БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Христина Маджарова

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Повярвала на елховските баби,
в наричанията за бъдеще най-светло,
парче от слънцето си грабнах
(останалото бих ти го донесла).
Самата аз любов не си предсказвах,
но елховските баби я съзряха -
във дъното на чашата показват се
сърце и път, и топла стряха.
А ти ми сподели, че си сънувал
косите ми в най-топлото кафяво.
Едва ли ще позная, но съм чувала,
очите силна обич обещават.
Каквото има да се случва, случва се.
И колкото и знаци да разчитам,
от скоро ме преследва чувството,
че няма как да спреш да ме обичаш.
Повярвал си на елховските баби,
на всички мили приказки за мене.
Сънят ти предвещава радост
и обич по Благовещение.


***
За днес ми е достатъчно, че те видях.
Едва ли бих понесла любовта ти.
Да съм платно от акварел не бих могла.
От толкова художници изпатих си.
Благодаря, недей да ме рисуваш.
Еднакво себе си съм с дрехи и съблечена,
еднакво гола и еднакво хубава,
за да се събера в картинената вечност.
И крайно разноцветна да съм в рамка,
стъклото бих могла да изпочупя.
Софийските галерии са малки
за моя извънреден случай.
Софийските галерии са имали
жени с души, по-голи и от моята,
жени със по-потайно минало.
Недей да ме рисуваш, моля те.
Не вярвам в женската незаменимост
и затова портретът е излишен.
Не ме рисувай, запомни ме
поне до новото четиристишие,
поне до близката галерия,
в която тихо (като в храм) се влиза.
И тихо молиш се (да ме намериш).

Преди да влезеш, закопчай си ризата.


МЪЖЪТ, КОЙТО ЖИВЕЕ ОТСРЕЩА

В моите залези (полупияни)
любовта дебне под прозореца.
И наднича - дано я поканя,
дано не държа вратите затворени.
А аз наблюдавам (почти с безразличие)
зад моите страници (надраскани).
И се преструвам на разсеяна личност,
която не забелязва щастието.
Зад моите завеси (полупрозрачни)
цвета на червилото си почти прикривам.
А любовта под прозореца крачи.
Дали без червило съм по-красива?
И наизуст е запомнила имената
на всички петунии от перваза.
Не се страхува от някакво чакане
и дебне кога ще изляза.
И аз я следя (незабелязано).
Бавно косите си сресвам.
Червилото трия, преди да изляза
с мъжа, който живее отсреща.


ИГРА НА ДУМИ
(И на сърца)

Аз имам малко сърце,
колкото детско юмруче.
Почти се взривява, когато е с теб.
И да е кротко не се научи.
И не да мълчи съвсем,
но може поне да не бяга,
поне за момент да спре,
без вляво да чувствам стягане.
Поне за момент да скрие
моето главозамайване.
Земетресение, не сърцебиене,
което напълно издава ме.
Толкова малко сърце
със заплашителна сеизмичност!
Взривявам се, щом съм до теб.
Забравих да скрия, че те обичам.


ДЕКЕМВРИ НЕ Е ВРЕМЕ ЗА ВЪЗДИШКИ

Декември не е време за въздишки.
Расте нощта, а дните са мънички.
Декември е измислен да е тихо.
А моята любов чети на срички.

И точно както се чете поезия,
по две стихотворения, без бързане,
със същата наслада ме поглеждай
и никога крилете ми не връзвай.

Не чайка, птица съм от зимните,
които през декември са прекрасни.
Летях от най-далечно синьото
и тихичко на рамото ти кацнах.

През девет приказки в десета,
където и снежинките мечтаят,
декември е моментът да усетиш
моето канелено ухание.

Не си оставих за въздишки време.
Декември за любов ли е измислен?
Декември е измислен да си с мене.
…………………………………………………..
Най-влюбената приказка написах.


