Небето ще блести от синева -
от синевата на очите ми.
Земята ще е топла,
защото мойте длани
в нея ще лежат.
И ще шуми светът
над мене,
радостно възбуден.
Защото
го събудих…


МАЙ

Изворът на земята е отключен.
От извора на земята бликат
треви, цветове и ручеи.
Навеждам се и пия
желанието на тревите,
прострели пръсти към синевата
и залюлели вятъра.
Пия
нетърпението на цветовете,
очакващи зачатие.
Навеждам се и пия
жаждата на ручея,
високия връх напуснал,
за да търси жита,
плодни корени
и устни.


ОБИЧ

Не мисли, че съм тънко стъбло.
Не мисли, че съм слаба,
че зелената буря на твойте очи
ще ме счупи и грабне.
Че със влажния огън, който сега
в твоите пръсти трепери,
ще ме стоплиш далече в снега,
в твоя Север.
И напразно
от твойта очакваща длан
ме зове най-красивият пръстен.
И напразно
си силен,
добър и засмян -
мен не можеш откъсна.
Моят поглед изпраща на всички страни
свойте корени жадни.
И те пият от цветя, дървеса, планини,
от усмивки,
от бялото пладне -
покрай мене е мойта земя,
мойте корени скрила.
Ти не можеш със своята страст
да ги скъсаш.
Нямаш сила.


КОПНЕЖ

Аз искам утрото да бъде мое -
с ръце големи, неспокойни
да удря моята врата.
Да ми довежда
началото на пътища, на песни
и надежди.
Началото на слънце
и огромен ден.
Като въпрос да бляска,
изправено пред мен.
И хоризонта
примамно да откройва.
Аз искам утрото да бъде мое!

Аз искам ветровете да са мои!
Да чакат сдиплени пред утринния праг,
да ме прегръщат с дъждове и сняг,
със семена
и устрем.
Да ме учат
срещу мъгли и облаци да тичам.
Да будя песента пенлива на прибоя.
Аз искам ветровете да са мои!

И нека бъде моя
и медната умора.
Да ме посреща винаги в нощта
край клони със затихнали листа
и край звезди,
забодени във тъмнината.
На рамото ми дневните дела
щастливо да тежат.
И нека бъде дълъг бялнатият път
към топлия прозорец.
Но да е моя
умората…

И ако имам утро с ветрове,
а плодната умора
ми е любима,
аз ще родя
очакваните синове,
които слънцето ще имат.


РУЧЕЙ

Реките върху цялата земя
се търсят, тласкани от обич.
Реките върху цялата земя
подаръци си носят -
дъх снежен от далечни върхове,
листа от дълбината на горите
и ек от шеметни клисури,
седефни миди
и цветя,
откъснати от мокрите поляни…
Мой ручей,
чийто брегове
в сърцето ми дълбоко се пресичат,
какво ще споделиш с реките?
Ще ти даде ли твоят извор
топлина
или прохлада,
или дъх на билки,
които носят радостта?
Вземи,
грабни от мисълта ми
най-пъстри камъчета,
цяла шепа,
за да ги понесеш,
огладени от теб!
Ще минеш край различни брегове.
Ти прибери от всичко -
светлина
от погледи и от усмивки.
И болката,
когато те разкъсват
острозъбите скали.
И този хлад,
дошъл от здрачната уста
на пропастта.
Къпи се в сребърния въздух
и в хиляди треви.
И понеси
със себе си света…


ЛЮБИ МЕ!

С теб заедно се качвам
по съскащи от вятър скели!
И покорявам с твойта крачка,
по мъжки,
пътища, далеч поели.

Ръка в ръка със тебе скитам
из лабиринта на чертежите.
И мислите понякога изплитат
по нашите чела
една и съща мрежа.

Ний двама в мината тревожим
със свойте лампи тромавите сенки.
Със самолети облаците рошим.
До теб съм винаги,
а ти - до мене.

Дори комбайнът не умей в полето
ръката ти от моята да различава.
С една и съща радост двама светим
като стопани, сред света изправени.

