Петър Селяшки

Гергьовден. Утринта е слънчева и засмяна. Вратите на къщите, на плевните и оборите са окичени с върбови клончета, с ябълков и крушов цвят, а пред праговете се зеленеят свежи чимове.

Този ден лястовиците цвъртят като че ли по-весело от друг път и радостно се стрелкат насам-натам.

Хапваме прясно мляко, гергьовската закуска, и с мама се приготвяме да отидем на нивата. Аз си обувам новите „арнаутски” цървулки, подковани с налчета. Тя пък се събува боса, за да й бъде по-леко.

После отваря долапа и взема червеното яйце, запазено от Великден нарочно за този ден, и тръгваме.

Излизаме извън селото. Мама откършва от крайпътните върби две клонки с листа и едната увива около кръста си, а другата подава на мен:

- Вземи, синко! Опаши я. Това е за здраве. - И поемаме пак.

- На коя нива ще отидем, мамо?

- На жидовската. Тя ни е най-хубавката, нея ще обиколим.

- А защо ще я обиколим?

- Да я не чука градушка.

- Ами другите хора обикалят ли своите ниви?

- Когато отидем, ще видиш.

Отклоняваме се от коларския път и хващаме тясната, криволичеща пътека, затулена от двете страни с цъфнали трънки. Вляво и вдясно са постлани губерите на зимните посеви. Въздухът е напоен с миризма на зелено, с дъха на първите пролетни цветя.

Заедно с утринната ведрина над нивите се разнасят песните на чучулигите. Поспирам се и ги търся във висинето, ала не ги виждам. Само песните им сладостно звънят, сякаш от небето падат малки сребърни зилчета.

По цъфналите трънки кацат стърчиопашки, застояват се за малко и хвръкват отново над храстите. По пътеката чевръсто пробягват гущери.

… И ето ни най-после на нивата. Пшеницата е вретенила и стига до над коляното ми. По стръкчетата тук-там още блести роса. Сядаме за отмора под младата черешка край нивата. Цъфнала е тази година за първи път.

Възрадвана, мама вдига поглед към нея и ми разправя как я отгледала от костилка. Плодовете й били едри и много сладки. В отсрещните зимнини се мяркат хора.

- Виждаш ли там ония люде? - сочи ми мама. - И те са дошли като нас да обикалят нивите си. Такъв е обичаят на Гергьовден. И не само нивите - днеска се обикаля и синорът на селото - и тя замахва с ръка и описва границата на нашето землище.

- А него кой го обикаля?

- Събират се неколцина мъже и тръгват по синора… Гледай хе-е, ония баирчета!… Там е синорът. Зад него е кочанско и фърговско. Та… тия мъже тръгват и вървят все по синора, по синора… Като обиколят, на връщане стигат на същото място, откъдето са тръгнали. И там, на това място, на някое дърво провъртяват със свредел дупка и я напълват с нафора, за да не чука градушка по целия синор… Хайде, сега ние пък да си обиколим нашата нива.

Ставаме. Мама тръгва напред, аз - след нея. Вървим все покрай трънките на слога. Не бързаме. Крачим бавно и мълчим. Не! Мама шушне нещо. Молитва ли някаква, или селската ни надежда изговаря тя шепнешком? Не мога да разбера. А не питам.

Това обикаляне ми се вижда интересно и приятно. Свиваме наляво и тръгваме между нашата и чичовата нива. Тук няма слог, а само една бразда, в която на двата края и в средата са забити камъни.

Когато свършваме, сядаме пак под черешката. Мама изважда от пазвата си червеното яйце и го счупва. Обелва го и хапва малко от белтъка, а останалото го дава на мен и заравя черупките.

След това нагазва в посева, намира две-три изкласили стръкчета, откъсва ги и ги гледа усмихнато.

- Хайде сега да си ходим!

После оправя забрадката си и казва:

- Че да се премерим на кантара. Па след това ти ще се полюлееш за здраве на гергьовската люлка.

Тръгваме си обратно по същата пътека. Леко и радостно ми е.