ЧАСЪТ НА ИЗМОРЕНИТЕ МОМИЧЕТА

Часът на изморените момичета
не е като във разказ - след дванайсет.
Без стъклени пантофки смело тичат
и себе си не могат да познаят.
И себе си отказват да потърсят,
препускащи след луди обещания.
Оставят си кафето недовършено
и се страхуват, че се стъмва рано.
Денят е по-студен и от кафето.
И по-горчив, че захарта е вредна.
Не само, че очите им не светят…
Кога ли са се смели за последно?
След осемчасова работна смяна
часът на изморените момичета
е времето, в което избор нямаш.
И просто избери да ги обичаш.
И просто в знак на тиха солидарност
в трамвая шумен помълчи си.
Аз обещах да бъда благодарна
от името на изморените момичета.


НЕ МЕ ИЗПРАЩАЙ

Не ме изпращай в тази тиха вечер,
в която и дърветата треперят
от страх, че утре е далече.
И бързат да забравят вчера.
А аз не бързам, вкъщи е студено.
И София след залез е красавица.
Пак влюбвам се, когато я погледна.
Единствено така забравям те.
Единствено с мерло успокоявам
на тежките безсъния симптомите.
Кой казва, че животът продължава,
когато не живея, а си спомням?
И кой твърди, че и това ще мине?
Самата аз не искам “да минава”.
Не ме изпращай, а спаси ме
от грешките, които не прощаваш,
от грешките, които не повтаряш.
Погледай ме, когато си отивам.
Не ме изпращай. Тих е булевардът.
А София… все по-красива.


САМОДИВА

За любов дай ми билки, знахарко красива,
че тъй млада повехнах… не по мъж, а по демон.
Идва само в съня ми, сутринта си отива.
Давам своя живот, за да бъда до него.

Давам всичко, знахарко, за да стихнат сълзите,
за да видя очите… младостта си разменям.
“Де изчезна смеха ти?”, цяло село ме пита.
Върнах сватове лични, върнах снажни ергени.

Изгоря ми душата - стъпвам все по жарава.
Изгоряха ми дните по очите зелени.
Искай всичко, знахарко! Няма болест такава.
Няма хляб, ни живот… нито обич за мене.

“Мило мое момиче, имам билки вълшебни,
но за болката твоя не помагат тревите.
Тези сухи цветя са така непотребни.
Най-доброто лекарство в сърцето е скрито.

Не помагат отрови, нито тъмни магии.
Лек единствен аз зная за твоите рани.
В полунощ, мрак когато небето покрие,
ти излез на полето… самодива да станеш!”


НИТО БЕЗ ЕДИН НЕ МОГА

Не си един и същ - за радост.
Но как да те обичам с постоянство!
Добрият в теб жадува за наслади,
сериозният прикрива си пиянството.
А принцът в теб почти не се събужда,
но помня как танго танцува.
Порочният си мисли, че съм чужда,
а мнителният края пророкува ни.
Когато рицарят реши да ме спасява,
чаровникът сърцето ми превзел е.
На острия реших да не прощавам
и в тъмното преследвам смелия.
На сутринта до благородника се будя
и бягам сляпо от неверния.
И той си бяга. Но към другата.
Изплъзвам се. Любимият намерен е.
Самият ангел ще вечеря с мене,
но после вино със порок ще пием.
Ранимият жадува споделеност,
от страшния опитвам да се скрия.
След непознатия до утре ще препускам.
Лицата ти са прекалено много.
Обичам онзи мъж, обичам устните.
И нито без един не мога!


КАЛЕНДАР

На ръба на годината
равносметките са излишни.
Премълчавах си името
в позабравени стихове.
Най-назад в календара
се е спряло и времето.
Всяка дата повтаря се.
Още ден ни отнемат.
Полунощ наближава.
Отброявам минутите.
Ти напред продължаваш.
Аз часовника счупих.
Как така ще ни дебне,
ще следи механично!
Всеки миг е вълшебен,
всеки миг те обичам.
Всеки дъх на махалото
ни повежда към края.
Любовта се е спряла,
посребрена от паяци.
Цифрите комбинирах,
нарисувах си празници.
Нямам ден за умиране,
нямам време да мразя.
Искаш нова година?
Изживял ли си старата?
Утре пак ще ни има
най-отпред в календара.