Петър Динеков

„Дарове на Балкана” от Ник. Вас. Ракитин, издава Т. Ф. Чипев

И в новата си книга Ракитин се явява такъв, какъвто го познаваме. Дошъл от селото в града, той се чувствува чужд на действителността, която го заобикаля, не може да се сроди със средата, в която живее.

Неговата мисъл постоянно го връща към местата, откъдето е дошъл. Той изгражда в себе си цял свят от спомени, в основата си идиличен и романтичен, затваря се в него и там търси импулси за поетическо творчество.

Унесен в мечта по ония слънчеви небосклони, под които е закърмен с любов към хората и света, под които пръв път е усетил тръпката на живота и е преживял незабравими мигове, той копнее за плодните житни полета, за сенките на усоите и мириса на зелените полски треви.

Спомените за тях прокълват в душата му като цветя, като някакви чудни дарове - даровете на Балкана, който го е родил и откърмил, и ето той ги връща на тоя роден Балкан, като наниз хубави песни.

Макар и далеч от него, поетът продължава да се чувствува негово дете и продължава да усеща в жилите си да тече, да се разлива девственият сок на неговите сили.

Вие четете тия стихотворения и се опивате от тишината на нивите и лесовете, чувате пеенето на птиците, дишате свежия планински въздух, а над вас грее синевата на едно чисто и бездънно небе.

Всичко е така спокойно и тихо, няма бури, няма странности, няма екстравагантности. Един свят от поетически съзерцания - почти конвенционален, еднообразен като провинциално всекидневие.

Но Ракитин не може да изменя на себе си: тишината, покоя, провинциалното монотоние, романтичният унес по родните ниви и лесове - ето характерните белези на неговата поезия.

Не особено богата откъм мотиви, неотличаваща се с формално разнообразие, консервативна в изразните средства, точно с тоя свой типичен поетичен свят, тя си отрежда определено място в развоя на българската литература.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, 8 май 1932 г.