ПЕСЕНТА НА КЕРВАНДЖИЯТА

Веселина Геновска

По целия път от Измирлиево до Момини клади го знаят с едно име - Керванджията. И няма човек от петте села, който да не се е спирал в захлас от песента му. А тя - все една и съща.

От пет години по десет пъти през годината минава и все нея свири. Не омръзна на хората. Все чакат кога ще мине той, та отново да я чуят. Че то не е песен като друга!

Като че ли в нея са събрани що мъка и що горест има по света. Да би я човек изживял, не би изтраял.

Помнят Керванджията и малко, и голямо. Пред дългия керван от коли, що иде от Измирлиево за града, неговата кола е най-напред.

А той върви пред воловете, надул кавала. кога керванът през села минава, керванджията очи не вдига - никого не поглежда.

Свири и сякаш сам не знае къде гледа. А по вратниците слушат унесени млади булки; старици и деца, запянали от почуда, го изпращат, докато се изгуби от очите им.

Да беше млад керванджията, любов - биха рекли - го мъчи, а той - стар, с побелели коси. И всички се питат: какво ли му тежи на душата? Все не ще е залудо тази песен в сърцето му корен пуснала.

***
Богат беше хаджи Еким. И когато слънцето залязвало зад Чадърлийския баир, блещяло само в неговата голяма бяла къща със зелен чардак. Хвърчали сиви гълъби над високия червен покрив, а ябълките в градината навеждали клони до земята, натежали от плод.

Един бил хаджи Екимовият син Стоян. Един бил в цяло Измирлиево. Кога удрял конят му копита, сякаш земята треперела, а кога във вечерния здрач полъхнела песента на кавала му, цяло Измирлиево се притаявало.

Не се свъртал Стоян в бащината къща. Много земи обходил, много хора видял и много работи научил. Искала старата хаджийска да го задоми - отмяна да й доведе. Зер додеяло й с ратайкини да се разправя. Ала той не скалнял. Тясно му било вкъщи. Защо да зачерня момата? Коя би се врекла в къщата му да дойде, а той да гони ветрищата из равно Дунавско?

Времето минавало. Духали снежни вихри по могили и баири, цъфтели и прецъфтявали ябълките в градината, изхвръквали млади гълъби, пълнели се поставите с грозде…

Една вечер, когато димитровденските мъгли се влачели по Чадърлийския баир и Янкова могила, дошъл Стоян от дълъг път и довел млада, хубава мома. Имала тя бяло лице, тъмни очи, а гласът й галел като глас на гугутка.

Откраднал я бил Стоян от бащиния й дом. Насила я бил довел. От три години, колчем минел през нейното село, все вардел да я види. И всяка година оттогава по три пъти обхождал селото й.

Но тя очи не вдигала да го погледне. Другиго чакала. Клетва се клела да го доччака.

Мълчала момата, гледала с тъжните си очи и въздишала. Най-сетне склонила и ги венчали. Ала не цъфнала усмивка на устните й.

Дошла зимата и отминала и се раззеленил гърбът на Янкова могила. Седяла на прага младата булка, гледала пътя, що пълзял по Чадърлийския баир, и въздишала.

Ходел Стоян посърнал и повехнал, свирел по цели нощи на чардака, молел младата жена да забрави другия, ала напусто.

Метнал се една сутрин Стоян на коня си и преди да замине, рекъл на жена си:

- Ако той дойде преди да се върна, иди с него. Просто да ти е.

И заминал.

Но още слънцето не залязло, вихром се върнал Стоян, оставил коня си всред двора и отишъл при жена си.

Стоял пред нея той, гледал я, а на очите му сълзи трептели.

- Тръгнал бях - рекъл той - да го намеря, да го доведа и те отпратя с него. Стигнах до Студенец и обърнах коня. Виждаш ли тази кама? Преди да пристъпиш прага да идеш подире му, забий я в гърдите ми. И тогаз, върви - лек ти път!

Излязъл Стоян на чардака и свирил до късна нощ. Никога Измирлиево не било чувало такава песен. Де що мъка и що горест имало по света - в нея били сбрани. И когато Стоян свършил, някой прошумял на тъмния чардак и една жена паднала пред Стояна, опряла чело в коленете му и заплакала.

Била Босилка - жена му.

Осъмнала в светъл ден хаджи Екимовата къща. Ходела по двора Босилка и пеела, а Стоян я гледал и се усмихвал с радост. Разбрал, че тя забравила гурбетчията - забравила клетвата си.

Но когато слънцето клюмнало на залез, по пътя от Чадърлийския баир се задал конник. Спрял той накрай село и попитал за къщата на хаджи Екима. Показали му я.

Когато Босилка видяла конника, извикала в уплаха и бледа побягнала към къщи. Излязъл Стоян и го запитал защо е дошъл.

- За Босилка - отвърнал конникът. - Кръв ще пролея, но ще си я взема.

- Добре - рекъл Стоян без да трепне. - Слез от коня и ела вкъщи да я питаме. Може да не поиска с тебе да дойде.

Влезли те вкъщи и когато прекрачили прага на Босилкината стая, сякаш гръм ги ударил. На одъра лежала Босилка, а десницата й още стискала дръжката на забитата в гърдите й кама - Стояновата кама.

Извикали и двамата като ранени и се спуснали към нея. Мъртва била. право в сърцето се пробола с камата.

- Дай ми я - рекъл Стояну гурбетчията. - Ще я занеса в наше село, там да я погребат. Поне мъртва да е близо до мене.

Дума не отронил Стоян. Седнал на края на одъра и останал с наведена глава. Взел гурбетчията на ръце Босилкиния труп, излязъл на двора, качил се на коня и заминал всред уплашените погледи на измирлиевци.

До късна нощ пръхтяла с криле на изгубена птица, от Чадърлийския баир до Янкова могила, песента на Стояновия кавал и угаснала. Страшна била тишината, в която потънала Стояновата песен.

От тази нощ никой не видял и не чул Стояна.

Минали години. Прибрал Бог хаджи Екима и вярната му старица и запустяла голямата бяла къща. Никой не приближавал към нея. Думали, че в късна нощ свирел Стоян на чарадака и се белеели ръкавите на Босилкината риза.

Една вечер, когато слънцето залязвало, селяните дочули като изпод земята песен на кавал. Не били забравили Стояновата песен. Познали я. Сепнали се и обърнали очи към голямата изронена къща. Чудо щяло да е да свири посред бял ден на чардака. Нямало го там.

Задал се той по пътя от Чадърлийския баир. Върви и свири, а след него бели волове, впрегнати в шарени кола.

Никого не погледнал Стоян, никому дума не казал. Право в бащиния си двор теглил колата…

***
По целия път от Измирлиево до Момини клади го знаят с едно име. И надали има човек от петте села, който да не се е спирал в захлас да слуша песента му.

——————————

в. „Литературен час”, г. 7, бр. 272, 24.04.1935 г.