ОГЪН ВЪРХУ СКАЛАТА

Лъчезар Воденичаров

Студената мъгла постепенно отдръпна ефирната си завивка от гората и под плахите утринни лъчи тънкият сняг започваше все по-осезаемо да блести. Скалата по ръба на острия дол бе първото, което слънцето видя от потайното място, а върху нея, като изгубена украса от коледно дръвче, то съзря и пухкавото оранжево кълбо. Напиращата светлина увеличи искрите по едрите зърна на снега и на този празничен фон, червеният пръстен изгря като току-що запален огън…

Усетила живителното погалване през голите корони на дърветата, ярката топка козина се размърда, а от лекото движение в средата й се появи малка, черна точка. Неусетно над нея изгряха и две кехлибарени пламъчета, които премигнаха сънено, но натежали под нежния натиск на клепачите, угаснаха, потънали отново в царството на Морфей…

Долът беше изолиран и в този ранен час нямаше кой да наруши спокойствието му. Пламъкът се прозина мързеливо и намествайки тънкото, гъвкаво тяло върху мъха по скалата, продължи приятната си дрямка. Беше ловувал само допреди час и лекото гъделичкане от пълния стомах изпълваше цялото му същество с блаженство…

Стана и протегна сладко снага. Главата се сведе до предните лапи, а извитият като лък гръбнак, вирнатата задница и дългият пухкав завършек на тялото му описаха красива дъга на снега. После приседна и загръщайки с опашка черните като антрацит крака, внимателно се зае с утринния си тоалет…

Бавно и прилежно малкият език почисти гъстия, огненочервен кожух, а накрая приглади на няколко пъти лъскавите мустаци, стърчащи от двете страни на муцуната. Челюстите се разтегнаха в широка прозявка, а когато се затвориха и закриха впечатляващата му огърлица от зъби, той изтърси и без това бухналата си козина и пое по пътеката с леки насечени движения…

Гората се събуждаше - тиха и слънчева… Времето беше чудесно за разходка, а нещо непрестанно го караше да се движи. Да търси и да любопитства, но още не осъзнаваше какво. Природата беше по-силна от него и без да обяснява защо, просто диктуваше действията му. Сънените мисли го поведоха към дългата, обрасла с шипки поляна. Може би щеше да провери и гъстия синор между двете ниви край язовира, а след лова да се отпусне в почивка на някой тих и уединен припек…

И той знаеше точно къде… Когато събуденото светило се издигне достатъчно, нямаше по-удобно и спокойно място от малката ослънчена поляна. Там, далеч от пътя, разделящ дъбовата кория на две, се намираше родната му дупка със застиналата над нея почти отвесна скала. Спомни си първите плахи излизания от скривалището и несигурното катерене по гънките на каменната стена. Той пръв се осмели да го направи, докато останалите му братчета и сестричета се суетяха притеснено около единия от тесните отвори в основата й…

Слънчевата утрин и абсолютното безветрие подчертаваха спокойствието на гората. Острите му сетива не усещаха опасност. Почти не се долавяха и обичайните шумове от селото, а това го изпълваше с увереност…

Гъстият храст растеше в самия край на поляната. Беше едър, клонест и жилав и всяка година с помощта на вятъра упорито разхвърляше семената си наоколо. Силният порив за възпроизводство беше очевиден. А резултатът от него подаваше плахо тънки, бодливи вейки от снега, приятелски затиснал задушаващата през другите сезони висока бяла трева…

Клоните му описваха плавни дъги във всички посоки, натежали с изобилието си от ситни червени зърна. Тази година хората го бяха пощадили и живите твари в района можеха да се насладят на изкушението, апетитно омекнало след зимните замръзи…

Рижият красавец често похапваше от дивата благодат, но сега не му беше до нея!.. Залисани в кълване на вкусните плодове, люлеещи се и пърхащи, за да се задържат по извивките на шипковия храст, двата гривяка не подозираха нищо за близката опасност. А Пламъкът току-що се бе прокраднал и ги наблюдаваше втренчено през плътната завеса на трънката. Стоеше, напрегнат и хипнотизиран от гледката, докато в съзнанието му вече се въртеше мисълта за наситения аромат на тъмното им месо…

Разстоянието до храста не беше голямо и предстоящият скок нямаше да е особен проблем. Само трябваше да подбере момента и с малко повече късмет едното от залисаните пернати можеше да навести стомаха му…

Под прикритието на последните гъсти вейки той направи две леки стъпки напред и очите му се впиха в избраната жертва. Тялото се приведе, а жилавите мускули застинаха в очакване на сигнал. Натегнат като пружина, вече беше готов за атака, когато снежните зърна под единия му крак поддадоха и след краткия издайнически шум, мощен плясък на крилата издигна уплашените птици над шипката!..

