БАБИНАТА ЧЕРГА

Галина Танева

В памет на баба Кера

Пламъкът в едва догарящата свещ недоволно съскаше. Пускаше черен дим и току подскачаше сърдито, борейки се за всяка секунда живот. Смаляваше се и чезнеше в разтопения восък, и аха-а да загасне, когато отново изскачаше на повърхността и започваше да грее с все сила.

От свещицата не бе останало много, само колкото упоритото пламъче да се побори за още минута светлинка. Но малкият сръдльо не се предаваше и съскаше отново и отново.

Баба Кера се изправи от столчето си, взе една нова свещ и я доближи до догарящата. Малкият пламъчко, без да чака втора покана, пъргаво подскочи и заблестя на новата вощеница.

Баба Кера смачка останалия полуразтопен восък в малката чинийка и постави отгоре му новата, огряваща цялото помещение, свещ. След това седна бавно на столчето си и отново хвана совалката с прежда.

Палавото пламъче щастливо заподскача. Рипна от малката свещ и се огря в ръба на една стъклена бутилка, поставена на висока лавица и пълна с ракия. От там подскочи и самодоволно се разходи по дръжката на една чугунена нащтрапа, поставена до голямата бъчва с ароматно тазгодишно вино.

Погледна отражението си в капчиците червена течност на дъното й и със звънлив смях се преметна и кацна върху празната тенджера, до кацата със зелето.

Помириса го лекичко, намръщи се и отново подскочи. Този път закачливо се заигра с очилата на баба Кера и заподскача ту на едното, ту на другото стъкло.

Баба Кера недоволно замахна с ръка, сякаш да изгони малкия натрапник и продължи работата си. Беше приседнала на едно трикрако столче пред голям дървен стан.

Подхвърляше ловко совалката, тя преминаваше по всички конци с леко съскане и оставяше диря от вълнен конец след себе си. После натискаше два дървени педала и станът уморено изтракваше. Посоката на конците се сменяше и совалката отново просъскаваше.

В малката мазичка се носеше ритмичното тракане на стана и съскане на совалката. Изпод сръчните ръце се раждаше пъстра поредица от цветове. Зелено, жълто, оранжево, червено, синьо, кафяво.

Дъгата се повтаряше отново и отново в една невероятна, приказна черга. Баба Кера, следвайки някаква неуловима мелодия, натискаше педалите на стана с крака и леко се поклащаше в такт. Не издаваше ни звук, но устните ? сякаш шептяха.

„Като Зората да е засмяна, като Луната да е скромна, като Деня да е работна, като Нощта да е потайна, като Пролетта да ражда, като Есента да е мъдра, като Зимата да омагьосва, като Лятото да радва.”

Изпод старческите ръце станът пееше своята песен, а старческите устни беззвучно я следваха.

На входа на малката мазичка се чуха детски стъпки, дървената вратичка тежко изскърца и вътре влезе красиво малко дете. Пламъчко освети блестящите му руси коси и проблесна в малките кафяви очи. Галена с подскоци се приближи до баба си и запита:

- Бабо, свършваш ли вече? - баба й я погледна с тих укор в очите и продължи да танцува с мелодията на стана.

Галена огледа малката маза. По стените бяха сковани груби дървени рафтове, отрупани с буркани, пълни с всевъзможни зеленчуци. Там, в далечния край бяха наредени компотите - ягоди, череши, дюли, праскови…

На съседната стена се мъдреха бурканите с доматена салта и шишета с доматен сок, буркани печени чушки, лютеница и различни туршии.

Срещу тях пък, строени като взвод войници, бяха подредени няколко дървени бъчви с вина и пелин. Под канелките им се бяха образували мънички издайнически локвички течност.

Галена съзря оставената до тях чугунена нащтрапа на дядо й, от която той пиеше вино, щом слезеше в мазата. А там, до вратата на мазата, повдигната на няколко камъка, се мъдреше огромната каца с кисело зеле.

Галена погледна страхливо този гигант на мазата и леко смръщи носле от миризмата, идваща от него. После тихичко приседна на една купчинка черги на пода и безмълвно се загледа в ритмично поклащащата се баба.

Станът пееше своята песен, а устните безмълвно му пригласяха. Минаха няколко минути, облечени в тишина. Накрая баба Кера взе ножицата, отряза конците и започна да ги връзва на възелчета. Когато приключи, пое шарената черга в ръка, обърна я към Галена и с мек укор й каза:

- Мъна, нали знаеш, когато баба ти тъче пътеката, да не ми говориш. Чергата се тъче и нарича в мълчание. За да стане вълшебна!

