Росица Станева

КЕХЛИБАР

Ако намериш късче малко, на бряг, от кехлибар -
това сълза е на русалка, обичала рибар…

От Балтика чак до Карибите, във нощи, в сиви дни,
сълзите на жените-риби се носят по вълни.

Ако пък камъче-светулчица дланта ти озари,
Нептун ти праща лъч от куполите на своите дворци.

Със кехлибара много лесно, щом по душа си чист,
се разговаря - в есен песен е на падащ дъбов лист.

Въздишка е и на мулатка, с кожа - слънчасал грозд.
Тръстикова кафява захар е, ром в хаитянска нощ.

Във Сан Доминго тихо грее - ту люляков, ту син,
с цвят на антилски орхидеи женската гръд краси.

От кехлибари - свещен камък, носи си амулет,
той щастието ще примами, любов ще ти даде…

СЪЛЗИ НА НЕОБИЧАНИ ЖЕНИ

Написах аз писмо - със мигли -
в мастило от сълзи… С тъга
индигова морето взе бутилката
и я оттласна от брега…

Дъждът в мъглата избродира капчици,
сребриста мрежа почна да плете…
Над мен крещеше шайката на чайките:
„Писмата на глупачки кой чете?”

Надявах се - бутилката във пристан,
с писмото в нея, някъде ще спре.
И онзи мъж, от мен измислен,
без превод всеки ред ще разбере.

И чаках… А се сменяха сезоните -
все черни кехлибарени зърна,
като пера на гларуси, оронени
със хищна човка в небесна война.

Морето само ме теши със притча:
„Солено и горчиво съм - помни,
че хиляди реки във мен се стичат -
сълзи на необичани жени!”.

НЕ СЕ ПРОДАВА

В компанията градските бохеми
го знаеха - красив, висок, изискан,
художника с приятелката Еми,
която по платната си изписваше.
Тя, нещо средно между елф и фея,
с коси раздиплени по раменете,
ловеше мъжки погледи разсеяно
с походката на разлюляно цвете.
Но любовта едно е, друго - бракът,
животът, казват, бил материален.
Замина тя със друг, градът не плака,
а брака й по сметка даже хвалеше.
Художникът… Какво ли му остана?
Подхвана четките като безумен…
Картините, напуснали тавана,
превърнаха се скоро в тлъсти суми.
Бохеми викат - с всичко запознати -
не знам къде си и в коя държава,
една картина имал той, която
висяла с надписа: „Не се продава!”.
Та чичко от хайлайфа бил нацупен,
в изложбата летял като цунами:
„Как без цена? Аз трябва да я купя!
Та на картината е тя - жена ми!”.
Историята няма продължение,
а надписът спестен е, общо взето.
Художникът е писал, без съмнение:
„Не се продава за пари сърцето!”