ЗИМНА КАРТИНА

Янко Стефов

ЗИМНА КАРТИНА

Засвири вятърът сурово.
От облаците притъмня.
И селото се сви виновно
в скута на майката земя.

И от високите комини
небето лизна тънък дим.
Западаха снежинки сини
върху земята като грим.

И гарваните - черни рими,
поникнаха в полето там.
Поли размята Баба Зима
и седна в ледения стан.

И не излезе две недели
от стана и тъка сама.
Разстла килими синьо-бели,
по края с дълги повесма.

Изваяла в килима леден
същински клончета с листа!
Учуден през стъклото гледам
аз тая бяла красота.

Възторгът лесно не премина.
Виелиците й простих.
Седя пред топлата камина
и кротко пиша стих след стих.


ПРИИЖДА ЗИМАТА

Приижда тука зимата, приижда.
И ден след ден все по-студено става.
И Бакаджикът вече не се вижда,
и във мъглата бавно се стопява.

Аз чувствам как снегът към нас пътува.
Духа му леден носят ветровете.
И само враните в мъглата плуват
като самотни лодки сред полето.

Мъглата тихо чезне над земята.
Тежи небе като оловна плоча
от облаци. Задуха силен вятър.
Забръска сняг. И зимата започна.


***
Зората вдигна вити вежди
отгоре и откри очи.
Денят запреде тънки прежди
от ярки слънчеви лъчи.

Отсреща светна планината
и цялото поле огря.
Напразно ! Пусти са селата,
животът с нас се подигра.

Къде сте, работливи хора?
Защо ви няма вече тук?
Захвърлен под навеса в двора
ръждясва тежкият ви плуг.

Къде са птиците в небето,
къде е звънкият им глас?
Притиснати от битието
отлитат младите от нас.

А ние сбъркахме пак пътя,
с една илюзия огрян;
от векове за нас прикътан,
от чужди стъпки разоран?

И днеска нашата държава
е разграден стопански двор.
И своята вековна слава
сами покрихме със позор.

Изминаха тринайсет века.
Не се научихме до днес
как да съхраним във нас човека,
как да запазим свойта чест.

Зората пак ще вдига вежди,
ще греят слънчеви лъчи.
Но не за нашите надежди
и не за нашите очи.


***
Едно разплакано небе.
И сълзи по лицето на нощта.
Юнака няма кой да погребе
и той сразен лежи върху пръстта.

Как грозно вятърът фучи
и върху него хвърля куп листа!
О, аз ще го измия от кръвта,
шепти дъждът с наведени очи.

До мойто майчино сърце
ще го прегърна нежно аз, че той
за мене падна във неравен бой,
земята рече с пламнало лице.

Лежи юнакът сам и тих,
понесъл целия човешки грях.
Като звезда го сложих в своя стих.
А хората умираха от страх!


***
По трудни пътища минавах.
Примамваха ме стръмнини.
И слънцето на стара слава
тук неведнъж ме осени.

И облаци от злобни хули
ме брулиха със дъжд и град.
А аз строях въздушни кули
и радвах се на тоя свят.

На злото със добро отвръщах
и с блага ангелска любов
земята цялата прегръщах
и да я нося бях готов.

По тъжни пътища минавах.
И днес в последния си път,
достигнал края, аз изправям
душата си на самосъд.

Усещам как зад всеки ъгъл
ме дебне двойният ми нрав.
Когато за добро съм лъгал,
дали тогава бил съм прав?

Когато за приятел верен
готов съм бил да вляза в бой,
а после падал съм очернен,
нима виновният е той?

Днес искам майка и родина
от мъките да защитя.
Но слаб съм вече и безсилен …
И как това да си простя?!