Анна Ахматова

превод: Татяна Любенова

ИНОКЕНТИЙ АНЕНСКИ

1.

Докато Балмонт и Брюсов сами завършват започнатото от тях (макар още дълго да са смущавали провинциалните графомани), делото на Аненски оживява със страшна сила в следващите поколения. И ако не беше умрял толкова рано, той щеше да види своите дъждове, плискащи на страниците в книгите на Пастернак, своето полунепонятно: “Деду Лиду ладили…” у  Хлебников, своята вълшебна кутия (”Шарики”) у Маяковски и т.н. Не искам да кажа с това, че всички са му подражавали. Но той вървеше едновременно по толкова пътеки! Носеше в себе си толкова ново, че всички новатори се оказаха сродни нему…

Борис Леонидович Пастернак категорично потвърждаваше, че Аненски е изиграл голяма роля в неговото творчество…

С Осип (Манделщам) сме разговаряли за Аненски няколко пъти. И той говореше за него с неизменен пиетет.

Дали е познавала Аненски Марина Цветаева, не знам.

Любов и преклонение пред Учителя има в стиховете и прозата на Николай Гумильов.

2.

В последно време поезията на Инокентий Аненски звучи доста силно. Смятам, че това е напълно естествено. Да си спомним какво Александър Блок пише за автора на “Кипарисовата ракла”, цитирайки строфи от “Тихите песни”: “Това е завинаги в паметта. Част от душата ми остана там”. Убедена съм, че Аненски трябва да заема в нашата поезия най-почтено място, като Баратински, Тютчев, Фет.

…Инокентий Аненски не защото е учител на Пастернак, Гумильов и Манделщам, не защото те са му подражавали, не, но назованите поети вече са се “съдържали” в Аненски.

Сравнете “Детки топчета” със стиховете на младия Маяковски, с неговото изявление в “Сатирикон”, подчертано наситено с простонародна лексика…

Ако читателят прочете “Колоколы-балаболы…” (”Звънчета звънливи…”), ще помисли, че това са стихове на Велимир Хлебников. Впрочем, прочетох “Колокольчики” (”Камбани”) на Аненски. Няма да сгрешим, ако кажем, че в “Колокольчики” е хвърлено зърното, от което после ще израсне звучната хлебникова поезия. Щедрите пастернакови дъждове вече плискат по страниците на “Кипарисовата ракла”. Изворите в поезията на Николай Гумильов не са в стиховете на френските парнасовци, както е прието да се счита, а в Аненски. Аз водя своето “начало” от стиховете на Аненски. Неговото творчество е белязано, според мен, с трагизъм, искреност и художествена монолитност…

БОРИС ПАСТЕРНАК

***

“Второто раждане”(”Второе рождение”) завършва първия период в лириката му. Очевидно, по-нататък път няма… Настъпва дълъг (десет години) и мъчителен антракт, през който той не може да напише нито една строфа. Това вече съм го виждала. Сякаш чувам неговия объркан, смаян глас: “Какво се случва с мен!?”

Появява се вилата (Переделкино), отначало лятна, след това и зимна. Той всъщност завинаги напуска града. Там, в Подмосковието - е срещата с природата. Природата цял живот е била неговата единствена пълновластна Муза, неговата тайна събеседница, неговата Невеста и Възлюбена, неговата Жена и Вдовица, тя бе за него това, което беше Русия за Блок. Той й остана верен докрая и тя по царски го награждаваше за това. Задушаването свърши. През юни 1941 г., когато пристигнах в Москва, той ми каза по телефона: “Написах девет стихотворения. Сега ще дойда при вас да ви ги прочета”. И дойде. Каза: “Това е само началото - аз ще тепърва ще пиша.”

МАРИНА ЦВЕТАЕВА

1.

Нашата първа и последна двудневна среща се случи през юни 1941 г., на “Большой Ордынке”( “Голямата закусвалня”), в квартирата на Ардови (първи ден) и в Марьина роща (”Маринина гора”) у Н. И.  Харджиев (ден втори и последен). Страшно ми е да си помисля как би описала тези срещи самата Марина, ако беше останала жива, а аз бях умряла на 31 август 41-ва година. Това би било “благоуханна легенда”, както казваха нашите деди. Може би това би било оплакване на 25-годишната любов, която се е оказала напразна, но във всеки случай това би било великолепно. Сега, когато тя се върна в своята Москва, такава кралица и вече завинаги, ми се иска “без легенди” да си спомня за тези два дни.

2.

Когато в юни 1941 г. прочетох на Марина Цветаева къс от поема (първи наброски), тя доста язвително каза: “Трябва да имаш голяма смелост, за да пишеш в 41-ва година за Арлекини, Коломбини и Пиеро”, очевидно предполагайки, че поемата е световно скучна стилизация в духа на Бенуа и Сомов, тоест това, с което може би тя се е борила в емиграция като със старомодни вехтории. Времето показа, че това не е така.

3.

Марина изпадна в безсмислици. Стана й тясно в рамките на Поезията. Тя е подобна на делфин, както казва в Шекспир - Клеопатра за Антоний. На нея й бе малко една стихия и тя се отдалечи в друга или в други. Пастернак - обратно: той се върна (в 1941 г. - Переделкинския цикъл) от своето пастернаковско мълчание в рамките на обичайната (ако поезията може да бъде обичайна) Поезия. Много по-сложен и тайнствен бе пътят на Манделщам.