НЕДОИГРАНОТО ТАНГО

Зденка Тодорова

НЕДОИГРАНОТО ТАНГО

На Жорж Гайдаров

Тази песен ще пиша със акварели,
ще хвърлям тонове все черно-бели
и ще наслагвам все бои ярки
до пепелника пълен с угарки.

Ще се носи писък на цигулка стара.
Време далечно, звън на китара.
Дъждът ще танцува танго в захлас,
“Червеният джаз” ще свири за нас.

На своето време той беше героя -
пленник на скептична философия своя:
четеше Гьоте, Бодлер, Маларме,
обичаше книги, плочи, стихове.

Само той имаше такава цигулка
с атлазни струни. И златна гъдулка
с акорди чисти, все сълзи кристални
и звуци напевни, нежни, пасторални.

“Умря цигуларят” - струните пищяха,
сякаш за помощ, утеха зовяха,
но никой не чу в трагичния час
как умря цигулката и нейния глас.


АНАТЕМА

Облякох се в червено.
Казаха ЛУДОСТ!

Престорих се на луда -
питаха - ЗАЩО?

Казах, че съм грешна.
Извикаха - ЛЪЖЕШ!

Усмихнах се накрая
и те ме изругаха.

Разбрах - беше късно,
анатемосали ме бяха.


БЕЗВРЕМИЕ

Часът е за никъде,
не е за обаждане,
чета стара книга
за едно прераждане.
Искам да те видя,
искам да ти звънна,
стих да напиша,
света да обърна.
За тебе, разбира се,
пък нека ме съдят,
пък нека и те света
да обърнат.
Само ако могат
нека ме обсебят,
акростиха твой
нека ми отнемат,
друг ще ми напишеш,
обеща го сам,
по-хубав от този
обаче не знам.


СПОМЕН

Във моя град със царско име,
с улици тесни и стари къщи,
с черква и стара липа пред нея
растях с надежда, че все ще го има.
Но в моя град черквата рухна.
На Цветница вече не ходя с баба,
къщите стари заместиха нови
и царското име града ми не носи.
Във моя град всичко е тихо.
И реката пресъхва полека.
И липата не мирише вече.
И другарите ми са много далече.


НЕМОЩ

Да се усмихвам,
когато ти пожелаеш
- не мога.

Да се завърна при теб,
за да те напусна пак
- не мога.

Да ти обърна гръб
след всичко накрая
- не мога.

Толкова много ми струваше
тази история,
без която, повярвай ми
- не мога.


РАЗМИНАВАНЕ С НОЩТА

Разминаваме се пак с Нощта,
преди да се е появило утрото.
Разминахме се точно по средата
- между светлото и тъмното,
между бялото и черното,
между облаците и земята.
Разминахме се точно по средата
на невидимия път, който ни разделя.
Ти от едната, аз от другата страна.
Като двама приятели, познавали се
някога
в далечни времена,
но в други измерения.


БЕЗ ПОДСЛОН

Всяко утро същото мълчание,
всяка вечер същото съзнание,
нищо не ни мами и не стопля,
затова и раните не чопля.

Безкъсметно мина много време,
през вратата влезе чудно бреме
- всичко се оказа несполука,
пулсът вече равнодушно чука.

Ще оставим следа и загадка,
начертани като във тетрадка:
бежанци сме клетки без подслон,
щом не знаем за гнездо и дом.

Знам, ще свърши и тази шега
още утре, тази нощ, сега…
И ще си помислим със въздишка
как да свържем скъсаната нишка.


ПОНЕЖЕ ТИ СИ ТУК

Понеже ти си тук. Понеже аз съм с теб.
Понеже сме сами в забравената нощ,
дарявам ти тъга, две болки във една
и хиляди мечти: поне в две-три си ти.

В студената среднощ сънувам те на глас
и птича глъч над нас разяжда тишината -
даряваш ми тъга, две краски във една
и хиляди сълзи: поне в две-три си ти.

Затваряме кръга. Заспиваме с мечта
и моята душа загубва вече мощ.
Дарявам ти съня - да бъде само твой -
и хиляди звезди: поне в две-три си ти.