ЧЕРНОТО МОМИЧЕ

Силвия Четрокова

До отпразнуването на седемнайсетия си рожден ден Роза беше използвала всякакви методи, за да избели кожата си. Тя беше малката, красива мулатка - дете на заможни българка и нигериец и като единствената такава в малкото градче, в училище й се налагаше да изтърпява безброй подигравки и унижения. Тя не понасяше нито цвета си, нито плътните си устни, нито дори черните си шумящи като гъсти гори къдрици, които беше взела от баща си. И, макар че повечето нейни съученички й завиждаха за екзотичната красота и красивата къща, в която живееше, Роза се измъчваше от различността си и винаги ходеше свита и прегърбена. Дълбоко там, в мрачния космос на мислите си, където звездите мъждукаха срамежливо през кръглите прозорчета на черните й очи, тя тайно си мечтаеше да придобие аристократичната красота на майка си, нейната сатенено-бяла кожа, светли очи и дълга, руса коса. Искаше й се една сутрин, когато се събуди - ослепително бялата пелерина на слънцето да прогори  черните сенки от обида и огорчение в душата й и да полети - устремена към бъдещето си, без спомени, без страх, че някой ще я нарани отново, съвършена в своята белота.

Тя влезе в стаята си, хвърли раницата на леглото и погледът й се спря на козметиката, с която третираше лицето си. Три луксозни стъклени кутийки за избелване на кожата - стъпка 1, стъпка 2, стъпка 3. Беше прочела с усърдие инструкциите и спазила изрядно реда и начина им на използване, но нямаше дори намек за успех.

- Каква е тази козметична серия, Роза? -  я попита майка й преди няколко дни, когато  намери дъщеря си да трие кожата си с тях.

-  Заради прекомерното количество на меланин по лицето ми е, мамо. Появиха ми се много петна.

- Глупости! Кой ти пълни главата с такива щуротии? - ядоса се майка й, която от своя страна смяташе, че е  изпробвала всички възможни начини, за да се сприятели с дъщеря си. - За последен път ти казвам, че кожата ти е достатъчно хубава и без тези химии! Искам веднага да ги изхвърлиш!

Разбира се, Роза не ги изхвърли. Нито пък имаше намерение да се откаже от мечтата си да бъде бяло и обичано момиче. Нямаше намерение и сега да стои пред огледалото в стаята си и се взира в неприятното отражение отсреща, но теглена от съзерцанието на мазохизма си, тя вдигна очи и се погледна. Черната рокля на бели точки очертаваше слабата, свита фигура насреща й. Тишината в стаята се заслуша в жуженето на пчела, удряща се в стъклото на прозореца. „Черната Роза! Ето я черната Роза! - крещяха децата зад стъклото и хвърляха камъни по нея. Не съм черна! Не съм грешка на природата!” - заблъскаха по слепоочията мислите й, а един друг вътрешен глас шептеше: “Но защо им вярваш? Ти се лъжеш че живееш, Роза! Трябва да избягаш някъде, момиче! Никога няма да станеш бяла и никой няма да те обикне! Никой! Скрий се, грознице! Махай се!”

- Мразя те! - извика момичето и запрати едната стъклена опаковка в огледалото.

Стисна очи. Шумът от счупено стъкло беше накарал тишината по кожата й да настръхне. Огледалото се напука на безброй парчета, които наподобяваха геометричен пъзел. Когато Роза отвори очи, отсреща я гледаше едно ядосано, напукано лице на чернооко момиче. Солено безсилие изплува от очите й. Черните къдрици прошумяха. Роза замахна към огледалото с юмрук, но спря ръката си. Три малки парчета бяха паднали на земята. Роза ги вдигна и впи очи в едното от тях. Белегът в средата на челото й още личеше. Едно малко момиченце изплува заедно със сълзата й. Момиченцето е в трети клас и тича към класната си стая. Зарадва се, че вратата е отворена и влетя вътре. В последния момент видя изпънатия крак на момчето, главата й се килна напред и заби чело в острия ръб на чина. Малко след това позна разтревожения образ на баща си. Двамата летят с колата към болницата. Кръв и сълзи се сливат и капят по бялата тениска, образувайки червен медал пред гърдите й. Гологлавият стар доктор в спешния кабинет пуши цигара. Не благоволява да я изгаси при вида на ужасеното дете и цветнокожия баща, влетели в кабинета му. Въпреки че на лицето му се изписва раздразнение от прекъсването на любимото му занимание, все пак докторът се изправя и оставя цигарата да дими в пепелника. Иглата се заби в кожата й. Тя пищи и се моли баща си да я вземе от ръцете на доктора.

