Михайло Сидоржевски

превод: Ваня Ангелова

***
Може би си забравил
как небето падна на земята
а ти, смазан,
обезобразен,
треперещ от страх?
Коленете ти се огънаха
и сърцето ти се разби в дълбоката бездна;
ти сънува странния сън на робството,
който се превърна в живот…
Волна пеперудо,
пеперудо безгрижна,
ето го твоя цвят - в широкото поле -
и твоя лъч - високо в небето!
Лети, лети, пеперудо,
все още грее ясното слънце
и тъмната нощ е още далече;
ето че и вятърът духа,
и просторът поднебесен е твой,
докато танцът ти още продължава
и леките ти крила
треперят
в чистото небе.
Радвай се, радвай се!
Пей, пей!…
Така Бог е определил;
нали още не ти е дошло времето;
имаш още дни.
Не бързай,
игрива пеперудо!
Улови този лъч с крилата си,
гледай как се къпе
на гърба на безгрижната вълна!
Колко лека е тя,
колко прекрасна е
в този прелестен миг
на блаженство на тялото;
колко много се нуждае от ласки
и колко
кристално чисто се смее,
несравнимо, звънко!…
Завиждай й,
тя е твоя!…

ПОКАНА ЗА ПЪТУВАНЕ

Дете мое, сестро моя,
нека заминем за тези земи,
където с теб ще бъдем неразделни
Шарл Бодлер

…дете мое, сестро моя,
в този кален ден
ние пътуваме с теб
на край света,
хванати за ръце;
там има елдов килим
над пътя;
там са обгорените мостове
над брега на нашата река
и мирисът на небето,
и ослепителното сияние, -
което ни примамва…
погледни, любима:
в белия саван на нощта
залязва жълтото слънце;
твоята ръка е в моята ръка,
и в откритото небе
излита самотна птица…
и аз ти казвам:
този пъстър свят,
в който ще избягаме,
ни принадлежи,
затова се стягай за далечен път,
където накрая ще бъдем заедно…
ще вземем със себе си
шепа ябълкови венчелистчета,
парченце от слънцето в Триполи
и малко есенен пелин;
а също и тези солени сълзи от дъжд
над бялата светлина,
и искриците кръв
в колелото на самсара…
…ще се издигнем през пролетта,
когато вали дъжд, нали?..

НЕ СИ ОТИВАЙ

…отвръщам се от равнодушното небе
и във виелицата на безразличните сънища
спокойно гасне
краткият мрачен ден -
като свещица тихо догаря…
отвръщам се от слънцето
и в менгемето на суетата и търпението
леденее сивият свят,
обречен и пуст…
отвръщам се от дъжда
зад последния прозорец -
нали ме напуска времето на покаянието
и сенките по ъглите
крият
побелялата ми тягостна горест…
отвръщам се от радостта
и неловко чакам вечерта,
скрита в смъртта…
отвръщам се от студената болка
в притихналата гръд…
отвръщам се от огъня
в изгарящите вени…
свиквам да живея
върху окосеното стърнище
под самотния свод на небето
без теб…

***
ти каза,
че леденее кръвта и гасне денят
и че има толкова малко слънце и толкова много тъга,
и че нощта влиза в очите ми като огън в празно сърце,
и че птиците излитат, тревожно махайки с криле…

а аз ти казвам:
ето че тревата шумоли в главите ни
и ябълковият цвят постила бяла постеля
върху чаршафите на страстта и любовта,
и светът лети зад нас в безумната бездна…

ти каза:
ето че цветето увяхна под слънцето на обгорената пустиня
и стана сянка сред лятото в пустотата на градината,
и светът ни гледа с безразличните си очи…

а аз ти казвам:
а ти спомняш ли си неудържимия трепет на пролетното скерцо
и къщата в борова рамка,
и детския смях в нощната мараня,
и сладките танци на Посейдон в трепета на солените вълни, там,
където в пясъка оставиха следи нозете ти?..

ти каза,
че всичко ще премине
и че жълтите листа покорно ще легнат в нозете на скучната есен,
и ще бъдат бели снеговете на чуждата зима,
и сивата пепел от неутолени желания ще полети след вятъра
към неизвестността, в студения мрак…

а аз ти казвам:
познавам те от хиляда години
и хиляда години те обичам…