СЕНКИ

Олга Брадистилова

СЕНКИ

Ръцете ми тежат на колената,
фиксиран погледа ми е като през сън,
и чувствам си заспали рамената
и слушам бурята, която вие вън.

Дъжд с влажни пръсти шава по стъклата,
нощта пресича огнена кама
и болка тене, - карат се стеблата,
не ме е страх - и аз - не съм сама…

До мен е седнала безмълвната ми сянка,
в мене мърда ненаситно - голямата душа
и друга буря бий, - прикрита с странна дрямка,
светкавици гледеца пресичат кат нощта…

Там пени се вирът на топлите копнежи,
вълненията вдигат вълни кат върхове,
но мълчаливи клепки кат мълчаливи мрежи
ги скриват като с длани на неми духове.

И чувствам се могъща, земята да сграбя,
в затворена прегръдка дъжда да пресуша,
оставам неподвижна - до мен кат лъв със грива
ме пази мойта сянка - от моята душа…


СТРАХ

Гласът ти тъй странно е станал горещ -
да търся закрила аз падам пред Бога.
И моля се девственно в плаха тревога, -
и мойта молитва е моята свещ.

Тя гасне от твойта настойчивост луда,
трепери на твойте слова от дъхът,
защото си тръгнал край мен в моя път,
и тръгнал си влюбен и смел до полуда!…

Молитвата малко ме брани, аз гледам -
сред смута на странна възбуда - грехът
облича чертите ти властни, - гласът
ти ликува пред близка победа.

Недей изгасява свещта ми, - красиво,
което е чувство, не търси то мрак,
че щом тя изгасне, - тогаз мълчаливо
ще свети скръбта ми - ще свети все пак!

——————————

сп. „Завети”, г. 2. кн. 2, 1935 г.