САКАРСКА ЛЕГЕНДА ЗА ИНДЖАН ВОЙВОДА

Галина Танева

Разказът за Инджан войвода е основан на легенда, разказваща че в най-мракобесните времена от българската история самият Индже войвода е посещавал манастира „Св. Троица”, сгушен в полите на Сакар планина. Той е бил негов пазител, както и покровител на обезкървените и обеднели до крайност селяни. Легендата разказва, че Индже е бил ранен от местно момче и е бил укрит в малка пещера, близо до манастира, наричана „Вехтата черква”, а в по-ново време позната и като „Каракольовата дупка”. Скрито в църквата „Св. Димитър”, посетителите могат да видят подземното скривалище на хайдутите, а в предверието се намира костницата на самия Ангел войвода и неговата чета. Регионът често страда от набезите на иманяри, търсещи прочутото златно съкровище на Вълчан войвода, който редовно е нападал турската хазна.

Инджан Войвода първо беше кърджалия. Страшен и кръвожаден, откъдето минеше, реки от кръв оставяше след себе си. За него нямаше значение турци ли са, българи ли, или гърци. Застанеше ли някой на пътя му, намираше смъртта си. Инджан грабеше из цяла Тракия. Водеше цяла орда от най-кръвожадните кърджалии.

След себе си оставяше диря, колкото четири коли едновременно да минат по нея. Нямаше милост ни за жени, ни за деца. Нападнеше ли село, първо ограбваше църквата. Взимаше всички икони, свещници, кръстове.

Книгите събираше на купчина и палеше. Караше цялото село да стои и да гледа как свещените книги горят, и някой дръзнеше ли да се опълчи, погубваше го на място. После плячкосваше къщите, конаците, оборите. Взимаше зърно, вино, стока, платове - каквото намереше.

Ако никой не възроптаеше, оставяше живи селяните и им казваше, че след три години пак ще се върне, да го чакат. Често обаче се намираше по някой смелчага да се опълчи на Инджан, тогава неговите кърджалии заливаха селото, както поройна река залива бреговете си и не оставя нищо след себе си. Кръвожадните зверове на Инджан не оставяха жива душа след себе си.

Едно лято Инджан и ордата му плячкосваха из Сакарския край. Беше решил да нападне Вакъвския манастир. Чувал беше, че монахините пазели заровено имане в двора до малката църква. Бе решил да сложи ръка на това съкровище и нищо нямаше да го спре.

Черна сянка се изви над баирите на Сакара и се спусна от билото към манастира. Инджан яздеше черния си жребец и не бързаше да пуска ордите напред. Днес беше неделя, и манастирът щеше да е пълен с вярващи.

Искаше да се огледа в очите им и да види страха, който всяваше в сърцата им. Никой не смееше да повдигне поглед към него, но той всеки път се наслаждаваше на ужаса, който сковаваше селяните.

И сякаш Инджан владееше този ужас, а чрез него и страха на хората. Харесваше му да вижда как всяка негова стъпка и жест отекваха сред треперещите селяни. Чувстваше, че бе господар на душите им. Днес нямаше да убива, искаше само имането.

Затова нареди на знаменосците си да оставят хората си в горите, а самият той тръгна само с Карата и неговите стотина души. Карата бе най-довереният му знаменосец.

Той винаги яздеше отдясно на Инджан и неговите хора първи се спускаха да грабят. Ако Инджан доверяваше на някого живота си, то това беше Карата.

Когато наближи моста пред портите на манастира, Инджан чу първите признаци, че е бил забелязан. Отвътре се чуваха писъци и рев на деца. Инджан пришпори жребеца си и мина през портата, точно преди няколко гологлави селяни с вили да я затръшнат.

Хората му мигновено се стовариха върху смелчаците, дръзнали да се опълчат и ги избиха за секунди. Жените пищяха и бързаха да скрият децата си. Навсякъде се въргаляха кошници с храна и стомни за вода.

Инджан бавно приближи към беседката, с чешмичка в средата, и поседна под сянката ?, на хладина. Карата и хората му отлично си знаеха работата и започнаха да събират селяните пред него.

Те, основно жени и няколко старци, отстъпваха плахо назад, побутвани гърбом от хората на Кара Кольо. Всички бяха свели глави и не смееха да го погледнат в очите. Този страх винаги изпълваше вените на Инджан с особено усещане за сила и власт. В тези моменти той чувстваше, че нещо кръвожадно оживява в него.

