ДУМИ ЗА ДРУГИТЕ ДУМИ

Поглед към романа на Красимира Зафирова „На друг език”

Росица Ангелова



Необходимостта ми да обмислям думите ме тласна с настървено читателско любопитство към романа на Краси Зафирова „На друг език”. Беше неизбежна среща с езика на онази необятност, за която нашепват мистиците, която поетите понякога посещават в стиховете си и в която цялата философия на Изтока и цялата прагматичност на Запада опитват да съзрат духовна пътека.
И не случайно откривам в книгата заръката на просветления:

„Дръж високо Словото и никога няма да паднеш ниско. Държавите са като хората: загубят ли паметта си, губят всичко.”

Думите съхраняват паметта. Но също я изопачават. В мистичните преживявания на много духовни учители се провижда идеята, че думите нямат никакво съдържание, че ние сме тези, които се впечатляват от тях и в тяхно име издигат храмове или разпалват войни. Разбира се, същото в научен аспект предсказва и психологията.
Но с какво, ако не с думите, всеки открива своята собствена истина, своята собствена съзидателност. А това вече е изживяване на свободата отвъд понятието свобода – тази свобода, която те прави съучастник в творенето на духа.

„Наученото от книгите е като сетивното желание” – казва мъдрият суфи-мистик Джалал ал-Дин Руми, но продължава: „Всяка сетивна мисъл е пречка по пътя”.
За момент човек се обърква, преди да разбере – ще открие ли истина за себе си в книгите или отново ще върви сам… Преди да е прочел, че „ако всеки човек можеше да осъзнае (Творението) със силата на своето знание, защо трябваше Бог да изпраща толкова много пратеници на света?”
Книгата на Красимира Зафирова е един от тези пратеници.
Загадката, че думите назовават нещата, които добиват очертания, и че по този начин се създава и пресъздава светът, е препратка към такова едно сетивно познание, което ни тласка към решението да преодолеем своите обусловености и да надникнем отвъд. Да променим ракурса си, гледната си точка за нещата и те (нещата) ще променят своите очертания. Това пространство на Словото в романа трябва да се провиди, то не е наложено обезателно. Укрито е под формата на тайнопис, съчетал в себе си историческа енциклопедичност и изпълнена с асоциации и неочаквани слогове на мисълта художествена условност.
Предизвиква възхищение лекотата, с която авторката се движи както в стила на английския модернизъм (деликатното чувство за хумор и драматургичната поза в характерите и поведението на персонажите), така и в стила на охудожествената историчност и последователността при разкриването на детайлите.
От началото до края на даден абзац от романа, читателят може да премине през цялата митология на Месопотамия, да се запита какво е посланието на древните названия на богове и ритуали, да преразгледа епоса за Гилгамеш или да чуе по нов начин приказки от Андерсен, стихове от Башо, Уърдсуърд и дори от самата Красимира Зафирова.
За четенето на такъв роман се иска търпение, познание, но преди всичко читателско любопитство. Любопитство или склонност към разчитане на текст, който носи познание и едновременно с това го крие зад една пантомима от символи, лингвистични, етимологични препратки и неочаквана диалогичност.
Действията в романа са подбрани така, че звучат като вметнати коани – практическа демонстрация на мъдрост, обединяваща края на разбирането и началото на просветлението. Няма наложени изводи, има само поетични прозрения, които точно в стила на коаните изискват от читателя отговор. Не реален, но отговор, който да се случи в мисълта, който да продължи значението на предложената художествена ситуация. Макар че отговорите на тези, условно препратени от мен към посланието на коана действия, са излъчени в романа на различни места точно като разпилени поетични мъдрости:

„Не можеш да докоснеш голямото, ако не си обикнал малкото”;

„Голямото често е също като малкото, зависи откъде гледаш и как.”

„Винаги си вън и винаги вътре, зависи какво искаш”.

