ГЛЪТКА ВОДА

Цвятко Кафтанджиев

Из „Урок по мъжество” (1959)

През последните четири денонощия едва ли ни се събираха десет часа сън. Постоянно трябваше или “да атакуваме”, или “да отстъпваме”, или пък местехме позициите си под прикритието на условен артилерийски огън.

И войници, и офицери бяхме капнали от умора. Всички се намирахме в онова състояние, при което на човек му се струва, че в жилите му тече не кръв, а вряла вода.

Зачервените очи горяха и при мигане сякаш се спояваха.

Всички предмети ни се струваха, че блестят с унил, матов оттенък. И тревата, и камъните, и листата на дърветата. Струва ми се, това е последният стадий на умората.

Батальонът слизаше към Кресненското дефиле. Ние бяхме завършили занятието и се прибирахме в частта.

С всяка стъпка надолу ние просто чувствахме как въздухът натежава и лекотата на движенията ни се губи. При всяко по-голямо усилие ни заливаше гореща вълна, избликнала някъде из гърдите ни.

Ушите шумяха. Устните бяха слепени. Сред тишина на планината трябва да е изглеждала странна тази безкрайна, мълчалива колона, която слиза надолу.

Единственият шум, който се чуваше, беше шумът от многобройните стъпки. Но и той беше глух и сподавен. Като че в някаква прокълната планина се движеше някакъв прокълнат батальон, обречен на вечно скитане.

Заедно с праха, който се полепяше по нозете ни, ние вдишвахме и ароматите на планината. Въздухът беше напоен с миризмата на мента, лайка и някакви други треви, които ние не познавахме.

Когато слизахме в някоя котловина, миризмата така се усилваше, че почти ни замайваше. Нас ни обхващаше някакво блаженство и ни се искаше да се отпуснем, да легнем върху меката трева и да лежим така вечно.

И през целия този път ние сме били жадни. Страшно жадни. Но замаяни от планинския въздух, ние дълго не сме усещали. С жаждата се сблъскахме едва когато колоната напусна последния скат на Пирин и слезе на прашното шосе.

Тогава ние се стреснахме като събудени от сън. Усетихме жаждата и се огледахме. И едва сега забелязахме, че лицата ни са покрити с прах, че дрехите ни са избелели на планинското слънце и че боята от обущата се е изтрила, а кожата се червенее.

Ние учудено гледахме, че веждите ни се изрусели, а лицата под праха бяха опърлени от планинския вятър. Над нас юлското слънце припичаше. Въздухът беше горещ и тежък като пред буря.

Опиянението изчезна. Само еднообразното шуртене на Струма напомняше за това, което е било. Раменете ни се свлякоха надолу. Раниците изведнъж натежаха. Ремъците на пушките започнаха да прежулят, а противогазите да пречат на движението.

И над всичко това тегнеше жаждата. Ние крачехме с полуотворени уста и гледахме след всеки завой дано да се мерне чешма.

Едва сега взехме да си даваме сметка, че от вчера не сме наливали манерките си. Още снощи бъчонката трябваше да докара вода. Но нея все я нямаше. Може да се бе случило нещо с нея, но нали нямаше вода!

Напразно чакахме да се появи този най-черен от черните дяволи - бъчонкарят. Но времето си вървеше, а вода все пак нямаше. И в тази безводна местност, през този горещ юлски ден ние напразно очаквахме да видим чешма.

Взводния се опита да ни каже нещо утешително, но от пресъхналата му уста не излезе нито звук. Той застана начело на взвода и вече не се обърна към нас. Жаждата потискаше и него.

Това беше единственият случай, при който в моята тригодишна служба съм оставал без вода. Може би затова той така дълбоко се е врязал в паметта ми. А може би и заради това, за което тук искам да разкажа.

Ние крачехме в колона по двама из прашното шосе и преглащахме лепнещата слюнка. Аз гледах врата на войника пред мене. Гледах пълните му бузи, които стърчаха повече от ушите, и накрая спирах поглед върху манерката, закачена на раницата.

Мислех си колко хубаво би било тя да бъде пълна с вода. Но манерката подскачаше леко, тупкаше се в раницата и по всичко личеше, че е празна.

Аз вдигах отново поглед към врата, към пълните бузи, към поръсените с прах уши и накрая отново към манерката. Противно е да гледаш как подскача празна манерка - манерка без вода.

Когато това ми омръзна, започнах да изследвам изсъхналата кожа на небцето си. Тя беше станала грапава и на мен ми се струваше, че по нея са се образували планини, равнини и реки… Никакви реки - сухи сипеи!…

Жаден съм. Имам усещането, че някой върти шмиргел в гърлото ми. Чувствам остро, болезнено драскане. Ето това е то, жаждата!

Десет минути почивка. Всички сядаме отчаяни на камъните край пътя и мълчим. Някои се опитват да запалят цигари, но веднага ги угасяват и ги пъхат в ушанките на кепетата.
На жажда и тютюнът не върви. Ние ставаме като малки деца и започваме да си искаме един на друг вода. Но никой няма. Няма или не дава?

