Йорданка Петкова

Малката ни селска къща се беше съвсем състарила с времето, но си полагах усилия да си й поддържам животеца, докато мога. Приятелите ми само ме подкачаха с тази ми страст, но сърцето си знае работата и си я върши както трябва.

Щом видех табелата на родното ми място и се сещах винаги защо сме тук на този свят. Почнеха ли мислите ми да се възгордяват, хващах пътя към село Чорбаджи. Да се подсещам, че всички сме гости тук и един без друг не можем.

Ние си го знаехме като чорбаджи-Станьовото село. Кръстили са го така, след като си заминал от този свят чорбаджи Станьо. Бил най-богатият в селото, но и най-щедрият. Има стиснато богатство, но има и щедро такова.

Парите идват в ръцете ти, но стиснеш ли си ги, само близките ти ще се облажат. Отвориш ли обаче ръката и всички ще са добре. Докато живял чорбаджи Станьо, нямало гладен и гол човек в селото.

Ще отиде някой да се примоли за брашно за хляб на челядта си и чорбаджията ще си отвори вратата на хамбара. Но ще го предупреди на никого да не казва, че уж други да не идват. Децата на някого ще оголеят и гледаш ги след някой ден облечени с дрехи на чорбаджи-Станьовите деца.

Един ден гледат всички как селският пияница Иван се накиприл с плетената жилетка на Станьо. Днес тъй, утре тъй и всеки разбрал за щедростта му.

Станал той като Господ и баща на селото. Дорде бил жив, нямало къща без нива, трапеза без хляб и дете без дрешки. Зимата на всички комините пушили. И студ не давал да влиза по къщите на бедните.

Излезе чорбаджи Станьо нанякъде и всички тичат ръка да му целуват и благословии да му думат. Колкото повече зърно излизало от хамбара му, толкова повече влизало после.

Суша да се зададе, над неговите ниви ще пусне Господ водица за посевите. Животно да му се изгуби, сякаш с повод ще го върнат в обора му. Но колкото и да ти дава животът, все идва краят на всичко туй и се качваш горе на небето.

Тъй и Станьо една нощ кротко си заспал и не станал. Но става му на крак цялото село и го изпратили всички. Изреждат се ковчега да му носят, та последно да му благодарят за добрините.

Цяла година след туй посърнали ходили хората. Страх ги хванало, че няма кой да им дава, кога имат зор.

Събрали се един ден на мегдана и решили да прекръстят селото на Чорбаджи Станьо. И станало село Чорбаджи.

Кой знае дали заради обич към благодетеля си, или от страх да не хване бедност селото.

То на думи всеки благодари, но на сърце не всеки го може.

Та докато мога да крепя къщата, искам да се връщам в селото на чорбаджи Станьо и да си пълня душата с щедрост. Тук на земята ни трябва взетото, а горе на небето ще ни трябва даденото.