Ракурсите „отвън-навътре” и „отвътре-навън” са поставени в цялата рамка на повествованието. В пространствения смисъл на това мое твърдение имам предвид, че авторката поглежда на България от една страна с погледа на чужденец. Довежда в своята вселена от знаци и значения външна сила в лицето на представители от американската организация за изследване на езика „НУМА” или чуждата страна, която съставя “външния” облик на понятието „език” и понятието „родина”. Това няма негативно звучене, както читателят е свикнал да очаква от художествената ни традиция. Според мен, този похват е дал възможност на авторката да покаже цялата си любов, тревога, нежност и ранимост, наречена – България.
Навлизайки в етимологията на думата, асоциативното й пречупване през индоевропейските езици, до опредметяването й в светлината на българския фолклор, авторката ни внушава усещането за родова, езикова и национална значимост. Ще си позволя един по-дълъг цитат:
„…българската дума „огън” крие дълбоко в себе си спомена за говорещото на истинския съзидаващ език божество, което е Слънцето (наричано в народните им песни Огнян или Райко), но и Христос, назоваван „агнец”. Тъй като, обаче, между Агни и агне почти няма фонетична разлика, теолозите приели, че епитетът е свързан със свещеното жертвено животно на Великденските празници, което в България задължително е агне. Но мен от години ме измъчва подозрението, че в израза „Божи агнец” българите влагат малко по-друг смисъл и по-друго знание…
- А именно? – не издържа многоточието сър Ардли.
- Просто е, Девъни – усмихна се вуйчо му, – „Божественият Агни”, това е „Божият Агнец” – огънят, всепоглъщащият дух на словото, дошло от Бога.
- Искаш да кажеш – опита се да се съсредоточи Девъни, – че езичеството при тях въобще не е отмирало?
- Езичеството – повтори Слимън Берини и хвърли на племенника си разжарен, сякаш от огъня на камината поглед. – Не езичеството, споменът не ги е напуснал. Те, скъпи ми племеннико, са като един словесен Едем.”

С подобен подход (ракурс „отвън-навътре” писателката Елизабет Костова в романа „Историкът”, според мен, постига обратен ефект, защото преследва не Слънцето (както е в настоящата книга), а Мракът – Злото.
Без да правя обширни аналогии между двете книги, защото едната преследва надничането в дълбинните структури на словото („На друг език”), а другата („Историкът”) с похватите на Холивуд позиционира Злото в сърцето на Родопите, ще кажа, че и при двете книги има отправна точка за преследване корените на познанието. Но докато при Елизабет Костова художественото разузнаване за разчупване на балканската капсула предизвиква усещането за една злонамерена отвъдност, в романа „На друг език” Красимира Зафирова създава атмосфера за потапяне и пречистване във водите на словото българско.
Четейки „Историкът” в един момент читателят се ужасява от това, че сякаш жаждата за повече знание е всъщност най-голямото изкушение на човека, което обаче, не отваря райски врати, а адови. Жестокостта – физическа и психологическа е само едната страна на балканския грях. Страхът на „преклонената главица” е резултата от тази жестокост, която става безсмъртна. А хората, изкушени от познанието, сякаш търпят наказание! Защото Злото има несметни богатства – архиви от книги, които са тайното му оръжие. Изведнъж идеята за Спасението се срива. Иконата на Св. Георги преживява трансформация. Змеят не е убит.
На фона на това превеждане на Злото през света и отсам Карпатите, характерът на българската действителност е само един щрих, който, въпреки личния ми национален и емоционален протест, е много сполучлив и като повествование, и като израз на недоумение.
При Красимира Зафирова, обаче, наблюдаваме светло пристрастие към елементите на фолклора, вярата и етнокултурното ни значение. Тя самата неведнъж е споделяла, че се интересува от цял пантеон митологии и религии, но има един бог, който е получила по наследство и затова предпочита да вярва в него. А този бог, според мен е Словото, защото както всички подозираме „В началото беше Словото и Словото бе у Бога, и Бог беше Словото.”
С безкрайно търпение и всеотдайност авторката превежда през света не просто идеята за Добро и Зло, защото тези понятия вече са твърде ефимерни и недостатъчни, а идеята за Първоначалото на думите. В разкопките на една генетично закодирана древност – вътре в историята на кръвта ни или вън в историята на човечеството, тази древност води до земята на тайните, в началото и края на Балканите, в началото и края на времето, споменът за език, който материализира думите, силата на една неразгадаема реликва – началото на всяко начало, религиозния и надрелигиозен „словесен Едем” на пространството.