Хората му извлякоха от църквата един престарял свещеник и три монахини. Две бяха още послушнички, а третата - игуменката на манастира. Точно тя бе целта на Инджан. Ако някой знае нещо за заровеното имане, то това щеше да е само тя!

Инджан не бързаше да разпитва игуменката. Изчака спокойно неговите хора да изнесат всички икони, свещници и ценности от малката църква и от килиите на монахините. Те струпаха на отделна купчина книгите на свещеника, очаквайки знак от техния войвода.

Инджан стана бавно, прескочи една икона, паднала на земята пред него, и се запъти към опразнената църква. Знаеше, че някъде трябва да има скривалище.

Бе чувал легенди, че е издълбано дълбоко в земята, зад олтара на църквата. Стъпките му кънтяха по каменния под и звукът им се блъскаше в оголените стени. „Има нещо в тази църква” - помисли си Инджан.

Усещаше сила, която не бе сещал никога досега. Какви по-големи църкви и манастири бе плячкосвал, но тук се чувстваше особено. Сякаш лошо предчувствие или усещане, че върши нещо нередно.

Инджан тръсна глава. Великият Инджан, страхът за българи, турци и гърци, кърджалията на кърджалиите, оногова, пред когото трепери цяла Тракия, не вярва на предчувствия! За него няма добро или зло! Той прави това, за което е роден и което сам пожелае!

С уверени крачки пристъпи зад съборения иконостас и се огледа. Стените бяха облицовани с дървени греди. Не виждаше никъде никакъв знак, нито тайна врата, нито тайна ключалка. Нареди да извикат игуменката. Жената бавно пристъпи, бутана от един от хората му.

Застана до съборния иконостас и не помръдна повече, въпреки подканянията. Един от неговите хора замахна да я удари, но Инджан вдигна ръка и му направи знак да я остави. Знаеше защо няма да пристъпи повече напред.

- Тук, в църквата, има скривалище, кажи ми къде е! - тихо заповяда Инджан.

Игуменката мълчаливо стоеше, свела глава. Не отронваше ни дума.

- Кажи ми къде, инак ще заповядам тук, вътре да изколят всичките селяни, до един, ведно с жените и децата - с още по-твърд тон прошепна Инджан, - и трети път няма да те питам!

Игуменката продължаваше упорито да мълчи. Инджан я гледа изпитателно около минута и кимна с глава към Карата. Той мигновено се насочи навън.

- Там - кимна игуменката към южната стена на църквата, - там има тайна врата.

Кара Кольо бързо приближи до мястото, което посочи игуменката. Огледа внимателно дървената облицовка и усети съвсем слаба струя студен полъх. Вгледа се съсредоточено и видя едва забележим процеп, който бележеше контурите на скрита врата.

Повдигна леко дъските и един голям квадрат се откъсна от тях. Пред него се разкри стълбище с пръстени стълби. Инджан пристъпи. Приведе се и стъпи на първото стъпало.

Някой му подаде запалена свещ. Заслиза надолу. По стените на стълбите бяха издълбани тънки процепи, през които се процеждаше по един тънък лъч светлина. Слезе до края на стълбите. Озова се в малко помещение, два на два метра, издълбано в пръстта.

Високо колкото човешки бой, но за Инджан бе твърде ниско. Той стоеше с приведена глава и съсредоточено оглеждаше. Никъде не видя злато или съкровище. Разочаровано се изкачи горе и подаде свещта на Карата. Кимна му да огледа и той. Карата се изгуби надолу по пръстеното стълбище.

Инджан ядосано закрачи навън. Махна на един от хората си да довлече игуменката при него. Там щеше да продължи и тежко й, ако откажеше да му посочи къде е заровено имането. Пристъпи прага на църквата и огледа селяните.

Всички бяха привели глави и не смееха да го погледнат. Децата хлипаха безмълвно, скрили лица в полите на майките си. Свещеникът седеше уплашено до беседката и целият трепереше.

Инджан усети, сякаш един чифт очи бяха вперени в него. Огледа отново групата ужасени миряни пред него. Никой не смееше да повдигне очи. Огледа двора. Не се мяркаше никой друг, освен неговите кърджалии.

