Елена Петрова

Живял на един остров смел и честен момък. Неговата работа била да посреща корабите, които пристигали. Само така островът се снабдявал с храна, платове и най-различни вещи от всички краища на света.

Момъкът много обичал морето и често ходел за риба.

Не щеш ли, един ден, докато хвърлял рибарската мрежа, в морето се развихрила страшна буря. Лодката му се преобърнала и потънала. Момъкът се борел за живота си.

Вълните го блъскали и носели дълго време, но той не се предавал. Изведнъж се показало слънцето, морето се успокоило и момъкът видял в далечината кораб. Плувал към него и с последни сили се хванал за едно провиснало въже.

Покачил се на палубата и се почувствал спасен. Потърсил капитана и екипажа, но там нямало никого. Помислил си, че сигурно е единственият оцелял след страшната буря.

Открил храна, малко коте и топ плат, който бил обсипан със звезди и луни. При допир платът си променял цвета от тъмносин в лилав. Котето се потъркало в краката на момъка и проговорило:

- Това е вълшебен плат. Пожелай си нещо и ще го получиш.

Момъкът си помислил, че сигурно полудява. Но колко хубаво би било, ако сега имаше някой, с когото да сподели самотното си пътуване.

Качил се на палубата и там видял прекрасна девойка, която метяла пода.

- Ти пък откъде се появи? - попитал момъкът.

Девойката само се усмихнала и без да проговори продължила да чисти.

Минали няколко дни. Момъкът се опитвал да заговори девойката, но тя само се усмихвала и веднага се захващала за работа. Нощем девойката изчезвала, а денем се появявала и шетала из кораба.

Котето се увъртало в краката на момъка, но не проговаряло. Сетил се той пак за плата. Докоснал го и си помислил, че иска девойката да може да говори. Защото всичко около него му се струвало като лош сън.

Платът отново станал лилав. Засмял се с глас момъкът и се плеснал по челото:

- Ама, че съм глупав! Как може да вярвам в подобни безсмислици?

Появила се девойката и го попитала:

- Добре ли си?

- Аха, сега вече и говориш? Толкова дни наред се опитвах да разбера откъде се появи, а ти само се усмихваше.

- Аз съм Луна!

- А пък аз съм Слънцето! Я не ме карай да се смея.

- Аз наистина съм Луна.

- Ако си Луна, щеше да потопиш кораба. Сигурно пътуването ме кара да виждам неща, които не съществуват.

- Тогава ме докосни и ще разбереш, че съм истинска!

Но момъкът не посмял да я докосне. Страхувал се, че може да изчезне.

Тайно я наблюдавал през всичкото това време и осъзнал, че е влюбен в нея. Девойката се натъжила, че момъкът не й вярва и се затворила в една от каютите.

Момъкът я умолявал да излезе. Блъскал с юмруци по вратата до залез. Когато най-накрая успял да влезе в каютата, нея я нямало. Котето се тръкнало пак в краката му и той се сетил за плата. Молел се да се върне Луна, но платът не променял цвета си.

Задухал силен вятър. Завалял пороен дъжд и гръмотевици прорязвали небето. Момъкът държал руля и видял земя в далечината. Корабът опрял нос в брега, точно когато се показало слънцето, а луната се потапяла в морето. Момъкът се покрил с плата и казал на глас.

- Никоя друга няма да заобичам! По-добре да стана звяр…

И в онзи миг се превърнал във вълк. Изплашено, котето се опитало да скочи на брега, но вълкът го разкъсал със зъби. Паднало парче плат върху мъртвото коте и то се превърнало в магьосник. Злокобно се изсмял магьосникът и потупал вълка по главата.

- Ех, приятелю мой! Благодаря ти, че развали магията! Ако знаех, че толкова лесно ще ме освободиш, щях по-рано да те открия. А сега върви в гората и търси твоето лунно момиче! И за да не си помислиш, че съм лош, ще ти дам един шанс да го откриеш. Денем ще си човек и ако го срещнеш в човешки образ, ще заживеете завинаги заедно. Нощем ще го виждаш, но никога няма да можеш да го докоснеш.

Изръмжал вълкът и скочил върху магьосника. Но от него нямало и следа. Хукнал вълкът през гората. Изкачил се на една скала и завил жално срещу пълната луна.

Трепнала луната и се обгърнала с облаци. Тих копнеж ромолял като дъждец в сърцето на вълка. Призори умората го приспала.

И така омагьосан вълкът виел нощем срещу луната, а денем падал изтощен, безсилен да търси своята любима.

Минало време, а луната ту линеела, ту пълнеела. Имало нощи, в които изобщо не се появяла в небето. Тогава вълкът тичал неспирно и търсел къде се е скрила.

Един ден момъкът решил да изкачи най-високата планина. Вярвал, че на нея ще открие своята любима в човешки образ. Залязло слънцето и се изсипали звезди на небосклона.

Падал и ставал вълкът. Стичала се пяна от устата му, но стигнал до върха. Там имало поляна обсипана със сребърна светлина. Останал без сили, вълкът жално завил към небето. Светлината го заслепила и той съзрял девойката.

- Ех, вълчо, вълчо, не се отказваш!

Погалила го нежно. Прегърнала го и му запяла песен:

,,Повярвай ми, повярвай,
че аз съм твоята Луна,
и с облик на вълк не забравяй,
че човек с човек
се среща само през деня.”

Целунала го и си тръгнала.

На следващия ден, когато се събудил, момъкът си повторил много пъти песента на любимата. Спуснал се по една стръмна пътека и навлязъл в непроходима гора. Толкова нагъсто били шубраците, че цялото му тяло се покрило с рани.

Отново бродил до пълно изтощение. Пропаднал в дупка, а тя го отвела до бистра рекичка. Край рекичката - къщурка, а пред нея го чакала любимата Луна.

Тичали един към друг от щастие, но миг преди да се прегърнат слънцето се скрило. Момъкът се преобразил във вълк, а девойката изчезнала.

Но вълкът можел да чака. Нямало никога да си тръгне оттам. На сутринта, когато се събудил като момък, видял своята Луна как стои над него и му се усмихва.

- Ех, момко, момко, ти ме намери и дочака! Твоя съм и ничия друга.

И заживели щастливо заедно.

А дали магията се е развалила, го знае само магьосникът, за който никой нищо не е чувал и никой не го е виждал.