ИГРА С НОЖЧЕТА

Николай Ангелов

Ще се опитам да разкажа за една наша юношеска игра с ножчета, която играехме в топлите месеци и в зората на аналоговата телевизия, когато тя се излъчваше само по вечерно време за няколко часа и, в повечето случаи, не ставаше за гледане. В тази игра се допускаха само момчета, защото по правило само те притежаваха собствени джобни ножчета. Момичетата по принцип са по-предпазливи при използването на нож и на практика бяха допускани до тази момчешка игра само и единствено като зрителки, или, може би, като вдъхновителки.

Естествено е момичетата да не носят със себе си подобно нещо, каквото е сгъваемото джобно ножче, защото не отива на едно момиче, а и на жената, да си играе с нож.

Смятам, че този навик - момчето да има в себе си джобно ножче, а после и мъжът - нож в конкретна среда (в планината, на къмпинг, на село и т.н.), не е лош, защото с това си поведение мъжката половина от света придобива известна сигурност при евентуална самоотбрана, проявена, разбира се, със съответната доза разум и сдържаност, което изисква задължително домашно възпитание, че даже и обучение.

Ножчето при малкото момче и особено ножът при мъжа, притежава известен заряд за повишено самочувствие и поведение на покровителство от страна на притежателя му спрямо по-слабите - жените, възрастните хора и малките деца.

С ножа в себе си мъжът сякаш се чувства повече мъж, а защо да не кажа и мъжкар, а това, в крайна сметка, не е никак лошо. Подобно, изцяло мъжко поведение, ако щете, се явява в известна степен и традиция, защото нашите деди са носили нож в пояса си. С него можеш да одялаш някой прът, да си обелиш ябълка, да нарежеш месо, да изчистиш риба…

С ножа можеш да заколиш кокошка, дори агне или шиле, стига да имаш тази смелост и умение, а в някой труден момент можеш дори да защитиш себе си и близките си от див звяр - вълк, например.

На късните ми години, в периода, когато работех в образователното министерство, водих делегация в Индия и там разбрах защо тюрбаните на мъжете-сикхи имат такава специфична, издължена напред и нагоре над челото форма.

Стана ясно, че когато тези мъже със самочувствието на родени господари завиват своите тюрбани, поставят в тях нож, сапун и чифт гащи. За необходимостта от сапуна и гащите не е нужен специален коментар, особено за страна като Индия, разположена в тропика, но за предназначението на ножа е повече от ясно, че той има същите функции, за които стана дума по горе.

От друга страна, може да се отбележи, че американците ревностно защитават възможността да притежават и носят със себе си оръжие - било то хладно или огнестрелно, което респектира както приносителя му, така и заобикалящите го. Днес и у нас все повече богати цивилни мъже също притежават официално и носят със себе си малокалибрено стрелково оръжие. Незаконно притежаваното оръжие не бих искал да коментирам.

А ние, когато бяхме деца, имахме по едно сгъваемо джобно ножче, което старателно почиствахме, заточвахме и съхранявахме като много ценна вещ. Моя милост, например, имах джобно ножче години преди да имам часовник. Него си купих сам след като работих като общ работник, по-точно като хамалин, през лятото преди първия клас на гимназията.

А с джобното ми ножче съм играл няколко години по-рано в играта с ножчета с голяма част от моите съученици. Понастоящем не виждам да се играе тази игра, защото има много по-занимателни игри с компютри, които се играят вече и със съвременните интелигентни телефони.

Днешните деца получават подобни телефони от своите родители още в началните класове на училище. В моите детски години, обаче, когато телефоните бяха само и единствено стационарни, свързани с жици и обслужвани от телефонни централи с размерите на болници, играехме нашата игра на ножчета.

Това се случваше основно в периода на прогимназията, защото след тази възраст ни налягаха хормоните и започвахме да се интересуваме повече от момичета и за тази, относително проста, игра вече не се сещахме. А тя беше достатъчно занимателна, ангажираща и, в известна степен, полезна, защото създаваше умения, свързани с ножа, този типично мъжки атрибут.

Първото нещо, необходимо за нашата игра беше, разбира се, самото ножче. Аз се сдобих с него, когато бях на около 10. Спомням си много добре, че баба ми Люба, охридчанката, която ме водеше по черквите, един ден ме заведе до черквата в бившето софийско село Орландовци, където този ден имаше празник.

Както е известно, този квартал се намира недалече и източно на централните софийски гробища, а баба ми ходеше там често, защото в орландовските гробища се намираха гробовете на двамата й трагично починали синове - моите вуйчовци и този на мъжа й - моят дядо по майчина линия.

В онзи ден пътувахме както обикновено с „двойката”. Слязохме на централния вход на гробищата. Отидохме до гробовете, където сменихме увехналите цветя със свежи в бурканите, които, по поръка на баба ми, изплакнах и напълних преди това от близката чешма на пресечката между две гробищни алеи. После запалихме по една свещ за умрелите и се отправихме пеша на около километър към черквата в Орландовци.

В средата на черковния двор бяха накладени два ниски огъня. Върху тях бяха поставени пиростии, а върху пиростиите къкреха два големи емайлирани казана с курбан-чорба. Наоколо се носеше миризмата на варено шилешко, подправено с много джоджен. Имаше доста поклонници и няколко жени, които старателно обслужваха казаните.