- Бабо, това за мен ли е?

- Да, мило, за теб е. Е-е-е, като пораснеш един ден, за чеиза ти, мъна. И да помниш баба си!

- Гале, къде си? - чу се гласът на майка й. - Бързо да се прибираш вкъщи!

- Тука е, Миче, тука е, мъна. Ей сега се качваме! - отвърна баба Кера и погледна малката Галена. - Айде, бърже отивай на топло в одаята, аз ще изкарам малко лахна от фучията и идвам! И ще ти донеса компот от ягоди.

*

Галена седеше на кожения диван, в красивия, модерно обзаведен апартамент. Пред дивана, в центъра на стаята, бе поставена стъклена масичка за кафе. На стените бяха окачени маслени картини, а по шкафовете бяха подредени ароматни свещи и красиви метални пластики.

На една от стените бе закачен огромен LCD телевизор, от който се носеше английска реч. Под него, на невисок шкаф бяха наредени снимки, поставени в красиви рамки. От тях се усмихваха Галена и семейството й, прекрасната й дъщеричка, качена на малко пони, облечена в училищна униформа или застанала, щастливо засмяна пред голяма торта с феи.

Галена гледаше снимките и погледът й се спря върху една доста пожълтяла, поомачкана стара снимка. На нея позираха малко русокосо момиченце с умни, кафяви очи и една старица, облечена с черен елек и забрадена с тъмна забрадка.

Галена погледа няколко секунди снимката и след това очите й се насочиха към малката стъклена масичка пред нея. На нея беше поставена пъстра, с редуващи се зелено, жълто, оранжево, червено, синьо, кафяво, ръчно-тъкана черга.

Въпреки годините, чергата не бе загубила своята пъстрота и красота. Галена я погледа мъничко и нежно я погали с ръка. На устните и се появи усмивка, малко тъжна, малко носталгична.

- Мамо, мамо, какво е това? - момиченцето от снимките нахлу в стаята, като малка руса фурия и слънцето сякаш заблестя по-ярко в прозорците на апартамента.

- Това, мила моя, е спомен от моята баба. Тя ми я изтъка, когато бях точно колкото теб голяма.

- Онази баба от старата снимка ли?

- Да, мила моя, същата. Това беше моята баба!

- Тя от България ли е? Къде е нейната къща? Разкажи ми за нея! - с любопитство малката чаровница задаваше въпрос след въпрос.

- Да, от България е! Помниш ли къщата на баба си Мария, където ходим през лятото? Преди това беше къщата на баба Кера. Тя беше моя баба, както баба Мария е твоя.

- Разкажи ми, моля те! - детските ръчички се събраха в безмълвна молба, а очичките гледаха майка си настойчиво.

Галена целуна нежно малката. Повдигна я и я сложи да седне в скута й. После се загледа отново в пъстрата черга върху малката масичка. Една малка сълза - издайница леко се търкулна по бузата й. Капна на рамото й и безмълвно потъна в дрехата на Галена.

- Баба ми, Кера се казваше, беше най-добрият човек, когото някога съм познавала. Тя беше тиха и кротка, никога не се караше. Всяка сутрин приготвяше закуската ни, грижеше се за нас. А на Нова Година правеше най-вкусната сладка баница! Обичаше много цветята и в нейната градина цъфтяха най-красивите цветя в цяло село. Тя ми направи тази черга, тъка я една зима в мазата и докато тъчеше, не говореше. Казваше, че така омагьосва чергата, че я е направила, за да я помня.

- Мамо, искам да ми я сложиш на стената в стаята. За да не сънувам лоши сънища!

- Това е чудесна идея, мила моя!

Двете намериха една стара рамка от картина, пришиха пъстрата черга към нея и я закачиха на един пирон в стаята на малката, точно срещу леглото ?.

На следващата сутрин, малката влетя в кухнята като внезапен повей на вятъра.

- Добро утро, мила моя! - поздрави я с усмивка майка й. - Как спа?

- Прекрасно, мамо! - изчурулика като врабче малката. - И знаеш ли, аз реших нещо!

- Какво си решила? - с усмивка я запита майка й.

- Реших, когато порасна и си родя дъщеря, да я кръстя Кера! Като баба ти! За да я помним!