Йорданка Петкова

Улиците у нашето село са като хората. Някои са с хубави подредени камъни. Те са големите, важните и най-киприте. От тях се разклоняват по-малките улици.

Дойде ли Коледа в селото и коледарите ще се съберат и ще тръгнат по-каменните улици. Някои от малките ще ги подминат, но тези важните, никога.

И звук си имат те. Могат да пеят. Тръгнат ли по тях копита на коне, гордо ще затрополят камъните, хем бавно-бавно, хем тежко.

Моми като минат и ще се раззвънти улицата от обувките им, все едно нежно звънче се чува. Ако пък баба мине, бавно ще се чува стон от бастунчето й.

Момци тръгнат ли, няма как да не се чуят. Обувките им набиват една песен, дето се разнася навсякъде. Но спънеш ли се в някой камък и направо на земята може да се намериш. Пък от камък много боли и големи рани стават. Някой път за цял живот могат да те осакатят.

Малките улици у наше село са от пръстчица насипани. Тихички и скромни, а и много бедни. За тях само природата се грижи. Падне сняг и побелеят. Станат едни красиви и чисти. Ако мине някой, ще остави следи от обувките си, но пак ще са бели.

Първият ще мине трудно, но другите след него ще си помагат, като стъпват по следите му. Дъжд ако завали и пръста става на кал. Пристъпваш тогава внимателно, че така ще те окаля, та ще се чудиш после как да се изчистиш от мръсотията.

Каменни, пръстени, но все си искат да се внимава и да се гледа много, че водят към различни къщи. Хубав път може да те заведе до лоша къща, а лош път до хубава къща!