Вече се бе изстрелял и не можеше да спре импулса… Политна нагоре и извивайки шия, протегната към недосегаемата цел, бе посрещнат от бодливите клони на храста. Задържа се с усилие върху тях, но после изгуби равновесие и пропадайки надолу, увлече след себе си множество от сухи бодли и съчки…

Беше изненадан, но не ядосан и с неестествено завъртяна глава изгледа отдалечаващите се птици. Днес късметът им проработи… може би не задълго. Снегът му попречи, но докато покриваше с белия си килим земята, вкусните червени плодове щяха да продължат да изкушават непреодолимо жертвите му…

Прокрадна се към синора и предвидливо тръгна от подветрената страна. Малкият чувствителен нос отсяваше миризмите, процеждащи се през гъстите стебла на камъша, когато рязко изкрякване го накара да се закове. Гъвкавото тяло замръзна и бавно се приведе към снега, а веднага след това инстинктът безпогрешно пое управлението му. Без да се колебае избра едно по-чисто място и оттам прескочи канавката. Безшумен като сянка, пристъпи напред, но не се показа, а спря и заоглежда напрегнато нивата…

В първия момент не забеляза нищо обезпокоително. Но той - първият, винаги беше измамен и Пламъка добре знаеше това. Отдръпна се навътре и още по-предпазливо прокара поглед наоколо. Отдавна не бързаше, както в младежките си години. Всъщност, откакто получи онзи незабравим урок от двукраките. Когато всичко изглеждаше тихо и спокойно, точно тогава те бяха най-опасни. Ако се движеха, ги усещаше рано и не бяха толкова страшни. Стига, разбира се, да не водеха малките си злобни гадини, които всеки път изгаряха от желание да го срещнат…

Тънките, сухи стебла се клатеха и прошумоляваха леко под плахите пориви на вятъра, но видимостта към откритото пространство беше прекрасна. В ясния, слънчев ден очите ликуваха и той поглъщаше с радост ярката, контрастна картина. Мисълта за топлото тяло на едрия керемиденочервен петел вече го обсебваше, а кристалният въздух и силната светлина създаваха едно повече от лъжливо усещане за близост…

При последната им среща му се размина, а за Пламъка остана само едно от дългите пера на опашката, но някой ден все щеше да го надхитри. А може би редът му вече беше дошъл и честите дрезгави кукуригания с опъната към небето шия бяха последният му пламенен зов…

Облиза се сладостно и точно тогава дочу отчетливото хрупане на снега под двата тежки кр?ка. Стъпките бяха още далеч и изкушаващата мисъл за фазана се върна, но инстинктът мигновено я изтри от съзнанието и гъвкавото тяло се стрелна, отдалечавайки го бързо под удобното прикритие на синора…

Вече бе на безопасна дистанция и спря, за да се ослуша. Все още извръщаше глава назад, когато шумното излитане на петела и възбуденият му, каканижещ глас бяха прекъснати от силен гръм… Ушите с ужас посрещнаха опасния звук, а сърцето препусна, пришпорено от страха и краката му го понесоха устремно напред, като разтеглен от вятъра пламък…

Беше гладен и бързаше, но когато подминаваше пътечката, идваща от неговата поляна, нещо го жегна. Стомахът му се сви, но не от глад… Заинтригува го омайната, лепкава миризма, носеща се оттам…

За трета поредна година странният порив изпълваше съществото му и нямаше препятствие, което да възпре вълшебното усещане. Правеше последни напрегнати крачки между трънките, когато красивата причина за вълнението му излезе безшумно от сянката на скалата… И бляскавата й копринена козина грейна в искри на слънцето!

