ГОСТЕНКИТЕ НА БАБА ДОНА

Илия Еврев

Вече двадесет и пет години откакто е овдовяла, баба Дона продължава да живее сама в къщата на мъжа си. Каниха я и дъщери, и синове да се прибере при тях, но тя им отказа.

- Докато мога за мене си да слугувам и докато съм жива, никому не искам да преча - казваше тя.

А тя никак не обичаше самотата. Ще я видиш да разговаря или с минаващ пътник, или с някой комшия, а когато е в къщи или на двора, разговаря с кокошките, с кучето, с котките или лятно време с лястовичките, свили гнездо на сондормата.

С всяко живо същество в своята къща тя разговаря като с човек. Задава му въпроси и сама си отговаря. Тя казва, че и животните, както и хората, си имат помежду си свой език и се разбират. Само че хората не познават езика на животните.

След като направиха новата варианта на шосето София - Варна и то мина през самата й градина, къщата остана като в остров между старото шосе и новата варианта.

Минеш ли Ерколак, ще видиш отдалече къщата й че се белее сред овощните дървета. Лете тук във всяко време духа прохладен вятър, а зиме се натрупват преспи с метри високи.

От сондормата на баба Дона на юг се открива чудесна гледка. Лете оттук се виждат маслено зелените предпланини на Балкана, наредени една подир друга според своя ръст, като стъпалата на голяма стълба.

Най-горе се вижда Марагидик, Юмрукчал, Купена, Амбарица, които подпират синьото небе, похлупило като капак далечината. До късна пролет върховете на Балкана се белеят като големи бели облаци, а през лятото стават синкаво зелени.

От изгрев до залез слънцето залива с най-различни светлини къщата на баба Дона и когато работи или си почива, тя сяда винаги на сондормата да се любува на тази чудно хубава панорама.

Баба Дона е известна на всички със своята услужливост. Закъса ли някой автомобил на шосето, тя ще се притече на помощ. Ако трябва, вода за мотора ще извади от герана, ако има в автомобила деца, ще им набере плодове от градината.

А зиме, когато завеят големите преспи пътя, тя ще прибере пътниците в топлата си стая. Затова тя има много приятели, и българи, и чужденци.

Баба Дона има добро сърце. Тя обича всички хора и с никого не влиза в конфликт. “Човек е пътник на този свят и след себе си трябва да остави само добри спомени” - казва тя често.

В нейния дом всичко живо живее в сговор и мир. Нейното куче и котката никога не се карат. Тя им сипва още от малки мляко или суроватка в една копанка и те си лочат заедно и лягат един до друг.

“Само петлите не можах да науча да не се давят. Сбият ли се и се намразят, хващам и коля този, който е победен. Срамота е мъж да се остави да му надвиват” - казва тя.

От всички животинки тя обичаше най-много лястовичките и казваше, че къща в която лястовичките не вият гнезда, рано или късно запустява. Един летен ден, като седеше на сондурмата, котаракът скочи от някъде и хвана една лястовичка.

Като го видя, баба Дона изтръпна от ужас. Извика му и той пусна лястовицата. Взе я тя и видя, че за щастие не беше наранена сериозно. Ядоса се баба Дона, хвана котарака, сложи го в един кошник и го заши здраво отгоре с калчищен конец.

Спря един автомобил и замоли шофьора да вземе кошника и да пусне котарака чак, като стигне на Витиня. Лястовичката оздравя и баба Дона беше много доволна.

Взе боя, с която кантонерът бележи с червени букви по камъните, и боядиса герданчето на лястовицата, за да я познава и да види дали ще остане жива.

За нейна радост лястовицата оживя и излюпи малки. А най-много тя се зарадва, когато същата лястовица на следващата пролет се завърна пак в старото си гнездо. За лястовичката баба Дона знаеше и разказваше едно интересно поверие.

“Това съм чула от баба си - казваше тя. - Едно време лястовичката била булка. Скарали се невястата и свекървата и свекървата проклела невястата. Тогава тя станала на лястовица и затова има гердан като булка на шията си, а опашката й е разчленена на две, защото, като се скарали, свекървата отскубнала от косата й. Затова опашката на лястовичката е такава, а на свекървата останал прякорът “скуби свекърва”.