Но вечер,
щом захвърля ватенката сива,
не съм повече твой корав другар -
ти трябва да ме любиш
тъй силно,
че когато усмихната заспивам,
да знам, че съм жена
и че съм хубава!


ПЪТ

Дълбоко е скрит пътя -
сини скали са седнали върху му,
тъмни корени са го вързали.
Потоци го пробождат.
Мъх и билки пълзят над него.
Дълбоко е скрит пътя.
Ще го срещнем ли?

Имаме огън -
седналите скали скачат
и крещят от болка!
Корените сръчно разплитат
своите тежки възли.

Мъхът побягва в гората.
А нашето племе
върви след булдозера.
В канавката покорно слизат
ручеите.
Пътят посреща първите стъпки.
Нашите стъпки.


ПРОЛЕТ

На Калина Вескова (Катя)

Дърветата отхвърлиха смъртта -
тя със снега от клоните им падна
и те живеят пак. Листата жадно
отново впиха в слънцето уста.

Отново върху мъртвите треви,
от есенния огън поломени,
животът през полетата върви.
И пак блести земята ни зелена.

Отново думи, песни и лъчи
в простора с ветровете се преплитат.
И само ти мълчиш,
от плодната ни пръст покрита.

Безсилна ли е вече пролетта?
Пред твойта плоча цветове тя слага.
Нима не може да строши леда,
години твоя глас и песен стягал?

И както в хиляди стъбла, за миг
животът в теб да влезе като буря.
И твойта кръв нетърпелива с вик
в сърцето ти отново да се втурне?

Безсилна ли е вече пролетта?…

Внезапно се докосва слънцето до мене -
без падналите в есента листа
земята днес не би била зелена.


ЖЕЛАНИЕ

Как искам думите ми да приличат на южняка -
като усмивка той минава през земята.
Като магьосник, щом напръска
слепите зелени пъпки,
те проглеждат с розови очи.
Той знае как да заличи
безразличната мъгла,
лицето на земята застрашила.
И да измий леда,
дълбоко в долините й
като в длани утаен.
Как искам думите ми да приличат на южняка -
той винаги довежда слънцето.


***
Къде си?
Земята се люлей
в ръцете на слънцето.
Глухарят пее
любовните си песни.
Пътеките се целуват
за миг на кръстопътя.
И подмладена като поток,
бърза реката.
Танцуват с вятъра
полуделите треви,
опарени от червените искри
на калинките.
А корените потапят пръсти
в топлата като въздишка пръст.
Къде си?
Викам ръцете ти,
както пръстта
пръстите на корена.
Викам твоето докосване,
както тревата
лудостта на вятъра.
Бързам като река,
като пътека по урва спусната,
като мълния!…
От жадна земя са устните ми
и от огъня
на слънцето…


ЛЮБОВ

Откраднах те.
Сега не се страхувам
от пътищата,
които искат да те вземат.
От погледа на всички хубавици
не се страхувам -
ти си
заключен в мене.
Аз чувствам:
в малкото сърце,
несигурно под мойто затрептяло,
кръвта ми с твойта кръв се среща.

Като във възел в малкото сърце
от двама ни прибрало е по нещо -
извивката на твойте твърди устни,
приела моята усмивка.
И радостната ми походка,
преляна във спокойните ти стъпки.
Дланта ми
в твойта длан стопена…

Откраднах те.
Един за друг сме приковани
във бъдното сърце
на дъщеря ни.


***
Върху рамото на планината
умореното слънце скланя главата си.
Вятърът се съблича от дневните звуци
и ляга в потъмнелите треви.
Дори и здрачът заспива,
за да чака разсъмването.
Будна е още само земята -
тя е щастлива.
Безброй семена бозаят от нея.
В безброй стъбла тя влиза
и тича към небето.
Със стъблените връхчета докосва
небесното сърце.
И майското небе й обещава:
вино от чашата на облаците,
съчки от слънчевото огнище
и синя прегръдка…


СГРАДА

Майсторите вграждали
сянката на човек,
яки да са зидовете…

Пъстрата сграда високо се вие,
пъстра и хубава,
пъстра и весела.
Слънцето вечер в нея заспива.
Мият я облаци сребърни,
пенести.
Пъстрата сграда нагоре се вие.

