Росица Станева

- Чичо-о-о! Чичко! Крадльо-о-о! - изкрещя плачливо малката Марик, преди потокът от сълзи да отнесе нанякъде думите й, както и да наводни до неузнаваемост детското личице.

Тя сочеше с тъничкото си пръстче бездънното небе над нея като хълцаше, а там - една черна птица с антрацитен блясък на перата се отдалечаваше. Разстроеното момиченце даже бе заменило словото “крадец” с друга дума от детинския си речник.

За секунда Тигран Златаря, така го знаеха всички, осъзна че се бе случило нещо неочаквано, на което никой нямаше да повярва. Гарван се бе спуснал стремглаво отвисоко и бе отнесъл евтиното бляскаво пръстенче на племенницата му, купено вчера на панаира.

Тя го бе свалила току-що от пухкавата си ръчичка и сложила на градинската маса, за да му се похвали. Махове на крила - нахални и уверени, точен клюн, който и на милиметър не се бе отклонил от целта си - примамливо светещото пръстенче, и той бе вече неговият нов собственик.

Наглият любител на чужди вещи летеше все по-нататък, като отнасяше лесната си плячка към старите тополи. Там гнездяха от време оно гарвани. Между тези всички птици наоколо имаше странна връзка и особен птичи колективизъм, та се събираха надвечер на ята.

Летяха над разпарчосаните късчета земя - ниви, градини и малки лозя, и понякога грачеха неразбираемо - говореха си на техния език. Ако крилатковците се издигаха нагоре, то времето се стопляше, ако кацаха по земята - идеше студ, ако прислонени в дърво, се бутаха в ствола му - чакай вятър. Били родени метереолози, така казваха старите и мъдри хора от квартала. Гарваните никога не грешаха.

След половина час само Марик получи същото пръстенче като откраднатото и в добавка - огромен сладолед. Историята не се разчу, а стана достояние само на тесен кръг хора - от семейството и близки. Беше на път даже да се забрави.

Тигран бе наследник на “яворовите арменци”, избягали голи и боси от подпалените си зверски домове в Източна Анталия и Абдул - Хамидовите кланета в края на деветнадесети век. Дошли във възкръсналото като по чудо българско царство, те бяха пуснали корени в него и се нарекли българи. Работливи и с чувство за хумор, те веселяха околните.

Тигран даже разчупи старото арменско табу - арменец да избира винаги жена-арменка. Ожени се за българка и толкова! Сватбата му бе украсена с огромен лозунг: „Да живее вечно арменско-българската дружба!”. Къщата и дворът му, когато бе свободен, бяха като приемна за разни компания и познати, както и за съседи. Тук остроумията никога не секваха.

Случката с небесния хулиган не се споменаваше вече, когато гарванът поднови пак атаките си. Търпеливо, умно и коварно той бе разработвал нови стратегии за нападения - така, че взе да налита на всяка лъскавина в двора, който бе набелязал като своя лична допълнителна територия към досегашните си владения.

Към небето отлетяха незнайно защо леки пластмасови очила за слънце в бронзов цвят, тенекиена френска кутийка с преградки за минимум бижута и старият напръстник на Снежана, жената на Тигран, докато отпочиваше при поправката на нейна домашна дреха.

Вместо да пропъди и накаже нещастното и крадливо пернато, Златаря - обратно на всяко логично поведение, взе да му симпатизира. Тези налети на птицата го забавляваха. Скоро и приятелите му започнаха да я насърчават. Мъкнеха по джобове и чанти предмети, които биха заинтересували гарвана.

Жените, съпътствани от майчинското си чувство, започнаха да носят храна на птицата и да обогатяват менюто й. От ядене на бръмбари, гъсеници, полски мишки и червеи хвъркатото, влязло в ново и изискано общество, привикна бързо и към човешките лакомства.

Скоро то така се привърза към всички, които навестяваха Тигран, че видеше ли гост - пристигаше и се присламчваше съм компанията. Вървеше по малката масичка и издаваше обичайните си звуци:

- Кар! Кар! Кор! Кор! - нареждаше на небесния си език гарванът и пулеше зелените си очи, докато разглеждаше внимателно лицата на околните.

- Казваш се Киркор? Така ли? Повтори го пак, авер! - рече му Михо Бокса, състезател в тежка категория в силовия и опасен спорт, откъдето идеше и прякора му. - Разбрах защо идваш при Тигран. Защото и ти си арменец като него. Личи не само по името ти, но и по арменския нос…

Птицата, усетила че е отново център на внимание, както и друг път, се вторачи в шегаджията, но не видя никаква реална опасност в бабанкото срещу нея. Той й подаде даже парче панирано пилешко месо, после и къс от сирене и тя ги грабна лакомо от ръцете му. Всички се забавляваха като гледаха сцената.

Пернаткото и не заподозря, че в този ден в персоната на едрия мъж, той се бе сдобил и с име, и с кръстник. По-късно някой от постоянните посетители на двора предложи от Киркор да викат за по-кратко на гарвана - Коко.

- Че какво му е на носа ми? - бе запитал тогава Тигран . - Като клюн на гарван бил? Нормален арменски нос, братя мои. Малко по-дълъг. Господ е дал на арменците точно такива носове, за да надушват къде има злато, пари, изгодни сделки, хубави жени и добра кухня.

