ИЗ „КЪСНА ЯБЪЛКА” (1982)

Ставри Борисов

ВЕЧЕРНО ЕХО

Когато денят се затули под лунен фенер
зад ливади и постни стърнища,
ще се люшне
по поречието влакът чер
и ще наднича вкъщи,
с прозорци от жълто и вишнево.
Дълго речният вятър ще тича след ехото,
отъняло и слисано от бързата среща с дървета
и хълмове -
и ще разлистя страниците на една книга вехта
с вълшебства на хора добри
и с детски смях пълна…
А край мен черноземни мъже, които носят
като медали звездички от вар и капки от слънце,
ще си поделят деня
високо, напевно и просто
и ще чувам как земята под тях се огъва.


ЧОВЕШКА МИСЪЛ

Мъчително под клепките отеква
поканата на вечерта за сън,
но се прокрадва мисълта навън
и тръгва топла и олекнала.
Дълбокото небе я подслонява
под своя незамлъкващ кръг -
и шепне някой: „Как се преброяват
звезди - сгъстени стрък до стрък?”
И може би една звезда я няма,
а ти откриваш, че лъчът й свети
и търси ни зад тюлени пердета -
навярно да разчепка страшна драма.
Навярно да ни предаде заръка
от някой свят, изчезнал като дим.
А ние се заключваме от мъка
или от радост, за която се боим.
Едва когато розово и бяло,
сред стаята ни, утрото влети,
на нас ни става гузно, че сме спали
във свят с прозорци и врати.


ИЗСТРЕЛ

Неотстъпчива тишина увисна
над мене и около мене:
погледнах към небето - чисто,
пространството - непроменено.
И сякаш че не беше светвал
най-фантастичният ми изстрел.
Защо ръката ми не трепна
или не ме застигна мисъл?

Димеше сутрешната влага
и се обаждаше гората.
Еленът нямаше да бяга -
лежеше сив върху земята.
Лежеше, а преди минута
бе красота, стремление.
Лежеше сляп и обарутен -
нелеп сред толкова движение…

Препускаха в корита стари
потоци, плувнали от пяна.
И само моята цигара
кървеше като прясна рана.


АТАВИЗЪМ

Влакове идват - шоколадови от морето.
Въздухът изпръхва от далечини.
По-мъдро осъмват в роса дърветата.
Разреждат се лястовици. Окъсяват дни.
Умора ли е това, до отчаяние познато
чувство - загледана в нас степна тъга?
Още сме в мъжката сила на лятото
и вървим по Млечния път под ръка.
Някъде зад нас или встрани остана
непроизнесена наздравица или самотен клас.
Жълтите стърнища от тишина погрозняват -
ще ги бродира дъжд без мълнии, от жерави - глас.
Голямото слънце ще ни заобикаля… А никой
не може да прегази без болка закопнелия миг.
И ний се прегръщаме - нито малки, нито велики -
зачертали всички морета, заради един славеев вик.


ПОД ПОКРИВА НА ОРЕХА

Щом лампите изстинат - в стаята
нощта ще въведе луната.
Тогава се развяват влакове -
и сънища безкрайни
пронизват лятното легло
на тъмнината.
И аз пътувам през претъпкани
купета -
със хора и сред куфари -
приемали емблеми
на градове. И споменът им свети
през августовски сняг
по стръмни хребети.
Приятели, пъдете своя сън:
напред ни чака
оная гара, сгушена под покрива
на ореха:
там сигурно ни мисли някой, някой,
с когото от съседни две звезди
сме си говорили.


ДАЛЕЧНА ПРИВЕЧЕР ПРЕЗ ЮЛИ

Вървя през детството…
Глухарчета се разпиляват
от вятъра след стъпките ми
и описват
великото си преселение по суша.
Шумят дървета с недостигнати гнезда.
Реката отънява,
от жега хълмът ще се
срине.
Отсреща селото цъфти
със смешни, като в детски блок, комини.
Един настигнат селянин съглежда
изподрасканите ми колене
и пъстрото единствено око ме пита
не съм ли се загубил.
Не съм, приятелю на татко ми. Иди да
си починеш:
в кладенчовото ведро
сливовата в лимонадено шише изстива…
И нека глътката ти бъде сладка.
На мен ми стига
да усещам под ходилото
как пръстта на коловоза
все повече на хладно кадифе прилича.
Отгледано момиче
ме пресреща с пълни стомни.
В гърдите ми
едно врабче запролетено
кълве трошици.
И някъде без ек заглъхва
протяжното почукване на спомена.


