ПРЕДЕЛ

Христина Маджарова

ПРЕДЕЛ

Пределът е черта зад хоризонта.
Скицираш нощ. Задраскваш я. Захвърляш
картините, които не запомняме.
Запомнил си - към мен да бързаш
през тихите алеи, сред дърветата,
напряко парка с майки и безделници.
Пределът е покой. Да ме усетиш,
да ме рисуваш, но пропуснал черното.
Когато сме жестоки и война е
не само любовта, но и живота ни,
да помълчим сами във стаята
и само с обич да настроим нотите.
Мечтае ми се. Да не се прибираме.
Поглъщам светлините. Заслепяват.
В една сълза животът ми побира се.
Предел не съществува. Продължаваме.


БУРГАС Е ПУЛС

Пространството тежи от премълчаване.
Преглъщаш, продължаваш и приемаш.
Не спиш добре. Навън се зазорява
и криволичиш по течението,
по вятъра, по хаоса, по драми
и все към себе си се приближаваш
по пътя за Бургас. А там е
една любов, която не отплава.
И просто е. И просто там те чака,
и просто във Бургас тя съществува,
прибрана във на куфара потракването
и във желанието ти за плуване.
Във вятъра крайбрежен и по Главната
една любов тежи от закъснения.
Приемаш шанса да я грабнеш,
преди да са я грабнали сирените.
Ще бързаш, изпреварваш и политаш.
По пътя за Бургас мигът е котва,
по пътя за Бургас се случват стихове
и случва се най-истински животът ни.
Не питам колко дълго ще останеш.
Денят в Бургас си няма измерение.
По-важно е да съхраниш пристанище.
Останалото остави на мене.
И само тук до край се доверявай
на рибите, на любовта до дъно.
Бургас е пулс. И пулс е врявата му.
Пристанище не може да потъне.


НЕДОВЪРШЕН РОМАН

Чувството, че живееш в роман
(недовършен роман по Димов)
те преследва, когато си сам.
Достраша ли те?
Обади ми се.
Безизходици търсят решения
и случайни съдби криволичат.
Обади се.
В едно отклонение
да си спомним как сме обичали.
Нищо ново на запад
(допусках го),
а на изток от Рая е тъмно.
Тези твои напукани устни
ще лекувам преди да се съмне.
Идва нощ и конете са бели
(на картината на стената ми).
Любовта е любов и в неделя
и във всичките ми възприятия.
Любовта обитава и книгите
и дома ти. Нахлувам неканена.
В някой есенен ден ще ме видиш,
по шосето романи нарамила.
Обади се. Разплитам сюжети
по така неочакван начин.
Ако нямаш време за четене,
нямаш време за мен.
Равнозначно е.


***
В сърцето ми пристигат щъркели,
лястовиците гнездят в предсърдието.
И цяла зима сенки сме били,
прикрили болка под палтата си усърдно.
Раздира с вик покоя януари,
две черни котки пътя си пресичат.
В „Надежда” заснежи по тротоарите
преди да съм дочакала кокичета.
Тактувам с вятъра и стъпките броя си.
Начало е и искам да е силно.
Ако попитам за свободна маса,
ще кажеш ли, че ставам за богиня.
Мирише ми на дим и е студено.
Ти всяка локва можеш да прекрачиш,
май слънце е единствено във вените ни,
но за начало ни е предостатъчно.
След няколко години (пет или пък осем)
ще крачим из „Надежда” със сина ни,
ще хванем зимата (почти на косъм)
и щъркели в сърцата си ще имаме.


МОИТЕ ЖЕНСКИ СЕЗОНИ

През зимата съм остър камък,
почти съм невъзможна за обичане.
През пролетта рисувам замъци,
а лятно време буря ме наричат.
Секунда точно и избухвам,
през пролетта съм вулкан.
Понякога съм твърде хубава
и мога обич да се нарека.
През нощите неуловима ставам
и паднат ли мъгли, ще ме стопят.
Във мене има толкова неказано,
по залез аз съм целият ти свят.
Открил си ме през всичките сезони,
години, времена и състояния.
Една звезда за теб ще се отрони.
Една звезда за тебе ще остане.


НАЙ-ХУБАВОТО МИ СТИХОТВОРЕНИЕ

Най-хубавото ми стихотворение заспива
спокойно, че светът е още светъл.
Полека раменете му завивам
и се любувам на лицето му.
Притихват времето, пространството и стаята
и думите във мене занемяват.
Божествена поезия е тая,
с която нов живот създаваме.
Най-хубавото ми стихотворение до мен е,
сънува слънце, обич и планети.
Животът се усмихва споделен ли е
и в стаята усмивката му свети.