Окото й внезапно изсветля от лъч светлина и в него се отрази цикламеният костюм на класната й учителка.

- Дъщеря Ви е изключително буйна и палава! - съобщи тя - Не сме имали досега толкова проблемно дете! Не знам какво да Ви посъветвам. Може би е време да вземете крайни мерки и да се обърнете към психолог.

Ето го новото училище, прясно боядисано в цвят магнолия. Прозорецът на кабинета по география е отворен. Черното момиче стои само на предпоследния чин и слуша урока. Запитва се: „Къде живее народът на шоколадовите хора? Дали те ще я обикнат, ако прилича на тях?” През това време едно момче отскубва косъм от черната й къдрава коса. Роза се извиква и се обръща рязко. Момчето никога не е виждало толкова здрав и дълъг косъм, затова го върти между пръстите си, правейки се, че не чува момичето. Роза се опитва да привлече вниманието на нахалника, за да се защити. Учителката по история обявява реакцията й за проява на лошо възпитание. Роза протестира. Настава скандал пред очите на целия клас. Роза бяга от час. Роза тича към гарата. Роза бяга от белите хора, но въпреки това тя тайно иска да прилича на тях. Родителите й звънят в полицията. Видели са Роза на гарата.

Следва трето училище. Гимназия. Нови надежди. Подмятания и намеци за произхода й. Съкрушени надежди. Крайни мерки и наказания. Опит за бягство. Паранои. Усещане, че някой я преследва. И пак е намерена на гарата. После още един опит за бягство.

Последната мисъл се заби като куршум в слепоочието й. Тя избърса очите си и хвърли поглед към хвърлената на леглото раница. После към окачения на стената часовник. Оставаше половин час, преди родителите й да се приберат. Не знаеше какво обяснение ще даде за огледалото, нито искаше вече да се връща в училище. Нямаше намерение повече да отлага. Тя прибра в раницата си дрехи и неща от първа необходимост и слезе по стълбите. На масата в кухнята имаше бележка с продукти за пазаруване, а върху тях монети и една едра банкнота. С резки движения прибра парите и излезе. Пред вратата слънцето ослепи мокрите й ресници, а ветрецът разхвърля косата по лицето. Аромат на дъхава акация и цъфнал люляк се провря в синусите й. Завъртя ключа, обръщайки се в посока на идващия шум от запалена кола на пътя, но в следващия момент чу познат женски глас:

- Как са майка ти и баща ти? - попита я съседката, през мрежата.

- Всеки момент ще се приберат - отвърна момичето и побягна по улицата.

Черното момиче тичаше към гарата. Косата му се мяташе срещу вятъра. Въздухът миришеше на буря. Сърцето галопираше наравно с въображаем необуздан кон. Гонеше я параноя. Черната рокля напръскана със ситни, бели точки се вееше като знамето на страха и всички минувачи се обръщаха след него, за да проследят, дали някой не гони това изплашено, младо момиче. „Оставете ме” - шептеше в себе си тя. „Спрете да ме гледате!”

- Влакът за Варна ще потегли от първи коловоз в 17:10. - кънтеше познатият глас във високоговорителя. - Влакът за Варна ще потегли от втори коловоз в 17:10. Моля пътниците за Варна, да се насочат към първи коловоз.

Роза изтича към гишето и си купи билет. Намери във влака празно купе, хвърли се на седалката и се опита да овладее дишането си. Видя отражението си в стъклото, но разочарована от него, побърза да премести поглед към масивната пейка пред чакалнята. Спомни си колко пъти беше стояла на тази пейка, намирайки утеха в движението на влаковете и колко пъти беше мечтала да разбере накъде отиват всички тези хора с куфари и чанти. Беше впечатлена от малкото момченце на тротоара. Сигурно току-що проходило, то търкаляше дрънкулка и стъпваше на пръсти като по вода, докато майка му се усмихваше насреща му. При вида на усмивката на майка си, бялото му личице грейна от щастие и Роза се опита да си спомни дали някога и тя беше толкова щастлива. Загледа се в напъпилите с цвят липи. Те се люшнаха, извивайки телата си в танц и сякаш помахаха на черното момиче за сбогом. В ушите й изсвири последния сигнал. Роза агонизираше. Очите й се разшириха. В един миг се паникьоса и се изправи, решена да слезе, но влакът се спусна плавно, после усили и тя, както беше изправена на стъклото, видя фигурите на майката и детето да се смаляват, липите продължаваха да люшкат короните си за сбогом, а малкият град заплува в прах зад стъклената илюзия на прозореца.

