МАЙКА МИ
МАЙКА МИ
Аз знам, че тя за мене пита
из друма всеки минувач
с душа от скръб убита,
готова всеки миг за плач.
Или пред старото кандило
отива мълком всеки ден
и дълго, дълго там унило
молитви шепне тя за мен.
НАШЕ ПОЛЕ
Щом като сляза
аз надоле
низ широко
наше поле,
дъх поема
от дълбоко,
па извикам
нависоко:
„Мило ми си,
равно поле,
и нагоре,
и надоле;
мили са ми
цветицата,
сякаш звезди
в небесата;
и мириса
на тревата,
и блясъка
на росата; -
мили твойте
ниви златни,
и простори
необятни;
и угари
набраздени,
с пот селяшки
напоени!
Мило ми си,
равно поле,
и нагоре,
и надоле.
ОРАЧ
Прижуря слънце от небето,
ветрец отнигде не лъхти,
един орачът сред полето
над ралото едвам пъхти,
Чело му пот горещ облива,
а той с измъчени гърди
дълбоко ралото забива
и пори ровките бразди.
Ори, орачо, не запирай
и златно семе вредом сей,
весден до болка гръб превивай,
земята с пот горещ облей!
Ще дойде жътва благодатна,
ще почне житото да зрей
и в твойта нива необятна
клас тучен ще се залюлей…
СЕЯЧ
С мъка тежка във гърдите,
сам наведен над браздите
грижно семето пилей,
пот от чело нек се лей -
пот тегловен,
пот неволен -
сей, сеячо, сей!
Би ще пролет миризлива,
в грижно сеяната нива
златно жито ще узрей,
щасте гръд ще да съгрей;
И тогава
до забрава
пей, сеячо, пей!
КОСАЧ
Вий коса, косачо,
махай извисоко,
с откоси постилай
туй поле широко.
Коси неуморно,
ниско кръст превивай,
откосите дълги
с пот горещ обливай.
Спряно сред небето
ядно слънце пали,
пукат се от жажда
устни загоряли.
Вятър не полъхва,
не шуми гората.
Коси, не преставай -
изгоря тревата.
ЧУКАЧИ
С тежки чукове в ръката
силно бием железата.
Денем, нощем - без да спрем,
ний ковем, ковем, ковем!
Ето пладне наближава,
за почивка знак се дава,
а пък ние, без да спрем,
все ковем, ковем, ковем!
Бяга слънце зад балкани,
веч за сън се всеки кани,
само ние, без да спрем
все ковем, ковем, ковем!
Пот се рони от челата,
ние с чукове в ръката
все ковем, ковем, ковем, -
тъй живеем, тъй и мрем.
ЗЛАТНА ЕСЕН
Златна есен,
злато вред е…
Позлатен е
целий свет.
В златно кърье
вятър вей,
златни листи
той пилей.
Златни листи,
лити-жар!
Дивна хубост,
дивен чар!
Златна есен
с злато вред -
позлатиха
целий свет!
ПЕСЕН
Слана е рано паднала,
та ми гората попари,
капнаха листи зелени,
бегаха вакли овчари.
Оста гората вдовица,
остана сама-самичка,
без нигде близка роднина,
оста гората без птичак.
Па й се жалба нажали,
тъжно наведе тя клони;
зарида, клета, заплака
и дребни сълзи зарони.
Ридай гората, нарежда,
сланата люто проклина:
„Как ли ще, боже, самичка
през цяла зима да мина?”…
ОТРОНЕН ЛИСТ
Сви се вихър
в голи клони,
лист самотен
се отрони.
Шум плачовен
се разнесе,
лист в небето
се понесе.
Нависоко
лист се рее…
Вихър-вятър
в клони пее.
——————————
На ранина. Антология за деца. 1911 г.