*
Не искам нищо, само да погаля
ръчичките, очите му, нослето.
Детенце мое, малката ти стая
по-силно и от слънце свети.


ДА ЗАЩИТАВАШ КРАДЕЦ

Не беше престъпник във истински смисъл.
За дребните кражби откривах причина.
За богаташите законът е писан,
а той е бедняк, обяснение имах си.
Разгледах лицето му, сив и прегърбен,
приличащ на всеки втори в трамвая.
Не че попаднах на някаква мъдрост,
но силно поисках да го оправдаят.
Обади се късно, бил разтревожен-
“Ще вляза в затвора. Без мен са за никъде.”
“Ела утре в седем.”-само предложих
и дълго не можех да мигна над книгата.
И беше ми болно, и беше ми криво.
Не за пръв път ще се срещна с несретник.
Един ще спасявам, друг си отива -
различни вини на обща планета.

*
Малко след мен пристигна в кантората.
Познах го веднага, бе идвал преди.
Една дребна кражба. Извършил повторно.
Източвал и препродавал бензин.
И както е ясно в подобни случки,
веднъж-два-три пъти измъквал се хитро,
а на четвъртия, пребит като куче,
го хващат. “Живота подритнах си.
Не от добро, крадях по неволя,
но пак бих закона престъпил.
Срамувам се само за милост да моля,
заспивам без хляб вече толкова пъти
Нищо ми няма, стомахът е свикнал.
За внуците кой ще се грижи след мене?
Две буйни момчета и две момичета.
Срамът, че откраднах, е без значение.”
Накратко щрихира позната история.
Каквото е нужно обещах да направя.
Останах сама в свойта малка кантора
и мислих, и мислих… и съжалявах го.
Как да помогна и има ли смисъл.
Кой би се трогнал от тихата драма.
Цялата сутрин писах защитата.
И писах, и писах… дори смисъл да нямаше.


САМОТНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Самотата е липсващ обхват.
“Нямате достъп до този номер.”
Още вечер и ще изгорят
до един спомените ми.

Самотата е дума с ефекти.
Ефект поглъщащ и отразяващ.
Отдалечава ме от перфектната
илюзия, че си заслужаваш.

Самотата ще спи на дивана ми
и тази вечер, и следващата.
Още залез ако те нямам
и ще спре действието.

Ще проклинам телефона на абоната
(най-вече себе си ще проклинам).
Преди по дяволите да мe изпратиш,
поне веднъж набери ме.

Поне веднъж да изтръпнеш до кости.
“Нямате достъп до този номер.”
Самотата е думичка
просто
с която погребваме спомени.


НА ВЯРНАТА ЛЮБОВ Й ПРИЛОШАВА

От толкова излишни обяснения
на вярната любов й прилошава.
Без страх, че ще пресичат на червено,
най-силните единствено остават.
След третия от твоите въпроси
на вярната любов не й се диша.
Аз имам памет (за едно докосване).
За твоето. След него са излишъци
докосванията на всеки следващ.
След теб пресичам само на червено.
Рискът е риск (дори и пренебрегнат)
и ти…
…и ти си ми решението.
Най-вярната любов се разболява
от себе си. Тя от любов е болна.
А ти (ако решиш) повярвай ми
преди да си отида в безтегловност.
Блокирай всички светофари в София
(преди да съм пресякла на червено).
Най-вярна ли е и до гроб ли е,
ти знаеш по-добре от мене.


***
Пред спирките през зимата, кварталните,
сред гълъби и облаци, очаквай ме.
Не се научих да се пазя в тайна.
И още съм храна за разказвачите,
които без умора ме предъвкват.
Да си до мен не се преглъща лесно.
Не преброиха по сърцето кръпките.
Кое избираш -да съм твоя? Или честна?
Любов с любов приличат си по името,
по нищо повече от словореда.
Пътеките към теб не съм преминала.
Единственият път към теб напред е.
Пред спирките през зимата, кварталните,
целувай ме. Пред гълъби и минувачи.
Ако не можеш да ме пазиш в тайна,
аз мога да довърша разказвачите,
да им заседна с красота (без думи).
Жените ти написаха истории -
красавицата води до безумие.
Не съм ти грешка, щом не ме повториш.
Не съм ти грешка, (щом не ослепееш
от новата любов без грим и минало).
Жените преди мен ще полудеят ли,
че аз единствено до теб достигнах.