Ракурсът „отвътре-навън”.
Това е другата философска рамка, която поставя стилът на авторката. Този ракурс може да се усети в няколко аспекта: като текст, третиращ социални, народопсихологически и етнолингвистични теми и идеи, но можем да го открием в стиловата характеристика на романа и като поглед на пречупване, като игриво и творческо отношение към действителността.
Ето, например, как пейзажът се разпръсва в героя и героят се слива с пейзажа, за да усетим единството на нещата:
„Хинат си спомни как лежи на обрасъл с висока тънка трева хълм и внезапно усеща овала на земята под гърба си. Прешлените му следват извивката на небесното кълбо и постепенно започва да губи представа за действителната протяжност на тялото си. Придържа планетата да не се разлети на безброй безнадеждни парчета” и т.н.
Не е достатъчно да гледаш пейзажа, истинското ти предназначение е да участваш в него със своя душевен пейзаж. Тогава отвътре-навън и отвън-навътре започват да прескачат митологични и символни значения, а усещането е, че авторката живее от самия си център – там, където имената и значенията губят своето съответствие, противопоставят се едни на други и откриват нови имена и значения. Защото всичко е „въпрос на личен прочит: елен или слънчева руна, или завръщащ се в старите си обиталища народ – зависи как гледаш.”
С едно изречение авторката може да очертае конкретната обстановка, предметите на обкръжението, да навлезе в спор с различните по цвят обществени нагласи и да излезе пречистена като планинска пътека. Това може да се стори объркващо на читателя. Задължително ще му се стори объркващо. Затова, моята читателска препоръка към него е да не бъде сериозен, когато чете такива абзаци. Те са написани с усмивка и само с усмивка могат да бъдат понесени от нашата привична сериозност. Защото въпреки всички очаквания от словото, ние ще стигнем до изречението: „какво толкова има в думите” и тогава ще трябва да прочетем книгата наопаки, за да разберем навярно колко е важно да бъдеш усмихнат отвътре. Защото е правило това, че
„Единното проговаря на единен език. И всеки го превежда според силите си… Славеят слава не търси, а прославя славата на света и прославен е всеки миг от живота му.”
А ако трябва да назове антагониста на Единното, авторката смело и мъдро решава:
„Адът, това е представата на другите за мене”. И с този поетичен трактат смайва наличието на нефункционалните представи. Защото истината е тази, че погледът сам мести облаците, а ако спре да го прави, те се разпиляват или „неподредени-изпепелени”, както би казал поетът Иван Хранов, или „като деца след училищен звънец”, както го прави Красимира Зафирова.
Обърнем ли поглед към хармонията вътре-вън и отвън-навътре, няма как да не почувстваме себе си градинари сред небесната градина на Бог, където ако всеки се грижи за своето дърво, общата градина ще става все по-хубава (преразказан цитат). Ще разберем, че „мигът охранява безсмъртието”, че „сънищата са най-обикновени уроци в изкуството на живеенето”, а „ние сме само любителска алтернатива на самите себе си”, но сме трудни за разчитане, защото „нищо не е така добре скрито, както оставеното на показ”. И ще остане надеждата, че „всеки, който служи на Светлината, ще бъде спасен”, макар че еднакво са нужни и „патерицата, и копието” преди човек да намери пътя. Защото само „Бог може да премине през жаравата на света и да излезе невредим”, а всички ние носим и ще носим „белезите на стихията”. Но това, на което Бог ни учи, е „да не се стъписваме пред нея”, за да не бъдат плодовете ни горчиви или каменни и да не живеем в лъжа, защото „лъжата лесно рухва и най-напред затрупва измамника”, а българин означава „мъдър, знаещ, човек”, както отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид ал Алдалуси.
В романа просветват копита от български конници, издигат сан и дух средновековни български владетели, говорещи с богини, треви и хилядолетия в един времеви прозорец, сякаш изплувал отвъд пространството и скоростта на живота, за да остави своята мъдрост. Деянира и Хинат, Бесика и Симеон Велики – паралели, които читателят ще направи, пътувайки през различните прояви на време-пространството. За да разберем, че различните езици са само различни начини да „се прикрие едно и също – истината”. А „веднъж докоснал се до нея, човек може да преминава през всеки език като през плитка вода и да излиза на другия бряг, стига да не загуби някъде по пътя онова, което действително движи сърцето му – любовта към всяка частица от този свят”.
Финалът на книгата е мистично преживяване. То е усещане извън представите ни за света. Нещата са уж стабилни, реални и неизменни, а в същото време „непознатото пулсира в тях и създава безпокойство”, цялата природа е „база данни” за нещо, което цял живот се мъчим да си спомним. А езикът е код, който поезията понякога успява да дешифрира като умишлено подлага думите на разпадане. Роман в романа или роман за романа, или роман за поезията „На друг език” предлага търсения, препраща към ученията на мистиците, към философията на духа, към връзките мислене-реч-емоция. Но всичко това има един смислов корен – „човекът може да постигне планинска непоклатимост, ако не се страхува да се изкачи до любовта си”. За мен това е едно от посланията в тази книга, по следите на което читателят ще открие за себе си посока към езика на своите мълчания, а това е началото на една духовна пътека.