Елена Диварова

В новата книга на Йорданка Петкова „Истории от старите калдъръми” (2021) са надиплени сладкодумни страници, коя от коя по-мъдри и изпълнени с човеколюбие.

В жанрово отношение авторката балансира на границата между разказ, импресия и есе, като в края на книгата предлага събраните в обем до сентенции бабини мъдрости - послания за повече разум и добро.

Едновременно се сливат и разделят минало, настояще и бъдеще, за да излезе на светло едно сериозно художествено обобщение - за духа и трепета на българското, за тънката нишка на човешкото.

Без да преувеличавам, ще кажа, че кратките белетристични късове блестят с яснотата на мисълта, с проницателната точност на изображението и с твърдо придържане към вече отработен и защитен собствен художествен почерк.

Образите на стари и млади, на деца, жени и мъже са жизнени, въздействащи чрез умело използване на детайла и индивидуализирани поради точното място, което всеки заема в динамичното социално пространство, оформено в книгата.

Всички те заедно чертаят една пъстра, пулсираща картина на родното, представата за което е неотделима от представата за българското село.

Това е един свят, в който „село” означава цялост, заедност, споделеност, възможност. Един свят, в който оцелява човешкият дух и към който ще се завръщаме винаги, когато пожелаем да вземем сили от своите корени.

Твърдя, че тази книга смело заявява нови търсения в съвременната литература, преоткрива традиционни ценности и дава естетическа и морална опора на читателя, затова се надявам тя да достигне до повече хора, за да докосне будното съзнание на съвременника и да ни учи как се свежда чело пред народната душа.