КУРСАНТ ЯНЕВ – В ГРЪБ

Цилия Лачева

Из „Предачка на облаци” (1987)

Най-после си е вкъщи.

Изтяга се на свое легло, в своя стая и даже дървото зад прозореца с наведени клони е една отдавна разчетена карта. Гълъбите, тези мили и безсмъртни птици, са долетели от ранното му детство и го приветстват. Близка за сърцето му картина!

Най-често се вслушва в хорските стъпки под прозореца - здрави и силни стъпки на цяло ходило. Поглежда своя десен крак, прилежно омотан с бинтове, а новият пантоф нескопосно стърчи върху пръстите му.

Докато другият, здравият, се е сплескал от усилието да носи цялото тяло. Патериците стоят наблизо, живи същества близнаци, които той използва безжалостно. С тях обикаля двора, прехапал устна, упорито втренчен в земята пред себе си.

След седмица в стаята са само масата, скринът и два стола. Все яки мебели.

Пътешествието му започва без патерици, той подскача от една опора до друга като птица, жестоко ударена с камък в крака. Ужасно - подът пропада под него, люлее се и ломи неговите надежди.

Болният крак го спъва, буксува на едно място, а доскоро бегом прекосяваше заедно с курсантите големия двор, без да благодари на здравата и сигурна земя под себе си.

Дребната злополука го омота като с дълго въже - и сега беше дошъл да се лекува в родния дом. Всяка седмица получаваше писма от военното училище, групови писма с много подписи, драсвани стоешком с разтреперани от умора ръце.

Командирът - капитан Денев - му писа спокойно, мъжко писмо. Но под думите му гореше нещо като безпокойство. Ясно, капитанът не се тревожи за себе си, а за Костадин Янев.

Подскачайки от масата до стола, момчето предусеща, че капитанът вече вижда бъдещето на своя курсант, живот без надежда, значи без бъдеще.

Някъде след първия месец всичко му опротивя. Не спи, а гледа как прозорецът бавно светлее и гълъбите събуждат с плясък големите си криле.

Ужасни птици! Нехайни към хората - здрави и болни, - а и слънцето обикаля стаята, осветява мебелите, които се опират в стената, непоклатими като палачи. Досадна стая!

Но най го плаши земята, тя е враждебна към него, чудовище някакво, дебне го и го поваля при най-дребно невнимание. Затова предпочита своето сигурно легло, сякаш е в някоя пещера и само главата му се подава навън, за да гледа как нежните розови воали на облаците се сгъстяват и вещаят дъжд.

Капките се изливат като благослов по всичко живо, освободено от хватката на леглото. Само той не може да се затича, да скочи в автобуса, който потегля за гарата, да стои прав в коридора на влака и с един скок да се озове на земята…

Отново потъва в страховете си, задушават го вълни на безпомощност, на живот безсмислен, който се изцежда час подир час от омекналото му тяло. И то какви часове!

Децата от улицата - и той дете като тях - копнееха за нещо необикновено. Мечтите им се сменяха всяка година заедно с възрастта и с преценката за това необикновено.

Неговата мечта не се променяше, беше непоклатима, като свършен факт. Виждаше се в униформата на офицер сред целия си род от цивилни мъже. И дядо му беше влязъл в бой с полицията цивилен по дух от глава до пети.

Откъде е това упорито желание да стане офицер! Откъде идва призванието, вложено в кръвта, в мускулите и в силното човешко стремление да го постигне и да му се отдаде завинаги?

Той леко се подготви за изпитите, влезе като че ли носен на криле. Предаде се на военната наука, красив в униформата си, просто роден да носи униформа.

Понесе трудностите с весело сърце, много скоро не можеше да си представи живота вън от военните задължения.

Дори се издебваше в сантименталност, особено като минаваше млад, висок и стегнат край децата, които тичаха по алеята, а и по самата улица, през целия град, който мирно цъфтеше под неговата воинска закрила.

Беше обвързан с всеки човек в града, с всяка вещ, която срещаха очите му, и тази сладка тежест на обвързан човек не му пречеше. Напротив, топлеше го тихо и постоянно.

Сега е обвързан само с миналото. Живее с писмата, препрочита ги и като старец се рови в спомени, които за неговите връстници са настояще. Лежи, изхвърлен от доскорошната добра и послушна земя, гледа с омраза осакатения крак - идва му да го изгризе и да го метне през прозореца.

Представя си едно куцукащо бъдеще - може би учител в някое градче с равни улици. Романтична фигура, навяваща съжаление, но и почит!… Или чиновник в родния си град, чиновник, който работи винаги на партера…

И тъкмо на него ли трябваше да се случи! Товареше мускулите си, без да се жали, убеден, че пътят към лекото минава през най-големи изпитания.