Ако някой би вдигнал да пие, ще го видим. Но такъв не се намира. Ние си искаме един на друг вода и започваме да подозираме, че някой е скрил поне малко.

Тръгваме отново. Отново се занизват крачка след крачка. Мене и Колю ни изпращат за странична дозорна двойка. Сега ние не вървим по гладът път, а се катерим по буци и камънаци.

Ритъмът на походната крачка го няма. Ние сме нещо като цивилни. Не вървим в строй, сами избираме пътя си. Но вода няма никъде. Вървим и мълчим.

Колю падна, удари се, но дори не изохка. Струва ми се, че гласните ни струни са изсъхнали и ние вече никога няма да проговорим. Щом не можем дори да псуваме…

Нашата пътека пресича шосето. Ние приближаваме към походната колона. Би трябвало да завием по на дясно но ни мързи да вървим без път. Крачим по пътечката и се приближаваме до войниците.

Пак почивка. Колю се упътва към насядалите бойци. Ниската му, набита фигура се поклаща, като че всеки момент ще рухне. Сигурно отива да проси вода.

Аз оставам отзад, сядам на един километричен камък и започвам да мечтая.

Отново съм цивилен. Облякъл съм най-хубавия си костюм и съм отишъл в сладкарница “Прага”. Настанил съм се удобно и гледам през прозореца. Към мене се приближава келнерката и ме пита:

- Вие какво ще обичате?

Аз я поглеждам и се усмихвам:

- Една голяма вода. Да бъдат две! Вие ще пиете ли с мене? На мен ще ми бъде много приятно. Вземете една голяма вода и за вас.

Странно. Защо хората не пият в заведенията вода? Софийската вода е по-хубава от мюнхенската бира. Тя е така кристално чиста и ледено студена! Като я налееш, чашата се покрива с бляскава, сребърна пот. След това някоя капчица се отронва надолу и остава след себе си прозрачна диря.

Към мене се приближава Менди - прехраната. Това беше едно турче от Лом. В цивилния живот бил сладкар. Често ни разказваше как се правят торти, баклави и разни други лакомства. На този поход водеше катъра с казанчетата за храна.

Тънък и слаб като атлет, той залиташе от умора. Краката му леко се преплитаха. По прашното му лице се стичаха капки пот и оставяха след себе си ръждиви дири.

Той седна до мене с въздишка и нави повода на ръката си. Катърът също беше уморен. Той не протегна глава към шанеца, за да откъсне малко прашна тревица, както му беше обичаят, а застана с разкрачени крака и се замисли.

Аз погледнах покрития с прах Менди, след това спрях поглед върху манерката му, която висеше на самара. И изведнъж ми се стори, че съм си в София и че пия вода. Много вода. И докато пиех, без да ща, казах:

- Менди, дай ми малко вода, ако имаш.

Като чух думите си, досрамя ме и погледнах Менди извинително. Знаех, че и да има, не е честно да му я взема. Менди отмести погледа си от мене:

- Че аз имам само две глътки… Ех, какви сте!

В гласа му звучеше упрек. Аз седях като замаян. Менди имал вода! Но как не ме беше срам да я поискам!

- Не мога да ти дам! - изсъхналите му, напукани устни се движеха бързо. Аз виждах колко е жаден и той. - Не мога да ти дам. Тя е само две глътки. Не си допих, оставих си я за последен запас. А кога ще намерим чешма?

Менди протегна тънката си, жилеста ръка, откачи манерката от самара, сне запушалката и като се облиза с пресъхнал език, ми я подаде:

- Не мога да ти дам. Тя е само две глътки.

Аз бях като омагьосан. Той ме гледаше право в очите. Така запомних лицето му за цял живот: слабо и прашно. Прошепна със сухи устни:

- На. И аз съм жаден, ама - пий!

Едва сега схванах неговия жест. И макар да ме беше срам, взех манерката и я надигнах към устата си. Защото ако не я бях взел, щеше да ме е срам още повече.

Няма по-голяма обида от тази да откажеш на услуга, направена от сърце.

Аз изправих манерката отвесно и се подложих под нея така, че всичката течност да се излее в устата ми.

Това бяха точно три глътки и половина. Не мога да се излъжа в количеството. Три глътки и половина топла, но освежаваща влага.

Изведнъж се почувствах ободрен, като че бях пил вълшебен нектар. Не зная дали от водата или от жеста на Менди. Без да го поглеждам, протегнах ръка и му върнах манерката.

Не благодарих. Не казах нищо. Обърнах се и тръгнах вдясно, където беше мястото ми на страничен дозор. И никога не съм отварял пред него дума за тази глътка вода.

Но винаги, когато юлското слънце припича, аз си спомням за Менди и го виждам с напукани, побелели от жаждата устни, да протяга към мене манерката си.