Повдигна очи към килиите на монахините. На втория етаж имаше малко сайвантче, покрито с лози и зреещо грозде. Там, между лозите, забеляза нещо да помръдва. Вгледа се по-внимателно и видя човек. Момче, най-много петнадесетгодишно.

Между листата се виждаха двете му очи, втренчено да го наблюдават. Имаше нещо в тези очи. Две дълбоки, зелени, изпълнени с омраза очи. Никой досега не го бе гледал с такава ненавист в погледа. Инджан стоеше като хипнотизиран. И за пръв път усети тревога…

Момчето държеше нещо. Нещо, което проблясваше на светлината. Преди Инджан да осъзнае какво имаше в ръцете на момчето, измежду лозовите листа проблесна искра и се чу гръм. Инджан се строполи на земята. На красивата му бяла дреха се появи малка червена точица, точно на корема. Точицата бързо нарастваше.

Карата изрева и се спусна над Инджан. Неговите кърджалии се спуснаха към обраслото с лози сайвантче. Кара Кольо постави дрехата си под главата на Инджан и започна да крещи на игуменката да помогне. Тя стоеше безмълвна и уплашено наблюдаваше ранения. Скована от страх, не можеше да помръдне.

Кърджалиите му домъкнаха момчето. Бе високо за възрастта си, с едва набол мустак и рус перчем, спускащ се над челото. Гледаше Инджан право в очите. Нямаше ни капчица страх в неговите, искрящо зелени. Само златисти искри омраза плуваха в тях.

Инджан усещаше как някак си тези зелени очи се забиват като ками в него. Не усещаше раната от куршума, само стрелкащата се като стрела омраза, която го промушваше и убиваше.

Кърджалиите събориха на земята момчето. Карата извади ятагана си и понечи да го посече. Инджан с последни сили повдигна пръстите на едната си ръка, даде знак да го пощадят и припадна. Карата стоеше втрещен и не знаеше какво да стори. Останалите кърджалии наблюдаваха безмълвни.

Игуменката гледаше объркано ту Инджан, ту Карата, ту хлапето, и сякаш се двоумеше какво да стори. След няколко секунди пристъпи уверено към Инджан и чевръсто разкъса дрехата му. Обърна се към Карата и поиска камата му. Карата безропотно се подчини, потънал в още по-голямо объркване.

Игуменката пое камата и зарови върха й в плътта на Инджан. Никой даже и не понечи да я спре. След секунди от раната изскочи малко сплескано парче олово. Игуменката викна на послушничките да донесат ракия и парцали. Обля обилно раната с ракия и чевръсто я превърза. Приседна до главата на Инджан и започна тихичко да се моли.

Всички стояха като зашеметени. Никой не знаеше какво да стори. Селяните гледаха още по-уплашено и ужасено, свещеникът тихичко се бе свил до беседката, а Карата и кърджалиите му седяха мълчаливи, като вцепенени.

Първи се опомниха послушничките. И двете коленичиха до игуменката, и зачетоха молитва в един глас. Селяните се разбягаха, майките понесоха уплашените си деца към гората.

Карата си пое дъх и се окопити. Нареди на трима от неговите хора да се върнат при ордата и да кажат на байрактарите, че Инджан е заповядал да потеглят към Балкана. Да го чакат на Сините камъни, след месец. Погледна към молещите се монахини, и някак смирено заповяда:

- Трябва да го преместим, не може да лежи на двора…

- В манастира не може! Това е женски метох. Пренесете го на върха, там има пещера, там ще го сложите - игуменката посочи към близката гора.
Карата безпрекословно се подчини. Сковаха набързо една носилка и понесоха Инджан към гората.

- А момчето? - тихо го попита един от неговите хора.

- Пусни го, Инджан нареди да го пощадим - нареди Карата.

Инджан не усещаше болка. Всъщност не усещаше нищо! Ни глад, ни студ. В тъмнината, в която бе потънал виждаше само две зелени очи, изпълнени с омраза. Защо тези зелени очи го мразеха толкова? Какво им бе сторил?

Тогава Инджан започна да сънува. Първо сънуваше дим, пушек и огън навсякъде. Стоеше на върха на една планина и накъдето и да погледнеше, виждаше само изпепелени села и горящи къщи и църкви.

