Михаил Михайловски

Той влезе във изложбената зала
и тихо край пейзажите премина.
Тук всяка багра нежност би му дала,
но той се взря в една картина,

която, от вратата осветена,
му спомняше позната гледка.
А там войната беше вкаменена
под тънка и игрива четка,

където в охра, в бяло, в резеда
лежаха трупове, паласки,
течаща кръв като дъжда,
отнесени от изстрелите ласки.

и тъй обезсмъртено злото
го гледаше във рамка от сребро.
А месецът, изгрял върху платното,
приличаше на светещо ребро,

което имаше за плът боите
и за небе - безцветната стена
и мигновено пълнеше очите му
със ужаси и светлина,

които го не пускаха да мине,
преди да заплати смъртта, която
побираше във тъжната картина
и спомена, и ужасите на войната.