ПО СКЛОНА НА ЖИВОТА

Драгомир Шопов

Стопява се снегът. По склона на живота
изтлява бялото, студеното е само спомен стар.
А ти вървиш, вървиш към своята Голгота
и вятър е може би единствения твой другар.

Къде са другите ­ добри или нечестни?
Къде са думите, които някога вървяха с вас?
Чукари голи, канари, мъгли небесни
и пропасти, в които е заровен всеки вик и глас.

А ти вървиш! До края има още малко.
Усещаш ли как те прегръща непонятен, остър хлад?
Звездите, впрегнати във свойта катафалка,
отнасят времето. И вече няма връщане назад.

Не се плаши, не викай! ­ Кой ще отговори?
Заключено със катинари, нищото край теб мълчи.
Но портите отвъдни все ще се отворят
и две цветчета там ще израстат от твоите очи.