ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ, АКО РАЗЛИСТИТЕ КНИГА

Ива Спиридонова

ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ, АКО РАЗЛИСТИТЕ КНИГА

Купувате ли си мечти и колко струва
да сложите набързо етикета „Сбъднато”?
Кибритопродавачката сега пътува
към разпродадените ви души, до дъното.

Отдавате ли се с „любов”, а тя е купена
и скъпа стока, плащате ли с отношения?
Оловният войник с крака си счупен
подритва светлината, без съмнение…

Продавате ли свобода с цената „Пътища”,
от страх напуснати, в страха ви безпосочни?
Той, Дон Кихот, и днес се бори в сънища
със мелници. Да, луд е, но нарочно.

Печелите ли си блага без капка скрупули
и битки с подлост, че било „съвременно”?
Барон Мюнхаузен с балон откупи,
небетата над личната ви бездна.


***
Ужасно ли е да съзрете нагла истина
за някаква любов, мечти, за смисъла,
за смелостта да даваш непоискано
във приказката, още недописана,

която ще ви надживее тука всичките,
понеже е в наивността си истинска?
Въпросите ви давят, липсват смислите.
А отговорът е в забравената искреност.


РАЗПЯТИЯ С РАЗЛИЧЕН РЪСТ

Единствената мяра на дъха ни
е силата на древното страдание.
Не ни е позволено да сме други,
изгаряме в света от разстояние.

Единствената сила на ръба ни
е нашето изстрадано познание.
Душите, ако още раждат тръни -
плодът ще е горчивото признание.


ДОВИЖДАНЕ ДО ДРУГИЯ ЖИВОТ

Свободни от оковите на тялото
сме, щом докоснем светлина.
Събрали всичките си дарове
пътуваме към другата земя,
където ще обръщаме посоките
на вените по пътя на кръвта.
Въпросите, задавани от костите,
ще пуснат корени в пръстта.

Легни до мен, безкрайно просто е.
Любов ще има само след смъртта.


ЖЕНА

Аз не умирам, аз съм Вечната
в животите на скитащите хора.
Оставям пътища - небесна съм
или руша, сумрачна от умора.

Аз триумфирам като бедствие
над всеки, пожелал Вселената.
Но тъпче жалкото ви шествие
онази - греховете ви приелата…

Понеже съм и смърт, и сътворение,
аз - чудото велико на природата…
И няма друг живот, освен роденият
от женското начало на утробата!


ЖИВОТ В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ

Когато съм водачът на пространствата,
препъващи се в търсенето помежду ни,
изгубени в безкрайното си странстване
из ежедневие сред скучните ни думи,

внезапно осъзнавам - тук далечното
е там най-близко, точно до ръката ти,
сега и някога са грешките на вечното,
от преходност невярващо в телата ни.

Когато съм водачът на пространствата,
отвеждам разстоянията ни до сливане
към идната минута, оправдано празната,
там всичко съществува в нас. И стига.


ДИАГНОЗА

Поискай ме. Изгубена, но цяла.
В затвора на тъга измисляй ме.
Смущения в една кардиограма,
с която всеки ден изписваш ме.

Поискай ме. Във пулса - спряла.
И в лудостта си - възхитителна.
На любовта ни ризата е бяла.
А по статут е усмирителна.


ВЪПРОС НА НЕЖНОСТ

И ти все пак до мен ще съществуваш,
там, в мекото на свивката зад лакътя,
където се завръщаш, щом сънуваш,
в извивката на шията и в ласките,

и в рамото, с което се опираме
до края на небето и не падаме,
и в опитите ни да се разбираме,
когато закъсняваме, а рано е,

и в коленете сини на детето ни,
(а то е неизбежното ни някога),
и в раните от битки по ръцете ни,
когато сме, а всъщност сме оттатък.

И ти все пак до мен ще съществуваш -
най-мъжко отражение на кръста ни.
Голготите със мен ще пропътуваш -
до края на сърцето и на пръстите.


ЗАКОНОМЕРНОСТИ

А онзи, който няма да си тръгне,
е този, от когото ще си ида аз.
И този, който няма да се върне,
е онзи, при когото се завръщам аз.

Със вчера свършва всяко наше утре
и всеки миг са стъпките след нас…


НИКОГА ВЕЧЕ БЕЗДОМНА!

Прибирам се в дома си и си тръгвам,
а ти оставаш неизменно в мене, мой,
тека по вените на този град, осъмвам,
река от звук, с внезапност на завой,

след който непременно ще те срещна,
светлинен скок след пулса на нощта…
Завръщането в теб е вече неизбежно,
за всеки следващ дом си моята врата.


ДВЕТЕ ЛИЦА НА СЪРЦЕТО

Прости ми,
че забравих мои стъпки по гръбнака
на свилото те на кравайче отчаяние,
когато само недоверието тук те чака,
на педя от земя, на дума от мълчание.

Прости ми,
че катерих с тебе болката, Венерин хълм,
когато раждането беше чисто съзидание,
когато само любовта за нас не беше сън,
на дъх от смърт, на камъче от назидание.

Прости ми,
че пораснах като цвят върху земята ти,
аз, плод на истина, лъжата - разстояние,
когато ти във мене беше твърде кратък,
на грях от святост и на чудо от желание.

Не ми прощавай
за пътеките, за клоните, за всеки облак,
съществуващ на небето чрез очите ми,
за вятъра, за пясъка, за корена, за семето
и за морето, утрото на нощите и времето,
което дебнещо улавяхме във паяжините
на лепкава тъга от крехкостта на стаите,
и за деня в лицето ми, и за земята, дланите,
че набразди ги, впрегнал ефимерно знание,
че ме пося, за да покълна, несъзнавайки,
светът се ражда само след страдание…