Славка Зашева

***
Животът на мама
е изплетен
от ситни бримки.
Да полее цветята.
Да нахрани всички,
от първия етаж
до последния.
Лятото да затвори
в буркани.
И пак
да храни.
Да плете самота
пред най-тихия
сериал.
Докато свършат
сериите.
И се разплетат
всички мои
големи бримки.

***
Дали ще се разплачат пак
дърветата
и тънките мъгли
по раменете им,
прозирни като сън,
дали ще се разплачат.
Гнездата -
топли и бакърени,
в които вчера
спираше се лятото,
събрало песните
на птиците-чергари,
песните,
които заминават
тъй далеч от своите
дървета,
от тънките им рамене
с мъглите светли…
дали ще се разплачат
пред цялата ми сива
пустота…

***
Започна от невръстната сълза.

В онази тънка тишина,
в която си замина
най-старата ми баба,
останах.

Най-трудно се разделям.
Толкова отдавна
се разделям,
че не помня как.

***
Здрачът с тънките си нишки
едва удържа
къщата на хълма,
люлее пълен двор
със самота.

Още миг
и ще се скъса.

ИНТЕРВАЛИ

От сините клавиши
на дъжда
до тишината на ръцете ми
е само полутон
отсъствие.

НА СЛЪНЦЕ

Мълча те.
До незададените въпроси
простирам
снежнобелите нощи,
утайка от сутрешното кафе,
незавършен куплет,
по погрешка - ръцете си,
избеляла точка
и провиснала умора,
най-накрая са дрипите
на един полет.
Не остана място
за отговори.

СТЪПАЛА

колко дълго
удрях чело
в челото им

изрониха се
докато те губих

вкамениха
стръмни бръчки

***

Обичам кратките думи,
стихове,
хора,

пълни
с пропасти,
тъга,
мостове.

С техните дълги
сенки
говоря,
говоря.