„БЕСНИЯТ”

Любомир Робертов

Из „Двете страни на уравнението” (1971)

Кой ли пръв го нарече така? Твърде е възможно да не е имало пръв. Мисълта да е витаела над хората и да се е просмукала в съзнанието им просто така - от въздуха.

Думата беше силна, но привличаше. Човек се изкушаваше да я прикачи тъкмо на този, който може би най-малко заслужаваше.

“Бесният” бе командирът. Някои си спомняха, че преди доста години, още като командир на рота, войниците му викали “цар Божил”.

И като го описваха как е вървял по улиците с наведена глава, която не била глава, а истински радиолокатор, как хората предпочитали да свият в първата пресечка, вместо да се разминат с него, как дяволски прав бил винаги, винаги… те заключаваха:

- Такова нещо се ражда на хиляда едно. То е като белия кон със звезда на челото. Бели коне много, ама де ги със звезда!…

Понякога си мислех, че хората се нуждаят от герои и когато ги няма, те си ги създават сами. Но ето че дойде време и аз да подхвана припева… Всъщност това сега е някак и… задължително. Сега, когато Градирадев е мъртъв.

Иска ми се да бъда искрен докрай. Затова ще ви разкажа за нашия сблъсък, който ме накара да го гледам с присвити очи, пълни с омраза.

Първите ми впечатления ни най-малко не подсказаха тежкия му характер. Представих се, както му е редът, а той не се обърна. Само подхвърли между другото:

- Вие сте единственият специалист химик в поделението.

Казвам между другото, а това “друго” бе… лъскаше си човекът ботушите. И не прекъсна заниманието си нито за секунда. Документите оставих на масата и направих кръгом.

Вярно, че беше твърде рано утро, нямаше още шест и половина, време тъкмо за личен тоалет, но нали знаете колко чувствителни са младите хора - в това число и младите офицери - все чакат особено внимание, вълнуват се от погледи и думи…

Бях се търкалял цели четири години из най-затънтените гарнизони на републиката и духовните ми сили се крепяха единствено върху съзнанието, че по-лоша съдба от тази няма как да се постигне, което ме правеше мрачен герой в собствените ми очи.

Не обичах офицерската си професия и се считах за жертва. Съвсем точно си давах сметка, усещах, че войниците ме харесват, дори се привързват към мене, а колегите ми и по-старшите ме възприемат като подготвен и способен взводен командир.

Това ми бе приятно, разбира се. Но въпреки всичко моето движение следваше неизменно една-единствена посока - надолу!

Това ще рече - местеха ме във все по-далечни и малки гарнизони, докато се озовах в онова крайбрежно село, където за първи път срещнах подполковник Градирадев.

Само няколко дни след представянето си разбрах, че тук той е всемогъщ, тежка сянка на непоклатима канара. Разбрах, че съм стигнал деветия кръг в своята офицерска кариера и че това е полк на герои.

Имаше нещо диво и неестествено във всеки наш ден. Така навярно е по време на война. Полкът живееше на палатки, в кал, идеше зима, а камионите тепърва трябваше да пренесат камъните за основите на казармата.

И на всичко отгоре командирът не даваше да се изтърве нито част от подготовката на войниците.

Спокойните нощи бяха подозрително изключение. Предпочитах да шляпам в калта като обръгнал кон и да слушам кашлицата на взвода си зад гърба ми, отколкото час по час да се сепвам в съня си и да се чудя защо още Сергей не ме е задърпал за ботуша.

То се знае - спах с ботуши, а за Сергей да казвам, че е софиянец, мисля, че е излишно. Той бе единствен столичанин във взвода и аз - вторият. Разбирахме се с него, макар че да си свръзка на взводен командир не носи кой знае какви облаги.

Сергей се гордееше с мене. Аз знаех това и то ми стигаше за всички похвали, които, разбира се, никой не се сещаше да ми отправя. Въобще… службата вървеше по своите железни закони.

Никога не съм подозирал у себе си поетически наклонности, но в това село нещо започна да ме човърка и аз се заседявах на скалите край брега сгушен в шинела, с вдигната яка и ръцете в джобовете. Понякога се оставях на солените пръски, довеяни от вятъра, и тръгвах мокър и толкова смешен, че сам се подсмивах като смахнат.

По него време преживявах “нихилистичния” си период в любовната област. Имах си в София една мечта, но то беше съвсем отвлечена работа. А пък в селото имаше момичета, които бяха хубави и дръзки - никаква отвлеченост! Въпрос на мъжка чест бе да опитам от тази сладост.

И това бе всичко. Като прибавя, разбира се, приятелския кръг от колеги, които по дух не се различаваха особено от мене и търсеха своя пай от живота при условията, в които той ги бе поставил.

А този крайморски кът бе богат на бели и червени вина с безброй нюанси, според мазето, от което излизаха…

Така течеха дните ми - сурово и първично, - а по сегашна преценка - пълно до пукване на шевовете. Сега съм склонен да мисля, че този стил на живот бе също подсказан и дори наложен от него, от командира на полка. Още едно основание сега да го уважавам. Но тогава…

Сблъсъкът ни настъпи внезапно. Готвехме се за голямото зимно учение към края на януари, когато получих телеграма от София: “Баща ти заболя тежко, ела си.”

