ОЧАКВАНЕТО

Вера Костадинова

Чуждата страна я посрещна хладна и мрачна. Мокри снежинки се лепеха по стъклото, правеха фигурки и се стичаха надолу като сълзи. Сви се на седалката.

Пъхна дланите в топлата фланела. Нямаше очи да види красивите, отрупани със сняг дървета по пътя. Вглъбена, чуваше само плача на сърцето - “Боже, искам я жива”….Притвори клепачите. Не, нямаше да заспи. Нямаше как да притъпи спомена.

Трябваше да го изживее отново, за да се освободи, доколкото може. Ако можеше…
…Беше преди Коледа.

Хората се суетяха, избираха подаръци, украсяваха елхи. Само тя не мислеше за нищо друго, освен да приготви онези задължителни постни ястия за Бъдни вечер и да пътува до съседния град, да може да хване свиждането в болницата. Позволиха й да влезе, все пак беше празник. Видя майка си - лежеше отпусната на леглото, безмълвна, кротка.

Беше се смалила. Приличаше на малко дете. Докосна ръката й, задържа я. Напипа пулса - тупкаше равномерно и спокойно. Това, като че даде малко кураж, за да си тръгне леко успокоена. Утре отново щеше да дойде.

Така минаха няколко дни. Дойде момента на изписването - клиничната пътека беше изтекла. Имаше тежко предчувствие и настоя за контролен скенер…

Линейката вместо към профилакториума караше вече със страшна бързина и виеща към Пирогов. Ставаше дума за спешна операция и въпрос на часове. Неврохирургът предложи няколко варианта. Избраха най-скъпият като най-надежден.

За по-малко от два часа трябваше да се намери четирицифрена сума, за да може на другият ден да се изпълни тази животоспасяваща операция. На другия ден часовете се влачеха толкова бавно, че всяка минута изглеждаше като година.

Беше спокойна, знаеше че тя ще живее. Беше се доверила на вътрешното си усещане, което никога не й изневеряваше.

Посрещнаха Нова година в болницата. Гледаха зарята през прозореца и си пожелаха да са здрави. Някой беше намерил дрянова пръчка, със силата на слабите си ръце майката сурвака медицинската сестра и санитарката, които дойдоха в стаята да честитят настъпващата година.

Сутринта, когато пътуваше към къщи, по телефона се обади една приятелка, работеща в Гърция от дълги години. Помоли я да й намери работа, за да може да се справи със заемите.

След двайсетина дни вече пътуваше към Гърция.

Беше лудостта, тя не знаеше езика, не познаваше манталитета. Нямаше и най-малка представа с какво ще се сблъска. Приготви си куфара толкова бързо - няколко дрешки, разговорници, речници. Беше купила много сладкиши, български сладкиши, които приятелката беше пожелала.

Знаеше, че ще справи. Беше уверена, че може да се справи.

Животът я беше научил на толкова много неща. Уроци… уроци… И толкова безпощадни изпити. Той, животът, не успя да я пречупи, само я огъваше доземи.

Автобусът спря на безиностанция за кратка почивка. Слезе, за да си купи карта за телефона. Запали си цигара, вдъхна дълбоко. Вместо издишане прошепна: Майчице, мила майчице, трябва да ме дочакаш…

Жива!