После видя много посечени хора. По улиците се въргаляха трупове на мъже, жени, деца, старци. Инджан изпита силна болка в сърцето си. Сълзи изпълниха очите му. „Защо всички тези хора бяха мъртви?”

После потекоха реки от кръв. Където и да стъпеше Инджан, стъпваше в реки от кръв. Толкова много смърт имаше наоколо. Погледна в краката си и видя, че тези реки извират от стъпките му. Тогава Инджан си спомни.

Спомни си колко села бе погубил. Колко църкви бе опустошил, колко книги бе изгорил, колко души бе съсякъл. Спомни си сянката на смъртта, която носеше със себе си. Отново видя страха в хилядите човешки очи, които не смееха да го погледнат.

Тогава Инджан заплака. Плачеше и не можеше повече да гледа как реките от кръв извират изпод краката му. Изведнъж видя отново зелените очи. Омразата им го пронизваше, разкъсваше и причиняваше неописуема болка. Инджан започна да крещи.

Събуди се, крещейки и плувнал в пот. Лежеше на пода на малка пещера. До него имаше стомна с вода. Посегна да грабне стомната и болка прониза цялото му тяло. Жадно отпи няколко глътки и се огледа отново. Беше светъл ден. Понечи да стане. Яростни кинжали се забиха в плътта му. Сякаш чук се стовари върху главата му. Отново припадна.

Карата седеше на един камък и печеше одран заек на огъня. Инджан вече събираше сили. Скоро щеше да се събуди. Тридесет дни откак лежеше в безсъзнание. Монахините се грижеха денем за него, а нощем Карата и няколкото останали от другарите му.

Другите кърджалии ги бяха напуснали и тръгнаха след останалите байрактари. Всеки един от тях си бе направил орда и Карата получаваше оттук-оттам вести за тях. Нищо, веднъж Инджан да се съвземе, той щеше да тури всеки на мястото му!

Инджан бавно отвори очи. Този път усещаше повече сила в себе си. Надигна глава и тутакси Карата се втурна да му помогне. Инджан се изправи и направи няколко нерешителни стъпки. Силите му свършиха и той едва се добра до постелята. Потъна отново в сън без да продума повече нищо.

На следващия ден Инджан отново отвори очи. Една послушница почистваше раната му. Той я погледна в очите. С изненада откри, че не вижда страх и ужас в тях. Стана му мило, да го гледат с усмивка, вместо с омраза. Топлите и кафяви очи сгряваха сърцето му. Спомни си момчето и неговите, пълни с омраза, зелени очи.

- Момчето, доведете ми момчето!- едва продума той и отново се унесе.

Когато дойде на себе си, навън притъмняваше. В пещерата гореше силен огън и осветяваше лицата наоколо. Видя старите си другари. Но бяха много по-малко, отколкото ги помнеше.

Къде ли са се запилели останалите? Тогава съзря онези зелени очи. Момчето седеше на един камък, встрани от другите, и го гледаше. Нямаше капчица страх в очите му. Но и старата омраза беше изчезнала.

- Ти, ако ти дам пушка, ще ме застреляш ли отново? - запита го Инджан.
Момчето мълчеше. Гледаше Инджан право в очите, но не продума. Тънките му устни се стегнаха в решителност.

- Кажи, момче, не се страхувай! Ще ме застреляш ли отново, ако имаш тази сгода? - запита го още по-настоятелно Инджан.

- Не! - продума момчето.

- И защо? Не ме ли мразиш? - Инджан го гледаше изпитателно и се опитваше да вникне в сърцето му.

- Не те мразя вече… - с колебание отговори момчето.

- И защо не ме мразиш вече?

- Защото старата каза, че не си лош човек, а само объркан! - отговори момчето, кимайки към манастира.

Инджан не каза нищо повече. Загледа се мълчаливо в играта на огъня и се замисли. Колко смърт и мъка бе причинил. И защо? Вече не знаеше какво го влечеше към убийства и грабежи. Сякаш беше един друг човек в един друг живот. Сега изпитваше жалост към този човек и цялата мъка, която той беше донесъл на този свят.

Тази неделя, за първи път през своите години на този свят, Инджан стана, облече една красива бяла премяна, и подкрепян от Карата се запъти към манастира.

За първи път през живота си щеше да стъпи в църква, не за да я заграби и опожари, а да потърси опрощение и утеха. Усещаше, че бе получил добрина, която не заслужаваше и сега искаше да изкупи делата си.