Обърне ли се, вижда върху стената едни и същи картини - класната стая, дългия коридор, нашарен от сенките на липите, ослепителния до бяло плац, който и сега приятелите му измерват с маршова стъпка.

Кой заема неговото място - дванайсети ред, трети отляво-надясно? Взира се и все не може да го различи. Силуетът стои винаги с гръб към него, с изправена стойка и с мълчанието на човек без име.

Бои се да запита направо в писмо - кой стои на моето място в строя? А в училищната стая? Пишете, братлета, кой е моят заместник? Такова запитване мирише на прокоба - прощавайте, аз няма да бъда вече редом с вас, случайността ме катурна и ми изигра лош номер…

Така вървят дните - на един крак. Понякога се раздвижва из двора, земята го пронизва с електрически ток и го дърпа под дървото. Сяда с мокри коси и влажни длани. Чертае с патерицата знаци, безсмислени и зловещи, отправени към третата му операция.

Един от черните му дни. Прекрасно слънчево пладне, което плува зад прозореца златнозелено. Той пак лежи, разперил ръцете си. Гледа тавана.

Ако завали дъжд, ще оздравея.

Преди месец се пазареше - ако изгрее слънце, ще оздравея. Непременно.

И дъжд валя, и слънце пече.

Все това.

Изтърбушен от мисли, той драска с показалеца си във въздуха празни фигури в празно пространство. И ясно долавя как майка му отваря външната врата, след това разпознава гласа. Подскача и сяда в леглото - ето, започват халюцинациите…

Не са халюцинации - в стаята след бързо почукване влиза капитан Денев, с един поглед улавя обърканото и втрещено момче, високото легло и нататък мебелите, очертали нещастния му път до прозореца.

Навежда се над Костадин Янев, който се свива в леглото, и потупва здравия му крак. Момчето се опъва да стане, както подобава пред командир, но Денев сяда до него.

- Ще си говорим седнали. Не се безпокой!

Не се безпокой! Да, но гласът му преграква, тялото му се напряга от страхопочитание и тревожно очакване.

Силуетът на непознатия се появява пред очите му - стои с гръб към него, непоклатим, непроницаем.

- Момчетата чакат своя приятел… А ти се излежаваш, курсант Янев. Докога?

Въпросът е зададен меко и с полуусмивка в очите на капитана - не се засягай, момче, но ще караме направо, без глезотии. Заглежда се в болния крак на своя курсант и Костадин се засрамва, присвива го и го скрива под одеялото.

- И това не помага - въздъхва капитанът.

- Нищо не помага. - Костадин гледа човека срещу себе си, прониква в здравите му кости, отмерва вътрешното му равновесие, справедливата му душа, която го е довела до леглото на осакатения ученик. Седи, силен като живота, самият той олицетворение на загубеното, което бързо се приближава с широко отворени очи.

Другарите… Самият той, уверен в бъдещето си. Момчето изведнъж се захлупва на възглавницата, разтърсвано от копнеж и надежда за пръв път от дълги месеци.

Ръката на капитана стиска неговата с разбиране, но и с предупреждение - не потъвай в мъката повече, отколкото ти е позволено, боецо! Костадин бързо вдига глава - разрошен, но със сухи очи.

- Искам да се върна… в училище - пошепва той.

- Ще се върнеш и ще станеш офицер. Много добър офицер. Доказал си го. Всички ние те чакаме.

Променя разчувстваното си изражение в делово, пресяга се и слага голяма кожена чанта на коленете си. Отваря я, вади свитък листа.

Едни са изписани с неговия дребен и ясен почерк, други - на пишеща машина.

Старателно ги нарежда по одеялото и скоро се разбира, че ще падне здрава работа, защото другарите му бягат с уроците, не се обръщат назад, а ето заради него се обръщат и го чакат, както са в строй.

- Аз ти изготвих нова програма… ще ни настигнеш по съкратения път. Много бързо ще ни настигнеш, момче. Всичко е в твои ръце. - Капитан Денев вдига глава, поглежда своя курсант и добавя тихо и бавно, гледайки го в очите: - Запомни! Всичко е в твои ръце. Ти ще оздравееш! Трябва да оздравееш!

Тези думи като заклинание го стресват, карат младежа, който досега е стоял винаги гърбом в строя, стройния и малко тайнствен младеж бавно да се обърне към Костадин Янев.

За да види себе си, целия непокътнат, как удря с крак земята под себе си, и то с десния крак, болния.