ТИШИНА
„И прошепна в звуците на тишината…”
Пол Саймън
Някой от великите музиканти беше казал, че най-хубавото в една мелодия са паузите между нотите върху щимовете. За Тишината иде реч и дали някой се е замислял сериозно по тази тема, си задавам сутрешно питане.
Сигурно замислянето е правено хиляди пъти от хиляди хора, защото тя присъства не само в паузите по петолинията, а и в безброй написани произведения от мерена и немерена реч.
Дори филми има по тази тема върху екраните на кината и телевизионните приемници. Моментално правя асоциация с емблематичната песен на Саймън и Гарфънкъл „Звукът на тишината” за да се съглася с прекрасния поет Пол Саймън, че тишината също е звук, но ние нямаме сетивата за да го чуем.
Солидаризирам се с неговата теза, че хората говорят без да казват и слушат без да чуват, само не съм сигурен колко от тези, дето са слушали песента са „чули” текста й. И ми идва отнякъде метафора в стил: „В стаята бе толкова тихо, че се чуваше отдавна разваленият стенен часовник как не цъка.”
Творецът отново ни демонстрира своята божественост, сътворявайки тишината, която повечето от нас не чуват, не усещат и най-вече не оценяват по достойнство, а тя го заслужава, дори само заради своята уникалност.
И за да подкрепя по-горе написаното се сещам, че ако някъде можем да я чуем Тишината и я усетим осезателно, то това е само и единствено във Върбово или Ворбово, както го наричат родопчаните.
Село, намиращо се на около седем километра от Широка Лъка, за което всички знаем, че там съществува едно от малкото действащи училища по фолклор.
До Ворбово води криволичещ по нанагорното път, където не могат да се разминат две коли и когато се движехме по него си зададох въпроса: „Ако сега се зададе отгоре друг автомобил, какво ще правим?”. После повторих въпроса си на този, който ни возеше в една стара Лада, а той ми отвърна, че си няма на идея, защото не му се било случвало.
После каза, че в селото отдавна няма магазин и веднъж в седмицата някакъв камион ходи да докара хранителни и други стоки по предварителна заявка от няколкото жители. И това го заяви в смисъл, че шансът да се срещнат две коли на този път е някакъв нищожен може би един, единствен процент, че и по-малко.
В този момент стигаме до реката, която тече в ниското под основното Върбово. Казвам така, защото се оказва, че към селото са прикрепени и няколко махали, пръснати из баирите наоколо. За да влезем при къщите, преминаваме през римски мост, което иде да рече, че тука са живели хора много преди да се създаде Дунавска България и се сещам как нашият водач преди ми е разправял откъде идва името на това място:
Точно до този правен по времето на Римската Империя мост е имало такава огромна върба, че 10 хиляди овце можели да се скрият под нейната сянка. Та тази върба-великан е дала названието на селото, което име си стои вече векове и на никой не му идва дори малка мисълчица да го сменя.
Колата вече се катери по калдъръмен път, който се оказва, че е правен в същия период както моста, тоест около началото на Новата ера.
Драпаме с Ладата нагоре и на запад, за да спрем някъде около средата на селото в хоризонтал и на края спрямо западната му част. Излизаме и моментално ни сразява онази тишина, за която става въпрос в началото на разказа.
Емоцията е поразителна и почти извънземна, даже не почти. Намирам се някъде из Галактиката на друга планета, където няма нищо друго „ …и само Божият дух се носеше над водата”.
Тишината наистина се чува по някакъв неин си напълно странен начин, но както и да го кажа няма да ме разберат, защото още Буда преди 2600 години е заявил, че неописуемото не може да се опише. Няма петел да изкукурига, кокошка да изкудкудяка, врабци да зачирикат или магаре да зареве. Нищо, освен тази луда тишина.
Но в никакъв случай тя не е мъртвешка и в никакъв случай ти нямаш усещането, че селото е празно и безлюдно. Независимо от това особено мълчание, сензитивно сякаш се долавя наличието на живот в това целунато от Бога място, но отново няма адекватно обяснение за особените чувства.
Оглеждаме се на триста и шестдесет градуса, за да видим около себе си стари каменни домове с тиклени покриви и издути от вътрешната пещ задни стени.
После ми се казва, че в тези „оджаци” се събирало цяло теле заедно с прилежащите зеленчуци. Виждаме долу реката, моста и пътя, който води обратно, откъдето сме дошли преди малко. Съвсем наблизо под нас се виждат тиклите от покрива на старата черква, която, както се носи легендата, е построена за 40 дни от местните християни.
Веднага си спомням, когато този дето ме доведе тук ми е разказвал как е убедил селяните да си хванат вода от планината, да я каптират за да има селото хубава, прясна вода и това са го направили за по-малко време, отколкото са строили черквата преди векове.
Разтъпквам се по калдъръма наоколо и сякаш стъпвам неимоверно леко, като че земното притегляне е отслабнало и съм станал с доста килограми по-лек.
Съвсем друго си е тука - напълно различно от всички места, които съм посещавал, пък те са повече от достатъчно. Дори в същите тези Родопи, които съм кръстосал във всички посоки не съм почувствал подобна емоция и макар напълно сам в гората не съм успял да „чуя” Тишината, както я чух тук над каменната църква „Свети Георги”, където е изписал фрески един друг Захари Зограф.
Незабравимо е това осезаване, но само, който го е изпитал може да ме разбере, да ме приеме, да ми повярва. Иначе колкото и да ми ги разправяше тези неща моят приятел, докато не ме доведе на място аз не го разбирах и може да се каже - не го възприех насериозно. Защото тази тишина си е „върбовска” и ничия друга…
После излязоха от близкия дом едни хора, за да влезем после ние при тях, а от една по-горна къща се появи една баба Деля, която ни разсмя само с два лафа и ни обясни, че прави най-хубавите катми в целите Родопи.
Бай Димо Илчевски пък си спомни със сълзи на очи как селото било пълно с люде, а стопанството брояло хиляди овце и стотици глави добитък. Научих, че Капитан Петко Войвода се е появявал тук, за да се бие със сенклеровите банди по време на смутните следосвобожденски години.
Припомни си, че са идвали кинаджии да снимат „Време разделно” и как те него като млад мъж го облекли в дрехите на турски войник, та го запечатали връз жива картина.
Но не го декларира с някаква пъчеща се гордост, а просто отбеляза щрих от своята биография. Много повече се гордее бай Димо с тримата си сина и тяхната майка, която много не приказва, а само ни налива мътеница в дебели чаши от печена глина.
Времето си се движи в своята безмилостна неизбежност, за да ни отведе отново при автомобила, където се разплакват първо възрастните ни домакини, които видях за първи и последен път, а след тях и ние заревахме, точно заради коравосърдечното време, което като Кронос от древната митология изяжда своите деца…
Отдавна тези мили хора ги няма, но Върбово стои в неизменно постоянство върху южния склон на Родопа и ме чака отново да го посетя. Очаква ме да се върна, за да си взема сърцето, което остана там преди петнадесет години…