Очевидно притеснена, но благосклонна, младата горска хубавица обсеби изцяло съзнанието му. Още след първия поглед тя го приласка с едно нежно подушване и заслепен от девственото излъчване, той изгуби напълно мислите си. Следваше грациозните движения като привързана към нея сянка… и неусетно плахото ухажване премина в непринуден и страстен танц…

Кратките мигове на начално опознаване отминаваха… Тя също познаваше дупката, а когато прецени, че е време, спря играта без колебание и с бавни, увличащи стъпки го поведе към нея. Той тръгна, замаян от вилнеещите в тялото му хормони, а честите спирания и кратките срещи на погледите им го предадоха изцяло на завладяваща магия…

Преливаха от желание и почти бяха изпаднали в транс… Страстта стремително набираше сила, когато един опасен шум прекъсна любовния им унес. Напрегнатото, учестено дишане ставаше все по-осезаемо, докато накрая непосредствено пред тях изригна в настървен, истеричен лай…

Настръхнали, двамата посрещнаха заплахата без да отстъпват и това донякъде стресна натрапника. Съскайки с приведена глава и широко отворени челюсти, Пламъкът избута с рамо половинката си назад и смело атакува противника. Познаваше го и този път нямаше късмет… Срещу него не беше предпазливият, неопитен младеж на двукракия, а майката - суха и жилава черно-бяла женска с дълга, нашарена от белезите глава и несъразмерно големи зъби…

Залогът бе сериозен: техният и несъздаденият още живот на потомството им. Нямаха право на грешка и въпреки, че на нея й липсваше опит, Пламъка знаеше какво е да се браниш. Беше живял достатъчно, а силният му инстинкт за оцеляване неведнъж го бе спасявал в подобни ситуации…

Вече няколко години успяваше да ги надхитри - и дребното остро куче, и упорития му стопанин. Сега обаче беше различно! Защитаваше не само себе си, а за да успее, трябваше да разбере най-важното: колко противника има навън. И решавайки да приложи обичайната си тактика, той се приготви за ожесточена отбрана…

Знаеше, че при по-дълга и упорита борба нервите на противниците няма да издържат. Срещайки невероятната му твърдост, двукракият най-често се отказваше и притеснено започваше да вика злобната си гадина. А имаше ли с него и други, те почти сигурно проговаряха… И това, естествено, ги издаваше…

Ако беше само един, може би щяха да се измъкнат. Иначе се налагаше да бъдат особено внимателни. Бяха на собствена територия и всяко разклонение на дупката им беше познато, което несъмнено им даваше предимство. Оставаше само едно - да измислят как да удържат напъните на дългата зъбата муцуна…

Може би, ако я примамеха към дъното на коридора с падналия камък и успееха да минат зад него, битката щеше да е по-лесна. Женската щеше да е в безопасност, а той нямаше да има проблем с опазването на тесния отвор от натрапника. Зъби в зъби, без да може да достигне тялото му, това бе възможно най-сигурната тактика. Нямаше да бягат, защото двукраките отвън бяха по-голямата беда и докато териера можеха да излъжат, тях нямаше как…

За последните две години остана съвсем сам - ликвидираха или прогониха братята и сестрите му. За да оцелее отново, трябваше да издържи поне час. Сега упорството бе най-добрият му съюзник и макар да рискуваше няколко дълбоки рани от големите бели зъби, беше повече от важно да устои…

Тунелът усили неимоверно мощния глас на двукракия и Пламъка за миг се разсея. Страхът от опасното същество извика мощен прилив на паника и той понечи да се отдръпне назад, но точно в този момент, окуражен от близостта на стопанина и пиян от владеещите го бесове, петнистият дявол се хвърли напред и го захапа за лявата буза. Болката беше пронизваща, а правейки опити да се откопчи, той без да иска я усилваше…

На няколко пъти отново чу виковете, отправени към жилавата гадина, но тя не обръщаше внимание, а все по-ожесточено се нахвърляше върху тях. Беше почти два пъти по-дребна, но като малък демон се премяташе из тесния тунел. А щом достигнеха целта, зъбите й безмилостно раздираха или откъсваха части от кожата. В редките случаи, когато с усилие успяваше да се добере до муцуната й, тя се завърташе като свредел и още на първия оборот се измъкваше от хватката му…

Беше сам, любимката му не смееше да напада. Само от време на време, когато той и противникът се хващаха челюст в челюст, тя посягаше плахо напред и със светкавично клъвване успяваше донякъде да му помогне. Може би надеждата за предстоящото създаване на живот, макар все още неясна и далечна, я подтикваше да бъде особено предпазлива…