- Свободно ли е при вас? - чу като в просъница, а когато се обърна на вратата стоеше непознат господин с внушителен ръст, опакован в костюм и вратовръзка.

- Да. - отвърна тя, усещайки пламналата си кожа и побърза да седне на мястото си.

Докато мъжът повдигаше куфарчето си, за да го остави в багажното отделение, Роза скришом забеляза скъпия костюм, големите, дълги ръце и извънредно високия ръст на непознатия. Не само, че беше най-внушителният, красив, бял и добре облечен мъж, който някога беше срещала, но въпреки че го виждаше с очите си, пак й се струваше, че въображението й си играе с нея. Засрами се от последната си мисъл и се опита да прикрие профила си в снопите коса, заглеждайки се през прозореца. Бурята навън се разразяваше като побесняла ламя. Небето притъмняваше, отваряйки черна паст и вилнееше с гнева на Зевс. Въздухът имаше сив цвят и проблясваха светкавици. Стана й страшно, когато видя вятърът да граби с шепи прахоляк и  да ги запращат в лицето й. Инстинктивно притвори очи. Разбра, че е по-сама от всякога. Не знаеше къде отива, нито имаше къде да отседне, нито парите й щяха да стигнат за дълго. „Можех да им напиша бележка или да им се обадя” - казваше си тя, а в същото  време усещаше как мъжкият парфюм се смесва с нагнетеното мълчание в купето, тишината нахлуваше в стомаха й и го мачкаше с жилестите си ръце.

- Нали няма да ви преча, ако си изпъна краката? - чу да я пита мъжът.

Очите й пламнаха в него като нажежени зърна на кафе. Бялата му риза изглеждаше изрядно изгладена. Стори й се, че я наблюдава високомерно.

- Не, няма. Разполагайте се.

- За Варна ли пътувате? - попита отново той, изпъвайки крака по диагонал.

Роза кимна, докато през гъстите си ресници скришом запечата лицето му. За миг си въобрази, че го е виждала някъде. Изпита необяснима паника и реши, че повече не иска да разговаря с него. През прозореца почти нищо вече не можеше да види, освен прелитащи сенки от сгради, дървета и хаос. Дъждът свистеше по стъклото с камшици. Вместо да я успокои, тракането на влака я люшкаше до шия в блато от страх и изведнъж почувства, че потъва. Непознатият се беше изправил отстрани.

- Знаете ли, - каза той, докато се наместваше до нея и я оглеждаше нетърпеливо - досега не съм виждал по-красиво момиче от вас, а дори не знам как се казвате…

Хлад пропълзя от гърба към шията Роза. Вместо пулс, усети безброй игли да се забиват в кожата й. Тя се обърна плахо и с периферното си зрение улови опипващ поглед по деколтето си. Опита се да каже нещо, опита се и да стане, но осъзна, че и устните, и цялото нейно тяло са се сковали, без да могат да помръднат.

Мъжът искаше да отмести косите от лицето й и да го открие в цялата му гладкост и сияние, но се страхуваше. Страхуваше се, както когато човек се страхува да докосне крехко цвете. Не му бяха необходими повече от няколко секунди, за да се убеди, че сърцето й се блъска в роклята със скоростта и ударите на капките дъжд по стъклото. Тогава непознатият реши, че е по-добре да се премести отново, но този път седна точно срещу нея до прозореца.

- Не исках да ви плаша - каза в свое оправдание мъжът. - Не знам какво ми стана. Светът е опасно място за вас, госпожице! - наведе глава към нея - Вие сте  истински ангел, а аз се държа неадекватно.

Роза вдигна очи и се огледа за кратко в зениците му. От там я гледаше красиво черно момиче. Скришом го сравни със своя баща и си помисли, че за цял живот баща й не беше успял да я накара да се почувства толкова красива, колкото беше успял този непознат за няколко секунди. И макар че все още усещаше в устата си вкус на страх, инстинктивно се размърда и подаде ръката си.

- Казват ми Роза. Черната Роза. - промълви тя.

- Алекси - стисна ръката й и се изправи в целият си ръст. После допълни: - Детектив Попов. Сега е време да те върна на родителите ти.