РИСУНКА С ВЪГЛЕН

Найден Вълчев

РИСУНКА С ВЪГЛЕН

Сиво е утрото. Късен ноември
мъкне от ъглите мокра мъгла.
Май че не помни рисунката в черно
тъй безпрозоречна да е била.

Сетните листи уплашено капят.
Няма го, но… самолет е: бучи.
Младите българи бягат на запад.
Чер, над пожарната, гарван стърчи.


***

Стари римлянино,
прав си:
Ubi Patria - ubi bene
гордо е звучало и животът
бил е раждания и цъфтене.

Млади българино,
твойто
Ubi Patria - ubi bene е
тъжна сметка, бизнес и замая,
глуха самота, и тлен е, тлен е.


БЕЗСЪНИЦА

Родило се в безсъница под лунния фенер
това стихотворение със молива си чер

събаряше графитите, струеше светлина,
събаряше чертите на далечната жена,

която беше ничия на този божи свят ,
но ставаше и нечия, че той бе лудо млад…

Тя може би Мария бе, или пък Анна бе,
светът бе техен, тяхно бе високото небе,

под тях летяха лебеди, след тях звънеше смях
и толкова невинен бе прекрасният им грях.

Сега е моя. Моя е и аз съм неин роб,
какъвто ще съм винаги - днес, утре и до гроб.

Не тропай с крак, безсъницо, не ме упреквай, зер
ти, ти държеше молива под лунния фенер…

Разсъмва се. Довиждане, залязваща луна -
до другата безсъница, при същата жена.


ПОСВЕЩЕНИЕ

Готов съм явно или скритом
със светли думи в този ден
в каляската от слънчев ритъм
да те възпея вдъхновен,

като художник да опитам
палитрен, див и озверен
да сграбча яростно чертите
на твоя профил срещу мен -

накрай след плахите ми срички,
сред моята съдба трагична
да видиш сляп и ням, и блед

пред тебе как съм коленичил
и как те гибелно обичам
като във Шекспиров сонет.


ТИ

„Две хубави очи”
П. Яворов

Ужасно е.
Ужасна си.
Така си се заселила във мен,
че ме преследваш всеки ден;
протракват твойте токчета
и ти от ъгъла се появяваш
с карираното си сако
и с тъмните си очила.
От тях извира нежна светлина.

Извира магнетична светлина
от тъмните ти очила,
карираното ти сако
от ъгъла познат се появява,
протракват твойте токчета
и ме повалят всеки ден,
заселена завинаги във мен.
Прекрасно е.
Прекрасна си.