ОГНЕНИ ОЧИ

Анатолий Петров

Из сборника „Романтични бъркотии” (2018)

В сенките на гаснещата вечер влакът София - Варна се движеше между скалите на Искърския пролом. Седнал сам в купе на първа класа, с влака пътуваше Харалампи Драгинков, чиновник в данъчната администрация на столицата.

Издокарал се като за официален прием, той тръгна на път с един-единствен багаж - празен, съвсем нов чувал. Взе го, за да донесе от зеленчуковата градина на леля си в горнооряховско село екологично чисти червени чушки.

След тунелите, някъде преди Елисейна, на влака се качи млада красива жена. Влезе в купето, където бе се разположил Драгинков. Без да отрони нито дума, седна срещу него, до прозореца. После отвори книга и се зачете.

Елегантният вид на дамата го респектира. Пък и самият той беше изискан естет, с високи критерии за красивото в живота и света. Това му качество бе причина да отлага от година на година женитбата си. За намеренията си дори бе пуснал обява във вестниците. Вече прехвърляше четиридесетте.

Непознатата му се стори не само интересна, но и загадъчна. Книгата, която четеше, бе някакъв роман, личеше от заглавието, изпъстрено с шарени букви. Като прочете няколко страници, спътничката отправи реещ поглед през прозореца. Драгинков я заговори:

- Впрочем, романът, който четете, е много интересен - сподели той. - Наскоро гледах по телевизията интервю с писателя, интересен, сладкодумен писател…

Жената го изгледа въпросително, ясно и отчетливо произнесе:

- Авторът на този роман, господине, е умрял преди сто години. Така че не знам по коя телевизия и по кой свят сте го гледали … на живо - и отново се зачете.

Тембърът й, приличащ на гласа на оперна певица, изпълняваща именити арии по световните сцени, впечатли Драгинков, но най-вече му харесаха красивите й черни, блестящи очи. Той се замисли. Като събра кураж, каза:

- Извинете ме, но като естет бих искал да отбележа: имате вълшебни, огнени очи.
Рядко явление сред жените в съвременния свят. Вие сте приказно създание на природата, разбира се и творение на вашите родители… Джоконда къде-къде е след вас.

- Благодаря ви! - отвърна му дамата и добави: - Разбира се, ако не го казахте само да върви лафът. А вие сте същински Дон Карлос…

Изгряващата луна ту се появяваше, ту се скриваше зад планинските възвишения. Понякога осветяваше лицето на непознатата и я правеше още по-красива. Драгинков си помисли: „Сбърка, като ме нарече Дон Карлос. Вероятно искаше да каже Дон Жуан. Пък и тези доновци не са малко: Дон Жуан, Дон Базилио, Дон Кихот и тем подобни…”.

- За къде пътувате? - попита той.

- Ох, какво да ви кажа? - въздъхна дамата. - Трябваше да пътувам направо до Попово, но стана така, че можах да взема билет само до Павликени, просто не ми стигнаха парите. В Павликени имам познати, надявам се да ми услужат…

- Моля ви, нямате никакъв проблем. Като мине кондукторката, ще взема продължение на билета, та спокойно да се приберете.

В купето надникна кондукторката и Драгинков взе обещаното продължение на билета. После покани дамата на вечеря във вагон-ресторанта - започнаха с коняк, приключиха я с бира.

Когато влакът наближаваше Горна Оряховица, спътничката го стрелна с огнените си очи и тихо промълви:

- Ще ме извините, но ще ви оставя за малко. Като се върна, ще продължим. Чудесна бира!

Драгинков търпеливо я зачака. Влакът отдавна бе тръгнал от гара Горна Оряховица, но чаровната дама така и не се връщаше.

Кавалерът заплати за вечерята, тръгна да я търси из вагоните. Като влезе в неговото купе, видя, че върху скатания на канапето чувал бе сложена бележка. На нея с красив почерк пишеше:

„Любезни господине, благодаря ви! Наложи ми се да сляза на Горна Оряховица. Нежно ви прегръща дамата с огнените очи”.

… Влакът пътуваше по своето разписание. Драгинков все повече се отдалечаваше от селото на леля му и зеленчуковата й градина с екологично чисти червени чушки.

Бе се приготвил да продължи до Попово и да придружи дотам рядката красавица. Но сега реши да слезе от влака на коя да е гара или спирка.

Спирката, където слезе, се оказа пуста и безлюдна. От порутените стени и счупените прозорци той не можа да разбере коя е.

Остана тук да дочака преминаването на обратния влак, постла чувала върху тревата и се опъна на него.

Наоколо цареше гробна тишина. Някъде далеч из околните села лаеха кучета.

Изпадналият пътник разсъждаваше: „Тази красавица, на която не успях да науча дори името, нямаше да сбърка, ако вместо Дон Карлос бе ме нарекла Дон Кихот…”.

От развалините на някогашната железопътна спирка се обади кукумявка.

Драгинков я чу, но все му се струваше, че от храстите, отвъд линията, любовно го прострелват двете огнени очи.