- Знаете ли? - рече в един друг ден специалният гост на масата, донесъл две шишета с ракия-анасонлийка, лично производство, бай Тоню Старшината. - Гарванът е много умна птица и по интелект не отстъпвал и на маймуната. Представяте ли си? Разпознава хората, помни физиономии и предвижда какво ще стане. Дядо ми беше баш чобанин и разправяше, че заграчи ли гарван близо до саите, вълци идват. И грабвал чифтето. Той е и птица съгледвач. И птица дипломат също. Чака вълците и чакалите да свършат черната работа и тогава да се нахрани. Гарваните, запомнете го, имат в ятата си казармена дисциплина, както при нас - военните. Там цари строг ред и йерархия. Ятото е винаги птича войскова единица и се управлява от гарван-старейшина. Киркор засега е само млад капитан.

Коко се кокореше наивно и невинно, сякаш разбираше че пак го хвалят. Наближи хитро слънчева блондинка и почти под носа й измъкна миниатюрната сребърна лъжичка, с която преди малко тя елегантно бе разбъркала нес-кафето. Крадецът отлетя изумително бързо отново към тополовите гнезда сред викове и смях.

- Капитан Коко се оказа най-безсрамен редови клептоман! - заключи весело стопанинът - А дали ще го повишат сега в чин майор?

Разговорите за птицата, както и постоянните й кражби и пакости, запълваха често гостуванията на хората от кръга на Тигран и Снежана. Тема стана и необикновената привързаност на птицата към сина на Тигран - Арто.

Момчето бе на единадесет години и се бе сприятелило с Коко. Хранеше го, като му заделяше парченца кашкавал и шунка, късове сварено месо. Носеше му, завити в станиол шоколадови бонбони, които гарванът разопаковаше ловко. Даваше ме пъстри картонени кутийки, за да ги влачи с масивния си и здрав клюн.

Затова птицата бе винаги неотлъчно до него и се бе превърнала в летящо куче, което следва от небето своя любим господар. Съзреше ли го някъде по двора - долиташе. И започваха игри, които бяха безкрайни.

Дъщерята на Тигран - голямото му дете, се върна през ваканцията и доведе на гости две състудентки, с които учеха заедно икономика в столицата. Момичетата харесаха Коко и той стана и техен любимец. Когато си заминаха в два различни града, пратиха поздравителни картички и за птицата. Но той не ги хареса и пренебрежително ги настъпи.

В един късен следобед отново надойдоха гости и докато Арто се забавляваше с гарвана си и му слагаше храна под сянката на една кайсия на дворните плочи, изневиделица се появи една съседска кокошка.

Беше от прочутата порода родайланд, която снася едри и оцветени яйца, но се използва и за месо. Крадлата реши да ограби трапезата, предназначена за другиго, и се нахвърли лакомо.

Следващите минути се превърнаха в изпитание за нашественицата. Коко я нападна в гръб и заби много пъти човка в сочните й кълки. Превърна я в подръчен уред да мъчения. Кокошката побягна като каканижеше едно и също: „Кък? Как? Кък?”…

Преведено от птичи на човешки език, това означаваше - „Как този абориген и дивак може да се отнася така с една изискана градска дама? Аз съм американка, която се е поевропейчила и заслужавам всички блага на света!”.

Разбрал за приключенията й в съседния двор, стопанинът й я гилотинира на дръвника си още на другия ден. Докато въртяха апетитната дама на грил, Коко правеше обичайните си кръгове над двора на Тигран и чакаше Арто, за да се спусне.

През септември ваканцията свърши и децата тръгнаха отново по средата му пак на училище. Арто получи нова чанта, учебници и тетрадки, за да започне всекидневните си школски занимания. Коко твърдо отказваше да се раздели от нето. Не искаше да осиротява.

Детето с учудване гледаше как всеки ден крилатият му приятел прехвръква високо над главата му и го съпровожда чак до училището. После гарванът изчезваше… Момчето не знаеше, че Коко не само го изпраща до сградата, в която той се вмъкваше като в огромна дървесна хралупа, но го и чака отвън, за да го посрещне.

В точно определено време, като че ли в главата й тиктакаше часовник, птицата се настаняваше на покрива на училището, разгонвайки гълъбите там. От удобната си наблюдателница там виждаше всичко.

Любимецът й излизаше винаги през централния вход и тя го разпознаваше непогрешимо веднага сред другите деца. Арто нямаше приятели. И за какво ли му бяха нужни те, когато имаше него - верния Коко?

В един топъл октомврийски ден, когато училищните занимания привършиха, момчето пак излезе сам-само на улицата. Коко радостно заудря криле горе. Тръгна невидимо от другаря си като се прехвърляше от покрив на покрив.

Но след две, извървяни от Арто пресечки, той подразбра, че долу се случваше нещо необичайно. Имаше същото тягостно усещане както при нападението на онзи зъл ястреб тогава върху гнездото му, от който старите гарвани групово го прогониха.

Едно високо момче блъсна приятеля му на земята. После протегна ръка към момчешкото вратле, където висеше на верижка златен арменски апостолически кръст.

След миг той щеше да скъса синджира и да прибере скъпия амулет в джоба си при цигарите и лепилото, от което вдишваше ацетон.

Нямаше време за губене! Коко се спусна безшумно като черен самолет-бомбардировач и яростно заудря главата на нападателя отзад с човката си.

Онзи вдигна пръсти и усетил лепкавата гъста кръв, от която косата му подгизваше, закрещя и побягна. Арто гледаше изумен. От покрива се бе спуснал неговият летен приятел - Коко. Закрилникът му, дошъл от покрива, бе прогонил внезапния му враг и го бе спасил. Имаше си гарван-пазач…