ПО СРЕДАТА НА ТАНЦА

Ще си тръгна по средата на танца.
Наслади ми се (докато можеш).
Не допускам да пропускаме шансове,
а тангото не е само огън.
Огън с огъня не си прилича.
От пожар до пожар има разлика.
Има разлика от “горя” до “обичам”.
И след танца ни-сцена празна.
Има разлика от “живея” до “дишам”,
от жена до жена-още повече.
Ако някога бъда излишна,
не разменяй обич за обич.
Ако искаш, гори ме до пепел.
И до рани. До задушаване.
По средата на танца сме вече
и в ръцете ти се взривявам.
След средата на танца ме нямаш.
Половини мелодии гоним.
Моят танц е молитва. За двамата.
Ако искаш, хвърли ме във огъня.


***
Когато се почувствам незначителна
и твърде малка (за прашинка във зеницата),
ще бъда точката на удивителните,
която е абсурдно да обичаш,
която пишеш, без да се замислиш,
която даже не личи по листа,
най-малък знак, почти излишен.
А как да ми повярваш, че съм истинска?
Едно петно от тъмното мастило,
по-скоро съм следа от нещо минало.
Почти половин живот съм била
на тъмно и така отивам си.

Пропусни ме (за дълго),
без дори да задраскаш
точка в левия ъгъл.
Пропусни си щастието.


***
Ще ме заобичаш ли отначало,
от първата буква на името,
от скритите бенки по тялото ми
до последната лоша година?
Ще се влюбиш ли в мен за втори път?
Не на чисто, а просто отново.
Ако могат сърцата да си простят,
сигурна съм, и ние можем.
Както никога ще ме заобичаш ли?
Както никой друг, както лудите?
На себе си продължих да приличам
и продължих в полунощ да се будя.
Не със стара любов, преоткрий ме.
И случайно пътя ми пресечи.
Пресечи ми живота. Ще минеш ли?
Няма вече какво да горчи,
има само какво да лекува.
Ще ме заобичаш ли отначало,
без да бързаш и да се страхуваш,
за начало грабни ме цялата.


ОТБИЙ СЕ ЗА ЗАКУСКА ПРЕДИ ДЕСЕТ

Не ме боли от тихите ми залези,
усещам самотата си по светло,
когато няма на кого да доразкажа
съня си. И косите ми разплетени,
когато няма кой да ги докосне.
Преполових кафето си в мълчания.
Във всяка глътка съм събрала космоса,
но по обичана така не станах.
Ако минаваш през града ни скучен,
отбий се за закуска преди десет.
Най-слънчевото утро бих получила,
когато знам, че тук си и до мен си.
Аз знам, ще обещаеш да наминеш
след неопределено много сутрини.
Ще те почакам, а кафето ще изстине,
но първо космосите ще се срутят.
Но първо ще си изпочупя чашите,
ще си запазя само две, за вино.
О, мое закъсняло щастие,
не те дочакам ли, прости ми.


***
Не помня с колко приспивателни
надлъгах сънищата липсващи.
Нали си чувал, закъснява лятото,
а аз без него нямам нищо.
И само красотата ми остана,
по-гола от когато си ме имал.
Заспах (за да пропусна драмите),
ще ме събудиш ли след сто години?
Или след часове? Когато искаш.
Когато е удобно, позвъни ми.
Тя, спящата красавица, ще диша
(дори да я намираш за изстинала)
Тя, спящата красавица, сънува
не принцове, а теб. Предупредих те.
И не по лятото, по теб тъгувам.
Ела да провериш, че още дишам.


***
Дойде по поръчка дъждовното време
и към кафето съм ти късметчето.
Когато съм тъжна, обикновено
е само защото вали и е петък.
И чашата вместо мен ти говори.
Но не на кафе, аз гледам на устни.
Очите разказват най-много истории
и без да си искал, създaват изкуство.
И без да си имал и намерение,
една по една, прочиташ си тайните.
Нали съм жена, а земетресенията
по моя вина са (добре да го знаеш).
Добре е да знаеш, гореща е чашата,
а моите тайни са по-горещи.
Когато престанах да търся щастието,
самото щастие си ме срещна.
И сладко-сладко кафето си пие.
Не само късметче, аз съм и захар.
При мен от дъжда дойде да се скриеш
и всичките капки ми се засмяха.