ЛЕЛЯ

Самуил Панайотов

- Какво работя ли? Леля съм. В дома за сираци. То името му сега е по-друго, но ние така си му викаме. Ама не всички деца в него са сираци. Но някои наистина си нямат никого.

- А-а, работата не е тежка. Пък аз и обичам децата… Ох, не работата е най-тежко там, а друго - празниците. Тогава идват близките на децата да ги посетят, да им донесат я подарък, я лакомство; после ги извеждат из селото - водят ги в сладкарницата или в бюфета на гарата… Това хубаво! Ами питаш ли тези, които си нямат никого? Те стоят в дома като наказани - с тъжни погледи, някои и със сълзи в очите. Сърцето ти се къса, като ги гледаш…

Ето и тази година на Великден! Надойдоха пак близките на тези, които не са изоставени, донесоха им кое-що и после ги изведоха из селото. А другите пак останаха в дома. От нашата група, най-малките, останаха седем деца. И аз реших да ги заведа на гости у нас, на моите деца. Имаме ги с моя три, все момичета. Най-голямото е във втори клас…

Та ги заведох аз след обяда у нас. Наредих на трапезата козунак, червени яйца; предложих им и от нашите гозби. Че като се нахвърлиха тия деца да ядат, сякаш не бяха обядвали в столовата! Но нали домашно ядене някои от тях изобщо не бяха кусвали? Да ти е драго да ги гледаш!

Пък после като заиграха с моите - по леглата, по диваните, на двора - на криеница ли не щеш, на прескачане на въже ли, на какво ли не!.. И да видиш, тия деца станаха други; просто не можеш да ги познаеш. Особено най-малката, петгодишната Нанка, която винаги е тъжна и мълчалива.

След това, поуморени, но радостни, всички пак влязоха в дневната и отново се нахвърлиха върху закуските. Пък моите непрекъснато: “Майко, виж”, “Майко, дай”, “Майко, дръж”!.. А Нанчето, гледам, нещо се умълчала, гледа тъжно и по едно време продума: “Аз пък няма на кого да викам “майко”… И като се обърна към мене: “Лельо, нека ти викам “майко!”…

Ох, можете ли да си представите какво изпитах в този момент? Едва успях да преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото ми, и да кажа: “Ах, леля, нали виждаш, че аз си имам три момиченца. Пък ти също си имаш своя майка. И тя сигурно те търси, но още не те е намерила.. Но тя ще те намери, миличко, ще те намери”…

В стаята по това време беше влязъл и мъжът ми и беше чул всичко. Забелязах,че очите му се напълниха, и той побърза да излезе навън…

Беше късно следобед и вече трябваше да се връщаме в дома, но децата все настояваха: “Още малко, още малко.” И се прибрахме чак за вечерята…

- Ох, аз трябва да се приготвям за слизане, че следващата гара е нашата… Та, казвам ви, вече шест месеца обикаляме по разни канцеларии, но днес най-после взех съдебното решение… А как ли ще се зарадва, милото, като научи, че вече има на кого да вика”майко”… Пък то - където три, там и ще се четири!