ГРОТЕСКА

Кирил Гончев

Из „Горчиво пространство” (1979)

ГРОТЕСКА

Живеят цигани накрай света
във Дриново, далеч от София.
Хитруват цял живот на дребно с шопите
и правят тъмни сватби и деца.

Работят някак си. С мъжа момчетата
бакър коват, напредват в делото,
жените кротичко прислушват селото.
Но идва вечер и се сбира четата.

Кръчмата свети точно срещу черквата.
Часът е десет. Масите са весели:
псувни се сплитат, после тръгва песен и
присяда шопът кротко за почерпката.

Така вървят - до чашата с кайсиева
спокоен шоп, почесващ се по темето.
И циганин със четата, и времето
накрай света, а може би във Дриново.


КОНЕ

Неповикани,
тъмни, цвилите
и момчетата тръгват след вас.
По-спокойно пасяха кобилите,
но те бяха далече
от нас.

И изчезвате
зад баира…

Трудно можем да стигнем там.
В равнината ще ви намираме,
но - примамва ни
стръмнина.

Колко дълго
ще трябва да тичаме…

Ние стигаме върхове.

Пъплят бавни
кобили в очите ни.

А далече цвилят коне.


***

Пуста стая с нисък таван -
всяка нощ все така я намирам…
Не във дом - сякаш в чужда квартира
се прибирам - сама жена.

Денем трудно се будя от сън
във леглото, сковано за двама.
Няма мъж. И будилник няма -
сняг безкраен сипе навън.

Беззащитна за този град
почти колкото дъщеря ни
стискам зъби, за да остана
в сътворения със тебе свят.

Студ. Зелен автобус към дома.
Сива улица. Вятър свири.
И, ужасно е, но разбирам -
аз физически не мога сама.

Боже, колко спокойна ръка!…
Тънък вятърът сребърно звънва.
И звезда на стъклото осъмва,
и угасвам,
угасвам така…


***

В един далечен, бавен морски град,
когато непременно идва зимата,
единствено във този бавен град
тях непременно трябва да ги има…

Те съществуват! В непременен дъжд
стопявам силуетите им пламнали -
хлапакът, който утре става мъж,
момичето, което носи панделки.

Измислям думите им след това…
Напряко улици и пряко гларуси
пустинен бряг изпращам и вода
и аз не знам дали това е странен сън.

Нататък те ще продължат без мен
и аз не знам какво ще им се случи.
Но в оня дъжд, в дъжда непремерен
то непременно трябва да се случи.

Защото съществуват на света
момчето, оня бряг, дори момичето.

И аз, усмихнат, влизам във съня,
като че цял живот след тях съм тичал.


СЪБОТА

Към ужаса, към тихата ненавист.
Към вещите, най-после към дома.
С любов и мир към своята жена
вървиш - и постепенно се смаляваш…


***

Обичам те - когато си отива
мъжът от оня камен век у мене.
Навлизам в чувствата успокоени
без болка. Безвъзвратно. Справедливо.

Откривам те - жена от плът, в която
съзряваше страстта, плодът, децата.
Интригите. Превратите. Войната.
Мирът. И късото измамно лято.

Но есен е. Високо слънце. Пладне.
И жерави, и тръбен вик, където
е топлото ти тяло - да ми свети
до прага на нозете ти да падна.

Обичам те… Слана слани над Рожен.
Снагата ти с родината се слива.
Сега си точна - едра и красива.
Внезапна и загадъчна.

И сложна.


ИВАН

Да бъдеш сам, но да го отстояваш!
И не да хленчиш - да си горд в това,
което ти единствен заслужаваш:
горчивото пространство от талант.

Иване,
планината е голяма,
и оня, който слиза, е голям…
Но ти изкачваш. Сам си - други няма:
върхът. Снегът, внушителен и ням.

А оня, който слиза… Пада вечер.
Звездите още. Преспи се топят
във пътя му - внимателен и вечен.
Обратен. Обезателен. Мълчат

криле на птици - скални и огромни -
високо в снегове без звук и глас…

Сега върви, но те ще те запомнят -
красив и сам на път.
На добър час!


НИКОЛАЙ

Сънувам зима, Николай, на юг
и път, по който ти пътуваш с Дима…
И песен някаква необяснима,
и неподвижен,
дълъг зимен звук.

Сънувам още, Николай, и теб
как казваш на жена си, че почти си
вълшебник и че ето - представи си -
ще я повториш в сребърната степ.

Почти вълшебен, ти я вземаш. Бял
снегът вали над овчата ти шуба,
над топъл вик върху земята груба,
в която дъщеря си си създал.

Почти веществено сега вали на юг
над пътя, в който ти вървиш със Дима,
над песента, дотук необяснима,
и оня звук до вас…
Но той е вече друг.


