ЛУННОТО МОМИЧЕ
Живял на един остров смел и честен момък. Неговата работа била да посреща корабите, които пристигали. Само така островът се снабдявал с храна, платове и най-различни вещи от всички краища на света.
Момъкът много обичал морето и често ходел за риба.
Не щеш ли, един ден, докато хвърлял рибарската мрежа, в морето се развихрила страшна буря. Лодката му се преобърнала и потънала. Момъкът се борел за живота си.
Вълните го блъскали и носели дълго време, но той не се предавал. Изведнъж се показало слънцето, морето се успокоило и момъкът видял в далечината кораб. Плувал към него и с последни сили се хванал за едно провиснало въже.
Покачил се на палубата и се почувствал спасен. Потърсил капитана и екипажа, но там нямало никого. Помислил си, че сигурно е единственият оцелял след страшната буря.
Открил храна, малко коте и топ плат, който бил обсипан със звезди и луни. При допир платът си променял цвета от тъмносин в лилав. Котето се потъркало в краката на момъка и проговорило:
- Това е вълшебен плат. Пожелай си нещо и ще го получиш.
Момъкът си помислил, че сигурно полудява. Но колко хубаво би било, ако сега имаше някой, с когото да сподели самотното си пътуване.
Качил се на палубата и там видял прекрасна девойка, която метяла пода.
- Ти пък откъде се появи? - попитал момъкът.
Девойката само се усмихнала и без да проговори продължила да чисти.
Минали няколко дни. Момъкът се опитвал да заговори девойката, но тя само се усмихвала и веднага се захващала за работа. Нощем девойката изчезвала, а денем се появявала и шетала из кораба.
Котето се увъртало в краката на момъка, но не проговаряло. Сетил се той пак за плата. Докоснал го и си помислил, че иска девойката да може да говори. Защото всичко около него му се струвало като лош сън.
Платът отново станал лилав. Засмял се с глас момъкът и се плеснал по челото:
- Ама, че съм глупав! Как може да вярвам в подобни безсмислици?
Появила се девойката и го попитала:
- Добре ли си?
- Аха, сега вече и говориш? Толкова дни наред се опитвах да разбера откъде се появи, а ти само се усмихваше.
- Аз съм Луна!
- А пък аз съм Слънцето! Я не ме карай да се смея.
- Аз наистина съм Луна.
- Ако си Луна, щеше да потопиш кораба. Сигурно пътуването ме кара да виждам неща, които не съществуват.
- Тогава ме докосни и ще разбереш, че съм истинска!
Но момъкът не посмял да я докосне. Страхувал се, че може да изчезне.
Тайно я наблюдавал през всичкото това време и осъзнал, че е влюбен в нея. Девойката се натъжила, че момъкът не й вярва и се затворила в една от каютите.
Момъкът я умолявал да излезе. Блъскал с юмруци по вратата до залез. Когато най-накрая успял да влезе в каютата, нея я нямало. Котето се тръкнало пак в краката му и той се сетил за плата. Молел се да се върне Луна, но платът не променял цвета си.
Задухал силен вятър. Завалял пороен дъжд и гръмотевици прорязвали небето. Момъкът държал руля и видял земя в далечината. Корабът опрял нос в брега, точно когато се показало слънцето, а луната се потапяла в морето. Момъкът се покрил с плата и казал на глас.
- Никоя друга няма да заобичам! По-добре да стана звяр…
И в онзи миг се превърнал във вълк. Изплашено, котето се опитало да скочи на брега, но вълкът го разкъсал със зъби. Паднало парче плат върху мъртвото коте и то се превърнало в магьосник. Злокобно се изсмял магьосникът и потупал вълка по главата.
- Ех, приятелю мой! Благодаря ти, че развали магията! Ако знаех, че толкова лесно ще ме освободиш, щях по-рано да те открия. А сега върви в гората и търси твоето лунно момиче! И за да не си помислиш, че съм лош, ще ти дам един шанс да го откриеш. Денем ще си човек и ако го срещнеш в човешки образ, ще заживеете завинаги заедно. Нощем ще го виждаш, но никога няма да можеш да го докоснеш.
Изръмжал вълкът и скочил върху магьосника. Но от него нямало и следа. Хукнал вълкът през гората. Изкачил се на една скала и завил жално срещу пълната луна.
Трепнала луната и се обгърнала с облаци. Тих копнеж ромолял като дъждец в сърцето на вълка. Призори умората го приспала.
И така омагьосан вълкът виел нощем срещу луната, а денем падал изтощен, безсилен да търси своята любима.
Минало време, а луната ту линеела, ту пълнеела. Имало нощи, в които изобщо не се появяла в небето. Тогава вълкът тичал неспирно и търсел къде се е скрила.
Един ден момъкът решил да изкачи най-високата планина. Вярвал, че на нея ще открие своята любима в човешки образ. Залязло слънцето и се изсипали звезди на небосклона.
Падал и ставал вълкът. Стичала се пяна от устата му, но стигнал до върха. Там имало поляна обсипана със сребърна светлина. Останал без сили, вълкът жално завил към небето. Светлината го заслепила и той съзрял девойката.
- Ех, вълчо, вълчо, не се отказваш!
Погалила го нежно. Прегърнала го и му запяла песен:
,,Повярвай ми, повярвай,
че аз съм твоята Луна,
и с облик на вълк не забравяй,
че човек с човек
се среща само през деня.”
Целунала го и си тръгнала.
На следващия ден, когато се събудил, момъкът си повторил много пъти песента на любимата. Спуснал се по една стръмна пътека и навлязъл в непроходима гора. Толкова нагъсто били шубраците, че цялото му тяло се покрило с рани.
Отново бродил до пълно изтощение. Пропаднал в дупка, а тя го отвела до бистра рекичка. Край рекичката - къщурка, а пред нея го чакала любимата Луна.
Тичали един към друг от щастие, но миг преди да се прегърнат слънцето се скрило. Момъкът се преобразил във вълк, а девойката изчезнала.
Но вълкът можел да чака. Нямало никога да си тръгне оттам. На сутринта, когато се събудил като момък, видял своята Луна как стои над него и му се усмихва.
- Ех, момко, момко, ти ме намери и дочака! Твоя съм и ничия друга.
И заживели щастливо заедно.
А дали магията се е развалила, го знае само магьосникът, за който никой нищо не е чувал и никой не го е виждал.