Леко куцукайки, с една ръка подпряна на дървена сопа, а с другата държейки се за рамото на Карата, Инджан пристъпи през входа на църквата. Хората вътре издадоха изплашен стон и го погледнаха с недоверие. Старият свещеник прекъсна молитвата, която четеше и го погледна със страх.

Инджан само кротко поздрави и приседна на една пейка до стената. Хората се споглеждаха с недоверие, а свещеникът колебливо продължи да чете молитвата. Инджан се вгледа в лицата на селяните. Всичките бяха изгорели от слънцето, дълбоко набраздени от грижите.

Повечето бяха превили гърбове от тежестта на отрудения им живот. Ръцете им бяха грубовати, а краката, обути в цървули, бяха разранени от трънаци и камъни. Инджан ги гледаше и усети болка да се заражда в сърцето му.

Не селяните трябваше да плащат на кърджалии и разбойници. Те едва свързваха двата края, едва изхранваха челядта си, че и на турците десятък плащаха.

Неговите кърджалии изпиваха последната капчица кръв, останала в бедната селска душа. Не! Не да граби и убива, а да ги пази и закриля трябва оттук насетне!

В този ден Инджан излезе прероден от църквата. Усети сила, каквато не бе намирал у себе си преди. Вече знаеше какво да стори и знаеше точно как да го стори!

Първо изпрати вест на байрактарите си. Вече няма да грабят бедните села и няма да палят църкви, а ще пазят и закрилят народа от турци и башибозуци!

Да дойдат при него и да му се поклонят, както го правеха преди. Който бе посегнал на скритото му имане, да го върне доброволно и Инджан ще му прости. Но който не му се подчини, ще го застигне ужасна съдба.

Някои от байрактарите му се върнаха при него. Поклониха му се и казаха, че имат само един войвода и винаги са му били верни. Други обаче, решиха че имат свой път и него ще следват и няма да се кланят на никого.

Инджан се разправи с тях един по един. Причакваше ги по била и проходи в Балкана и изби до крак всеки, който се опълчи на волята му. После Инджан мина през всяко село, което бе опустушил.

Хората, като видеха ордата му хукваха да бягат, ала щом Инджан не ги последваше, се връщаха в селото. На всяка църква, която бе опожарил, той даде по едно гърне със злато, за да се изгради отново. Във всяка къща, през която беше минал, остави по десет жълтъци.

Разчу се бързо за Инджан войвода. Хората го чакаха пред село с цветя и песни, гайдари го съпровождаха дълго, след като напуснеше. Хората вече не се бояха да го гледат в очите, нито се бояха да застанат с молба пред него.

Инджан не виждаше вече страха им, а долавяше радост и любов в очите им. И тази любов го правеше да се чувства силен и несломим, както никога преди не бе бил.

Инджан разпрати вести навсякъде, който посмее да нападне село или църква от Сините камъни, та чак до Одрин, пред него ще отговаря. Никой не посмя да посегне на селянин на нивата или да открадне овен от нечие стадо.

После Инджан заповяда да се изградят високи камбанарии на всеки кръстопът, от Вакъвския манастир до Стара Планина. Изпрати вестоносци в Сливен и им заповяда да бият камбаните. Всеки щом чуеше звъна, щеше да забие неговата камбана.

Качи се Инджан на билото над манастира и зачака. Чака, чака, и не след дълго чу звъна на манастирската камбана. Камбаненият звън бе предаван от камбанария до камбанария, от Сливен, та чак до Вакъв.

Тогава Инджан слезе в манастира, събра хората, надошли да чуят звъна на камбаните и заръча:
„От днес нататък църква никой да не събаря, а само да гради. Да се пази манастирът и земите му. Давам цялото си имане на игуменката, да го зарови в земята и да го ползва за манастира, и никой да не посмее да посяга на него. Ако някое село е нападнато, да бие камбаните, и всичко що чуят, и те да бият камбаните, та и аз да ги чуя и да се разправям с тези, що са дръзнали да нарушат волята ми!”

Инджан остави на игуменката цялото богатство, що имаше и бавно потъна в гората, следван от своите верни другари.

Понякога, много рядко, се разнасяше камбанен звън и после се чуваше, че Инджан Войвода е слязъл от планината и жестоко се е разправил с нападателите.