Свещениците изнесоха службата на двора, след което около обяд се започна с по-прозаичната част на празника. В края на двора, в близост до стената на оградата имаше няколко сергии, на които дежурните за всеки селски празник търговци продаваха различни, интересни за децата стоки: червени захарни петлета, свирки и шарени пръчици, увити в целофан, захаросани ябълки, лъскави метални реферски свирки, пияни човечета с оловна тежест отдолу, стъклени топчета за игра, зарчета, окарини и, разбира се, различни по вид и размер джобни ножчета. Очите ми шареха по предлаганата панаирджийска стока и в един момент заявих на баба ми, че искам да ми купи джобно ножче. Тя малко се стъписа на това мое желание.

Попита ме дали не искам захарно петле, но на моя категоричен отказ в полза на ножчето, заяви, че то струва повече пари. Пенсията на баба ми беше много малка, за да не кажа мизерна, защото беше наследствена, заради участието на мъжа й, моя дядо в Балканската война като опълченец. Разбира се, че на тази възраст децата все още трудно разбират защо някои хора от фамилията не могат да си позволят харч като за едно джобно ножче.

И, след като хапнахме по една курбан-чорба с комат от погачите, осветени преди това от свещениците, аз пак настоях за ножчето. Баба ми сякаш се видя в чудо. Завъртя се гърбом към публиката, повдигна си леко роклята, видяха й се ватираните розови гащи с крачоли и ластици под коленете, които аз наричах парашутки, извади портмонето си от джобчето, което беше зашила от вътрешната страна на роклята, откопча го и извади някакви пари.

След това се приближихме до продавача зад сергията, аз посочих избраното от мен ножче, баба ми плати, върна портмонето си на специалното му място, а безценната вещ попадна в моите ръце. Очите ми заблестяха от радост, защото аз вече имах джобно ножче!

Веднага го отворих внимателно и го разгледах в детайли. То беше шлифовано - металните части блестяха, а дървените бяха много гладки. Баба ми ме помоли да затворя ножчето, да си го прибера в джоба и да не го показвам - както казваше тя „пощо-зощо” на нейното охридско наречие, защото някое по-голямо момче можело да ми го вземе.

Вечерта, разбира се, се похвалих по мъжки само на баща ми, показах му новата си придобивка, но той не остана много доволен. Забрани ми да нося ножчето в училище и то остана в чекмеджето с другите ми „богатства”. Скоро, обаче, с това ножче се включих и аз в дворната игра, за която отворих приказка с този ми разказ.

За играта с ножче беше необходим обезателно и терен - най-често в задния двор на някоя махленска къща с относително равна и утъпкана почва - без камъчета в нея, без насаждения и треволяци, по-скоро глинеста. Почвата на мястото за играта, не трябваше да бъде изсъхнала, спечена или напукана, а относително мека, и в никакъв случай рохкава.

Целта беше ножчето да може лесно да се забива в нея. Понякога донасяхме от къщи вода с някоя бутилка, пръскахме и утъпквахме терена, докато се получеше онази структура и плътност, подобна на мек кашкавал, която ни удовлетворяваше.

В играта можеше да играят двама, трима и повече играчи, но най-често играехме двама. Някой очертаваше с ножчето си кръг около метър. Кръгът се разделяше по диаметъра на две относително равни половини. Ако играеха трима, кръгът се разделяше съответно на три съмнително равни части, при което се водеха спорове за равенството на дяловете и, в крайна сметка, всяка част се надписваше с инициалите на съответния играч.

След това, с изтеглена клечка, или със скрито в юмрук камъче, се избираше този, който ще хвърля пръв своето ножче. Той хващаше своето ножче, стискайки го здраво с показалеца и палеца при върха до острието, и с рязко, и леко кръгово, движение, го запращаше в кръга към територията на противника. Ако при удара ножчето не се забиеше или излизаше, макар и забито, извън кръга, играта продължаваше следващият участник.

При правилно забито ножче се драсваше линия, тангираща към равнината на острието. По този начин хвърлилият успешно ножчето присъединяваше нова територия за сметка на своя противник, като задължително заличаваше старата граница. Накрая някой от играчите успяваше да завладее цялата част от кръга и той ставаше победителят. Играта беше съпроводена с множество възгласи, възторзи и несъгласия.

Най-често се спореше за точността при нанасяне на съответната линия, с отправяне на шумни забележки от типа: „Нема да лъжеш, копеле!”, „Ти си бил голем илинджия, бе!” (илинджия = лъжец, мошеник, тур. корен) и т.н. Играта имаше и своите рискове. Когато ножчето отскачаше без да се забие в земята, то спираше често в нечия обувка или дори в нечий крак около глезена, съпроводено от леко кръвопускане и болка, но това беше част от самата игра и се приемаше за нормално явление.

В играта на ножчета нямаше кой знае какъв интелектуален заряд, какъвто несъмнено е необходим при играта на шах, например. Играта на ножчета беше по-скоро свързана с усъвършенстване на умението да си служим с това първо в живота на мъжа хладно оръжие.

А след приключването на играта, независимо от това дали си спечелил или загубил, можеше да се усетиш сякаш по-силен и по-уверен, вероятно заради придобитата сръчност при боравенето с ножчето.

Освен това, тази игра беше съпроводена с известно физическо натоварване за разлика от играта на шах, в която активен е мозъкът, а тялото - неподвижно. При играта на ножчета се обикаляше непрекъснато около игралния кръг.

След всеки удар с ножчето трябваше да се прикляка, да се отсича завладяното парче земя и да се изтрива старата граница. Всичко това ставаше на открито, на двора и на чист въздух, а не в някоя непроветрена стая, където в днешното пандемично време и деца, и възрастни, седят неподвижни с часове на стола, вперили поглед в екрана на компа, мърдайки само пръстите по клавиатурата, или местейки по масата компютърната мишка. В онова време играехме по дворовете и други игри - с топчета и с ашици, за които мога да разкажа друг път.

10.02.2021 г.