Изпратил я беше един наш съсед. Сви се сърцето ми от жал. Бях го забравил стареца съвсем. Макар че, ако не беше заложен да пази квартирата, той би тръгнал с мене по градове и селя. Такъв чуден старец!

И не само защото софиянци са, общо взето, любопитен народ. Винаги го теглеше към младите, с които умееше да дружи. Обяснявам си го с това, че не обичаше да морализува.

Но да отсъствам от учението бе нужно изричното съгласие на Градирадев, а той ми посочи вратата. Заинатих се и не мръднах от стаята, докато не го чух да вика:

- Моите взводни командири са хора без личен живот. Всичко им е тук - в казармата и гарнизона.

- Аз не съм еничарин.

- Ти си една сантиментална госпожица. Жалко! Мислех те за мъж… Ами ако рече всеки да тръгне по болките си! Кой ще води войската? Вие за това помислете, преди да се разкисвате така… недостойно. Три дни казармен арест!

Три дни… След тях започна учението. В ареста разпаленото ми въображение слагаше на смъртния одър ту баща ми, ту командира. Постепенно омразата взе връх. Желаех смъртта на командира.

По време на учението грижливо избягвах местата, където можех да срещна Градирадев, но това се оказа невъзможно. Командирът проникваше навсякъде и срещаше всекиго.

- За дезактивацията на заразения участък ти предавам взвода на Сотиров - викна ми той от газката и продължи някъде из размекнатия сняг.

В гласа му прочетох опрощение, а в душата си едва сега сетих вина. Чувствах се гузен и едновременно пречистен. Този човек бе роден само за войник, защото от никого не се иска толкова чистота и морална сила, колкото от войника…

Ала той - командирът, “бесният” - загина. За неговата смърт и сега се разнасят легенди. Хората обичат красивото и винаги, когато се яви сгода, дават воля на мечтите си…

За Градирадев съм слушал, че бил паднал от хеликоптер по време на едно учение. Видял в бойния ред на полка си някаква нередност, разпалил се и доде го усетят, изшмулил се надолу.

Други твърдяха, че бил вдигнат във въздуха от неразрив на мина. Минохвъргачите не отчели този неразрив, а ухото на Градирадев открило дисонанса. След стрелбата тръгнал да търси и… намерил.

Не, поправяха трети, нещастието става по време на разминиране. Четвърти го правеха участник в автомобилно състезание, а други полугласно разправяха някаква погранична история с диверсанти, които налетели не на други, а на нашия командир… А той, като ги зачесал!… Ала паднал за беда…

Сега ще ви кажа истината такава, каквато я видях с очите си. Уви! Бих предпочел да съчинявам като другите и сигурно бих измислил смърт на Омиров герой или поне на Горкиев…

Но съдбата ме постави да бъда свидетел на една много проста и много велика гибел, както той бе прост и велик.

Беше тогава, на ония учения през януари. След ядрения удар на “противника” по основните сили на полка моите момчета здравата се потиха, докато се справят с дезактивацията. (Взводът на Сотиров, засегнат от удара, бе излязъл от строя.)

Полкът продължи настъплението и спря пред разлетите води на възпяваната лете Ропотамо. Заповедта бе да се върви направо.

Дойдоха мостоваци, понтонери, дойдоха строителна и воднотранспортна техника, за часове колоните отново се затъркаляха напред.

И внезапно спряха - падна войник в реката. С радиостанцията, с поклащащата се отгоре антена, с вдигнатата яка на шинела. Цамбурна в жълтеникавата разпенена вода, вик дори не се чу.

Стъписаха се хората наоколо. Гледах и аз като ударен с тъп предмит по главата и не мръдвах. Тогава усетих, че някой ме бутна.

Побелял от вълнение, Сергей ми подаваше шинела си. После се наведе да си събуе обувките.

В това време командирската газка изтопурка по самия край на моста, вратичката се отвори и Градирадев полетя към водата.

Беше без шинел, шапката се отдели от главата му, сякаш се спасяваше с бягство. После миговете засвистяха като куршумена градушка.

Сергей успя да събуе само едната си обувка и се бухна в реката. Наскачаха и други - облечени, полусъблечени. Към мястото забърза гумена лодка, хвърлиха коркови пояси…

Така загина нашият командир. Спасиха и войничето, и другите се измъкнаха посинели и разтреперани, само командирът остана неподвижен.

Лекарят говореше за някакъв шок и за сърцето, което не издържало… Все едно. Лежеше странно неподвижен.

Учението бе прекратено. После някакъв войник се разплака и почна да вика, че учението трябва да продължи - в негово име, по негова воля.

И продължи. Такъв марш няма да се повтори!

Бързахме за погребението.

Той беше самотен човек и го погребахме в селското гробище, само малко по встрани, към морето.

После започнаха легендите. Те не ме интеруваха. Истината не бе по-лоша.

Искам да добавя само, че продължавам да служа в този гарнизон.

Тук, при Бесния.