ДЕЗЕРТЬОР
Слънчевата пътека блести сякаш е посипана с късчета разбито стъкло. Едва забележими вълни пълзят към брега. Гларусите бавно се полюляват във водата.
Пристанището е оживено, както обикновено. Търговци товарят и разтоварват стока, пътници се пазарят, група бойци се наместват в две лодки…
Седя на сянка и гледам залива. Галерата, с която ще отплувам към Македония, е близо до кея. Чакам да ме посрещнат и внимавам някой доносник да не се навърта наоколо.
Ако ме види познат, сигурно ще се учуди, че аз, прославен в битките офицер, се спотайвам подозрително в тълпата.
Не съм роден в знатно семейство, воювах цял живот и съм благодарен на съдбата, която ме запази. Бях млад и пъргав, когато тръгнах след Филип и Александър. Яздех на кон и стрелях с лък, но битката с копие и меч ми допадаха повече и аз постепенно се придвижих от крайните редици на фалангата все по-напред.
След няколко сражения, Александър ме забеляза между малцината оцелели и ме повика. Разговаряхме кратко, като войници, но той остана доволен от вярата ми в неговата щастлива звезда. Тогава мнозина възлагаха големи надежди на Македония.
Посрещнах с възторг похода срещу цар Дарий и още преди да преминем Хелеспонта, ми бе поверено командването на десетка. Водех бойците в най-кървавите схватки, биех се наравно с тях и дори пред тях, без да ги жаля и без да жаля себе си.
Жилавото и ловко тяло ми помагаше в атаките, а съобразителността ме пазеше от рани. Това бяха дарове на боговете, на които до сега въздавам благодарност.
След студената баня в река Граник, когато окъпахме в кръв наемниците на сатрапите, станах стотник, а при теснините на Иса - офицер, командир на отряд.
Повишиха войнското ми звание заради безстрашието и заради силния ми глас, надвикващ глъчката на бойното поле. Приятелите ми казваха, че Александър слушал с усмивка гръмките команди, с които водех хората към смъртта и към славата.
Бях благодарен за поощрението, но се чувствах малко непривично със званието и делях с воините несгоди и победи. Можеше да загина, както хилядите безименни, повлечени от неудържимата воля на царя. Ако паднех в битка, сигурно щях да напусна света горд от изпълнените задачи, въпреки кръвопролитието и раните.
По покана на Александър, отличилите се бойци сядахме на дългите маси за пир съвместно с него и приближените му. Можех да видя отблизо тези, които ни управляваха. Между тях имаше умни и образовани мъже, но царят бе несравним.
Пиехме наздравици, смеехме се доброжелателно, но гледахме да не се самозабравяме и да си знаем мястото. Чувствах се по-уютно на голата земя, загърнат с плаща, сред спящите воини.
Времето, в което разгромихме персите при Иса, превзехме Тир, преминахме през Египет, добрахме се до Персеполис и Вавилон, а след това в Бактрия и Индия, измина неусетно.
Бях завладян от стремежите на Александър, мислех, че съм сроден с духа му и исках да му служа като неговата десница. Но все пак той бе роден в дворец, а аз - в колиба със сламен покрив. Шатрата, която ми отредиха като на офицер, бе по-разкошна от дома на детството ми.
Внезапната, ненавременна смърт на владетеля ни удари като гръм. Стягахме се за поход към Херкулесовите стълбове, когато всичко се сгромоляса неочаквано.
Александър бе повален, сякаш посечен дъб и ние, обезпокоени, настоявахме да знаем повече за здравето му. Бях сред първите, които преминаха край ложето на царя, за да се простим с него.
Той ни поздравяваше с вдигната ръка, но не можеше да говори. Не съм сигурен дали ме позна, защото изражението му много не се промени, когато му се поклоних.
Александър почина три-четири дни по-късно. Първоначално не повярвах на ушите си, но когато осъзнах ужасната новина, почувствах, че и в мен умря нещо значително.
Години тъгувах за съпругата си и за невръстните дечица, оставени в Македония, но тази скръб ме притисна като срутила се крепостна кула.