ПТИЧЕ ЯТО

Един тригодишен Айнщайн
е поел срещу слънце от свила.
Водят го за ръка. Името му е още звук.
Листопадът смекчава въздуха с бои изобилни.
Птиче ято реже небето към юг.
Кой ще изчисли наум скоростта му
спрямо бързината на лъч от звезда?
Малко момченце, гледай нагоре само -
там се разстилат криле
и тупти свобода.
Иде време за формули и за понятия…
А безименното ято ще настани мелодия в теб.
Може да излетиш подир лъч,
да съзерцаваш земята -
резедава звезда, която расте.
И понякога едно непреболимо птиче ято
ще те подсеща,
че в най-ясния от световете свят
има неща неостаряващи
като скоростта на светлината,
и неща -
мълчаливи, като формулата за хляб.


ПОГЛЕД ОТБЛИЗО

Не може, не може да се живее
между нещата и случаите:
ослепява ме връх ненадеен -
и прегазвам оная купчина
от традиции овъглени.
Падат в мен крехки мостове -
рукват води разтопени -
аз ли съм това? И колко просто
птици се любят в клоните.
А зелен е въздухът - не изгаря.
Слушам песните - сверил закона,
че славеите не се повтарят.
И под слънцето, което се носи
редом с комети, звезди и мълнии,
аз посичам тревата росна,
да отворя място за кълнове.
Няма гравитация - има нагоре!
И не продавам - отглеждам стока:
може свила за знаме, море - за кораб,
или просто - небе за покрив.


ОБЕЛИСК СРЕД ПЛОЩАДА

На мрамора чер изгряват
незалязващите ви имена:
всяко утро край тях минавам
с уравновесени рамена.
Знам, че ме гледате - и нека
по нещо приличам на вас,
но си имам своя пътека
и говоря със свой глас.
Моя болка ме буди, моя песен
и минавам оттук,
не за да ми е цял ден лесно
и да се наричам ваш внук.
А защото измервам небето
по ръста ви съвършен -
и към вашите милион сантиметра
искам да сложа
един от мен.


ТЪЖБА ПО СЕЛО

Мисля си? - Мисля: в луда възраст пред теб съм сгрешил
и затова те сънувам нощем.
Мъчно ще ме познаеш - тъй съм се изменил,
ти си все там, по високото… Още
се сговарят ненасърчавани ветрове
с камъка. И на твоя корен не му е лесно.
Но се спуска тъй надълбоко, от векове,
че няма сила, която да те премести.
И си търся някаква страшна вина.
И насън към теб вървя - с вярващ поглед.
Все си уж близо - ей там, на отсрещната стръмнина,
а да те погаля дори с очите си не мога.
Нещо става, нещо се е изпречило между нас.
Подшушни ми бяла билка - за лек…
Мълчи просторът.
Или е изстинал от разстоянието моят глас,
или съм отвикнал на езика ти да говоря.
Но усещам, забъркан, в сърцето ми да расте
празно място - бащин харман под бедна слама.
Дума да беше - ще литне, рана да е - ще зарасте…
И само обратен път няма!


ЕТЮД ПРЕЗ АНТРАКТА

Все тая жажда - да си пръв
и нещо да не ти избяга!
Обхожда те червена кръв
и пак отрова се отлага.

За грешките - не ги брои,
че днешната не е последна.
Какво е главно - може би
духът да не мъждей от бедност?

И онзи, който отрече
човешката си свята същност -
пиши го, че продава чест,
той вече е опасен всъщност!

И пак замръквай уморен,
замисляй град посред пустини,
че в твоя инак влюбен ден,
от нелюбов да си починеш.