ГРИГОР

В опицветска вода окъпан,
във ленинградски бор облечен,
вървиш към точката на пътя,
в която ставаш малък.
Вечен
е този кръг: водата, борът
и после - точката на пътя.

Сега за тебе ще говорят…
Но то е вече нещо смътно.


ПОБИТИ КАМЪНИ

Далеч на изток -
смълчани,
смълчани
ветреят паметници до днес…
Не ги наричайте Побити камъни,
окаменелите
във ваша чест!

Не ги помествайте
в географии -
не география е това,
когато нашата биография
издига камъни
върху земя.

Земя на камъни и на могили…
На гургулици
и на коне -
не съществува такава сила -
да те постави на колене.

Не съществува!
Смълчани,
смълчани
над чернокосите ти синове
като глави са побити камъни.

И ти заставаш на колене.


ШУМЕН

Лирична поема за мен, баща ми
и някои други скъпи неща

Неочакван за тази ми книга,
неочаквано влиза градът.
Ето моето детство - стихът
като тънка звездица примигва.

… „Македония”…Улица крива
към квартира със двор и с петел.
Още с юнския липов шрапнел
и с тръба от казармата сива.

Хоризонт с два нелепи комина
/впрочем може би беше един /,
глъч арменска и турска - равин
тих завършваше тази картина…

Тътрят своя товар по баира
следвоенните слепи коне.
Пада сняг. Свеждаш ти рамене
и баща ти в поемата спира.

*

Без медали, без орденска слава -
и по пенсия скромен човек
той изграждаше тази държава:
със торбичка и ватен елек,

бе я минал от запад до изток -
от тунела на Козница чак
до морето, което се плиска
о плешивия девненски бряг.

Бе спокоен. В душата с кокиче,
непонятно за шопския род.
Само майка ти беше обичал -
мълчаливо, до гроб. До живот.

Вечер носеше мирис на тухла -
занаятът му беше висок.
Ден след ден се смаляваше. Рухна.
Рече: „Сине, светът е широк,

има място за мъка и слава:
ето, моето слънце клони
към земята, в която изгрява
вече твоето. Запомни

този миг - нека той да ти бъде
равновесна човешка везна.
Своя път през света тъй да съдиш:
с две слънца откъм всяка страна…”

*

Тъй излиза баща ти. Унесен,
ти си мислиш: баща ти е жив.
Хапеш нервния счупен молив
и стихът за баща ти е тесен.

И отиваш тогава, отиваш
към квартира без двор и петел…
Само юнският липов шрапнел
като в чудо с тръбата са слива.

Ах, тръбата,
тръбата, която
часовете ти мъжки брои…
Втори юни. До тебе стои
тежка сянка на мъртъв приятел…

*

Жечко Станчев, треньор по летене,
сам летец, харамия-певец,
надживя лейтенанта Евгени.
Но не бързай. Не слагай венец

между техните сенки, защото
те се сливат във теб. Ето, виж -
трима станахте в миг, а животът
засега е един. Ти мълчиш

между двамата мъртви. Евгени
се усмихва, а Жечко лети
в онова „мимолетно видение”,
във което участва и ти.

И внезапно тогава откриваш:
сякаш с истински вече шрапнел
някой в тебе безмилостно срива
крива уличка с двор и с петел.

И кънти „Пети полк”, а тръбата
часовете ти мъжки брои.
Пада сняг. И оттука нататък
твойта зрелост пред теб предстои.

*

Във една позабравена пролет
със арменеца ти посади
три дръвчета във двора, от който
всяка сутрин антена звъни.

„Точно време” … „Добро утро”… „Планът”…
А растяха дръвчетата вън,
както раснаха Бела и Яна…
Бе ли всичко това, или сън

фантазираш, и в него героят
си, разбира се, може би ти -
едно старо момче вън от строя,
един шлагер от „Двете липи”?…

Може би… Допустимо е. Вярвам.
/Душ ми трябва, а няма вода! /…
Но арменецът май че не вярва?
Продължавам тогава. Рода

нека бъдат ти трите дръвчета
в двора, в който антена трепти:
Жечко Станчев, Евгени, поетът
/Едно старо момче, всъщност - ти /…

*

И така - няма стари момчета -
има стари и грозни жени!
Впрочем - гледай напред и смени
тази тема, случайно подета…

Пълен ляв! Още малко наляво -
там, където в гръдта ти играй
един малък боксьор, претендиращ за
слава
и от ревност умиращ най-безславно
комай.

Защити го докрая
този смешен безумец -
обсаден от въжета
върху пустия ринг,
той умира за теб -
сам. Далече от Шумен.
И оставаш без него -
сит. Доволен. Един…

*

Тъй, внезапно от тази ми книга
пак внезапно излиза градът.
Бяга моята зрелост. Стихът
като дневна звездица примигва.

Тътрят своя товар по баира
странни някакви слепи коне.
Пада сняг. Свеждаш ти рамене.
И това е. Поемата спира.