Царят още не бе погребан, а приближените му спориха седем дни как да разкъсат огромното владение.
Лизимах заграби Тракия, Птоломей се настани в Египет, Селевкт - във Вавилон. Той нямаше доверие на ветераните и ни изпрати далеч от столицата, по бреговете на Киликия. Великите завоевания и примамливите надежди свършиха и ние се чувствахме излишни в този нов, вече посредствен, свят.
От възрастта, а може би и от безделие, се събуждах нощем и прехвърлях в ума си времето, когато марширувахме след Буцефал.
Размишлявах над събитията, в които участвах и с ужас осъзнавах, че освен кръвопролитие и разруха, ние не донесохме нищо друго на своите съвременници.
Атиняните, близки по дух на Александър, считаха, че той е прекратил дългогодишната заплаха от Изток, с която и те бяха воювали. Спартанците, въпреки Термопилите, бяха по-скептични. Не можеха да простят жестоките погроми след въстанията срещу македонците, водени от царете Агис и Клеомен. Казват, че един грък от Тива, находчивият Епаминонд, е първия пълководец, два пъти побеждавал спартанците. За него, макар и враг, те си спомняха с уважение. Нашата фаланга, погазваща всичко на пътя си, им вдъхваше отвращение.
Откъде се появихме на света и какво оставихме след себе си? Изскочихме от мрака на вековете, водени от талантливи военачалници, и нападнахме съседите, които имаха удивителни архитектура и изкуства, науки и философия. Грабехме ги като диви варвари и използвахме мъжете им в битките за нашите стремежи.
Но знанията и културата не изчезнаха в Елада. Философите пазят незабравим спомен за някой си Сократ, обучавал младежите да мислят самостоятелно и да не се подвеждат от прибързани обещания. Казват, че той имал куража да посрещне достойно смъртта, въпреки несправедливата присъда.
А нима божественият Александър не бе възпитаван от Аристотел, чието име не слизаше от устите на учените мъже? Нима Илиада, писана преди столетия от елина Омир, не бе сред любимите му книги?
Той считаше себе си за потомък на Ахил, възпитаваше в гръцко поведение съотечествениците си, но ние не бяхме изцяло гърци. Имената ни ще се помнят само като на завоеватели, след чиито стъпки не пониква трева. Както на пияните началници, подстрекавани от хетерата Таис, които запалиха двореца в Персеполис…
Понякога си мисля, дали пък зъл дух не бе подтикнал младия цар да се нахвърли срещу източната държава, подобно на лъжливият сън, подмамил някога Ксеркс да нахлуе в Елада? Безмилостното убийство на престолонаследника, сина на Александър, за да може узурпаторът Касандър да царува спокойно в Македония, бе възмездие за някогашното жестоко изтребване на роднините, мечтаещи за трона след смъртта на Филип…
Когато Селевкт пое към изток, няколко стари бойци се сговорихме да изчезнем. Изчакахме заплатата си и незабелязани се отправихме на север. Намерихме съобразителен търговец, който ни отведе с кораб до Ефес. В замяна му оставихме снаряжението и взехме със себе си само по един меч.
Закрачихме към града в стари дрехи, с фригийски калпачета, като освободени роби. Влязохме от различни места, на групички, и се събрахме на пазара.
Другарите ми, застаряващи мъже, живели в походи и под открито небе, бяха във възторг. След ден-два те заявиха, че остават тук и ще се заемат с търговия. Аз се боях да не бъда разпознат и наказан за дезертьорство и реших да продължа. По-далеч от дългата ръка на Селевкт…
Най-сетне идва лодката, която ще вземе мен и още двама пътници за Амфиполис. Не зная какво ме очаква в отечеството и колко ще живея. Не зная нищо и за хубавата ми жена, на която обещавах, че скоро ще се завърна, нито за децата ми, които отдавна са станали мъже. Не съм сигурен, че ще добрувам, но поне да умра на родна земя.
Приемам това пътуване като поредна, неочаквана битка и ако боговете са още милостиви, може би и този път ще оцелея.