Постепенно яростта на натрапника започна да намалява… Това го окриляше… Караше го да мисли, че вече почти е спечелил, а стаеното предчувствие за ласки го даряваше с нови, свежи сили. Радостта от успеха бе твърде близо, но унесен от устрема на битката, дори не усети кога… със свито от страх сърце неговата красавица напусна укритието…

Беше излязла през изхода зад гърба му и той разбра това, едва когато в ушите му отекна гръм, а изтъканият от злоба териер престана да го напада и заднишком напусна дупката…

Нямаше много време за мислене… Трябваше да действа преди да се е върнал. Притаен до тесния отвор, изчака няколко дълги секунди и когато дочу гласа на двукракия и ясния шум от давене, се стрелна като сянка навън. Очите му имаха нужда от кратка адаптация към светлината, но той не се забави дори миг, а със светкавични заучени движения изкачи почти отвесната каменна стена. И вече беше на горния й ръб, когато козината му почувства вълната от втория силен гръм, блъснал със смъртоносната си сила скалата…

Тичаше като вихър между дърветата, а сърцето му се свиваше от болка… Но беше безпомощен. За пореден път се измъкна, но изгуби младата си любов. Искаше му се да се върне, но инстинктът бе по-силен от него и неизменно го караше да бяга. Опита се да пребори демона и почти беше успял, когато тя се предаде на страховете си…

Знаеше, че дяволът с острата муцуна няма да го преследва. Далеч назад бяха останали и той, и гърмящото желязо. Стигна ръба на кариерата, спря и застина с поглед назад. Мястото беше високо и оттам прекрасно виждаше малката поляна под скалата. Докато връзваше безжизненото тяло на клонестия дъб пред дупката, двукракият боботеше нещо на едрозъбата си гадина, а тя, заслепена от ненаситната си ярост вече висеше във въздуха, захапала алената козина на половинката му…

Не искаше такъв изход, но днес съдбата не беше с него. Беше твърд и находчив като баща си и от доста време не изпитваше страх от друго, освен от хората. А търсейки утеха, стресираното съзнание го върна в щастливите пролетни утрини преди година, когато излегнат лениво на слънце, се радваше на извиращата игривост на малките си…

***

Беше отчаян и объркан. Изтърси се и тръгна разколебан по пътеката, но един внезапен порив го спря… Краката му сякаш сами се отклониха надолу и го насочиха противно на волята му към реката. Можеше да потърси някоя ранена птица покрай брега. От два дни не бе ял почти нищо и вече изпитваше сериозна нужда от храна…

Усетил чуждото присъствие, едрият мъжки ешил* приведе глава към водата и се притаи, но това не му помогна особено. Изкушаващият дъх блъсна чувствителния нос на Пламъка и го накара мигновено да застине. Без да мести очи от посоката, той правеше крачка след крачка, бавно и напрегнато. Гъстите, сухи папури препречваха погледа до целта, но миризмата беше толкова ясна, че той всъщност я виждаше…

Бе намалил достатъчно дистанцията, когато нещастната жертва направи отчаян опит да излети, но счупеното дясно крило предопредели съдбата й. Без капка колебание Пламъкът се изстреля от брега и само миг по-късно оранжевата сянка връхлетя пърхащата птица. А докато острите, бели зъби се впиваха в тялото на патока, след кратко завъртане във въздуха, кълбото от вплетени едно в друго животни изпляска шумно във водата…

Беше мокър до кости, но доволен от себе си! Трябваше да се прибира - яркото февруарско слънце бе скъсило докрай сенките на върбите. С още топлия улов в уста, той тичаше забързан между шаварите, растящи под високия пясъчен бряг. Тази зима не беше навестявал дупките около него, но и сега не мислеше да се отклонява…

Изкушен по-скоро да се скрие от светлината, за да утоли спокойно глада си, вече ги подминаваше, когато не носът, а острото му зрение го изненада… Червеното петно върху купчината пясък пред един от входовете, принуди сърцето му да учести ритъм…

Приближи и спря очарован… После пристъпи внимателно напред, а когато мекият, кехлибарен поглед иззад сладката рижа муцуна срещна неговия, той се усмихна срамежливо, но ласкаво… и пусна едрата патица в краката й!..

———————–

*Ешил - зеленоглава патица.