Стъпки наши,
правилни и грешни,
тук, в основите, шумите,
тук, в основите, донесохте
извървени пътища и устрем ненаситен,
прах и кал от ниви и обекти,
всичките от вас обходени,
и размах на крачката свободна.
Стъпки наши,
наредени във редица плътна,
върху вас
нашата сграда е стъпила…

Хора на бъдното,
бъдни стопани,
в стените се взрете -
там са нетърпеливите ни длани,
изцапани с пръст,
машинно масло
и мастило.
Стените като тях са
малко грапави и груби,
но топли,
топли
и хубави!

Бъдни стопани,
в стените се взрете -
те светят
от погледа
и потта ни.
Те парят
като кръвта в дръзките ни вени…
Тази сграда никога няма да падне -
не нашата сянка,
ний цели
в нея сме вградени.


СЛЕДА

Всеки обича света.
Всеки по нещо ще му остави.
Всеки заплита в него следа
от мисли, песни, от длани корави.

Моят подарък ще бъде голям.
Моят подарък ще бъде прекрасен -
аз на живота ще дам,
ще му оставя след мен
дъщеря си.

Тя е миг от нощта,
във която внезапната обич ме върза -
на устата тежеше любима уста,
в тежка длан скрито,
сърцето ми пърхаше.

Тя е лъч - аз я взех от деня,
който в чуждата стая пръв ме събуди,
и разбрах, че съм вече жена,
и заплаках от радост
и учудване.

Аз я люлея в мойте ръце.
Като усмивка тя е красива.
В нейното малко, жадно сърце
моята обич преливам.

Моите думи и песни, и смях -
всичко, всичко ще бъде за нея.
И светът ще я вземе заедно с тях.
А тогава повторно
и аз ще живея.


МОЛБА

Бабо моя, стогодишна бабо,
още скиташ леко из гората,
още готвиш в чамовата хижа
гозбата на петдесет секача.
Същата, най-сладка гозба, дето
яли са хайдути и чавдарци.
Още китиш плитките си вити.
Още пееш песни гласовити.
Още сбираш мъх, стъбла горчиви,
корени и кървави къпини.
Дойдох днес във боровата хижа,
за да взема родовата тайна,
тръгнала отдън далечно време,
влизала от стара длан във млада.
Искам тайната на твойте билки.
Нека зная как да излекувам
тъмна рана от оловна дума.
Дай ми билка против черен поглед.
Научи ме със какво подклаждаш
огъня, та вечно румен трепка
върху неспокойните ти бръчки?
И на края
дай ми тази билка,
дето сред незвездна нощ си брала
и в незвездна душна нощ варила
заедно с вика на жадна птица.
Искам биле тежко и отровно,
с него устните си да натрия -
този, дето любя,
да опия!


ПЕСЕН ЗА ЖИВОТА

В прегръдката си вятърът ме хвана.
И в нея аз завинаги останах -
обикнахме се,
вятърът и аз.

И нищо, че понякога той тича,
нарамил облаци препълнени
със здрач и мълнии.
Или срещу сърцето ми захвърля
прах и жестоки песъчинки.
А сънищата ми неспирно роши
като дърветата напролет.
Обичам го -
той винаги ми дава
от скритото зад облаците слънце.
Той винаги донася,
ведно с праха и пясъка,
и гласове на птици,
дъх на ливада
и на очакващи ръката ми цветя.
И аз отделям песента,
лъчите,
пролетния мирис.
И само тях
в сърцето си прибирам.
(Сърцето ги превръща в семена.)
Сърцето ми е като кринче пълно.
И аз вървя като сеяч -
вземете си от обичта,
от слънцето
и радостта ми!…

В прегръдката си вятърът ме хвана.
Обичам го.
Дано той не престане
тъй лудо,
весело да ме люлее.
Дано не се почувствам обкована
от тишина,
уютност и покой.
Дано все още дълго
да живея!