Ала още по-интересна е действителната случка за същата онази лястовица, която тя спаси от котарака и й боядиса герданчето червено. Тази случка баба Дона разказваше на всеки, когото познава. Разказа я и на мен:

- Седя си аз на сондурмата и си кърпя нещо. Чувам по едно време да се вика “бабо Доне, бабо Доне”… Вдигам глава и гледам до вратника две деца. “Бабо Доне, ела ни варди от кучето” - вика едното. Отивам, а те Поля и Боян.

Поля плаче и държи нещо в полата си, а Боян стои зад нея начумерен и гледа в земята. “Бабо Доне, Боян събори гнездото на лястовичките. Сега малките им ще измрат от глад. Нося ги да ги сложиш при твоите, защото майка им и баща им избягаха и не се върнаха”. Казах на Поля: “Зная от баба си, че щом се пипат с ръка малките на птичките, майка им ги напуща. Сложа ли ги при моите, майка им ще напусне и тях”.

А Поля започна да плаче още по-силно, че ми дожаля, та си рекох: “Ще ги взема, па каквото ще да става”. Взех стълбата и сложих Полините лястовичета при моите.

Тя се зарадва и си тръгнаха с Боян. Седя аз, но като на тръне. Чакам да видя какво ще стане, щом дойде моята червеношийка. По едно време тя пристигна, кацна на гнездото и захвана силно да цвърти.

Помислих си “Ще избута навън лястовичетата на Поля.” А тя цвъртя, цвъртя сърдито, пусна им мушички и хвръкна навън.

След малко долетяха и двете лястовици и дадоха мушички на лястовичетата. Кацнаха на върлината на сондурмата и дълго си приказваха нещо, но бяха сърдити. След малко пак пристигнаха, донесоха храна и пак се стрелнаха навън.

Отиваха, връщаха се и даваха храна и на своите, и на Полините. Разбрах, че приемат малките за квартирантчета, зарадвах се, че няма да напуснат и своите и отидох та казах на Поля.

А тя заподскача на един крак, зарадва се и дойде да ги гледа. Целия следобяд и докато се смрачи и двете лястовици продължаваха да носят храна на малките.

Вечерта мъжката остана на върлината, а женската спа при тях. Събуждам се заранта и гледам - и четирите лястовичета си подават главичките, та не мога да кажа кои са моите, кои са Полините.

След обяд лястовиците продължиха да се стрелкат и да се връщат с храна. Разбрах, че ще ги отгледат и ми стана много хубаво на душата.

Беше икиндия, когато видях, че на върлината са кацнали две чужди лястовици. Те бяха много неспокойни и цвъртяха силно. Пристигнаха и моите лястовици, нахраниха малките и като кацнаха при другите на върлината, захванаха отново силно да цвъртят и продължиха доста време.

Изглежда се разбраха, защото и четирите отлетяха на различни страни. След малко захванаха да пристигат една след друга и да дават храна на малките.

Мръкна се. Гледам аз, червеношийката с още две лястовици стоят на пръта, а четвъртата - в гнездото при малките. Майките се бяха сменили.

Цели три седмици лястовиците летяха непрекъснато и хранеха лястовичетата. Щом отраснаха, захванаха да ги избутват от гнездото и да ги учат да хвърчат. След Богородица и осемте лястовици отлетяха на юг.”

Баба Дона привърши своя разказ, но продължаваше да коментира:

- Казвала съм и пак повтарям, че животните са не само по-умни, но и по-добри от нас, хората. Скарат ли се хората, току виж тръгнали да се съдят и да пълнят на адвокатите джобовете с пари. Никое животно не си напуща рожбата, пък мъжът и жената, като се скарат, зарязват си децата и тръгват по съдилища да се съдят за издръжка.

А моите лястовички без кавга и без съдебно решение се стесниха, приеха новите си квартиранти и заедно си отгледаха малките.

Изглежда че на този свят Господ е дал най-малко разум на човека - завършваше баба Дона своя разказ.