ОБРАТЕН ПЪТ

Методи Бежански

Из „Накит с образ на жена” (1978)

На Н.

Ескадронът препуска в дълга редица - подплашени сенки. Птиците на облак се вдигат от дърветата, бият криле и чертаят високи, трепетни кръгове. Земята тътне от ударите на копитата, подковите просветват на залеза и блясъкът им се дави в прашната вихрушка, сподиряща бесния бяг.

Ездачите и конете са неспокойни. Една тръпка ги пронизва, прави ги нервни - в ноздрите още смъди острият дъх на горяло, а звънтежът на подкови не може да заглуши гласовете на добитък и хора без стряха.

Стремената се опват, коленете притискат потните тела към седлата, лицата стават сиви и неподвижни като за пречест. Бичовете, хванати яко в десниците, яростно се извиват, плющят и парят конските хълбоци.

Назад е селото със заревото на пожарите и с кълбата дим над къщите - събрано като в шепа между двата хълма, - напред е пътят - неравен и прашен.

Той се гъне, гърчи се между тесни клисури, засенени от болничави храсталаци ясен и кучешки дрян, излиза на равно, задъхва се по олисяли хребети, където стърчат самотни дървета. Път без коловози и следи от стъпки.

Ескадронът препуска, а пред него на вихрен кон се носи капитан Радев - ниско сведен, прибрал рамене, присвил клепачи от насрещния вятър. Със стиснати устни и бледо лице, безтрепетен, сякаш от камък.

Козирката на фуражката му скрива дълбоката гънка между очите. Лявата ръка крепи отпуснатия повод, а дясната в сдържана ласка е положена върху врата на жребеца. Кон и ездач са се слели в едно.

Вятърът обвява страните на капитана, разхлажда ги, гаси маранята в гърдите му и го кара непрестанно да натиска шпорите. По-бързо!… По-далече!… Чаткането на копитата се слива с ударите на сърцето, лекота замайва погледа като пред дълъг, отморителен сън.

Само главата тежи. Да може миг да дремне на стреме, да обистри ум! Гледа неизораните ниви, трънливите синури между тях и му се струва, че всеки дене един такъв синур, а между всеки два синура гъмжат хора и пътища.

Жребецът усеща топлината на дланта, предано напира и сече пътя на едри късове - равни, отмерени. От устата му падат купчинки пяна, гривата лъщи и играе - събере се на кичури, разпилее се косъм по косъм.

Офицерът долавя сгорещения дъх на добичето, замижава и цял се отдава на замаята. Тропотът зад него сякаш замира, поти се и той остава сам. Съвсем сам. Като захвърлен в света. Дълго язди тъй, обръща се и вижда празното място зад себе си - мястото на своя помощник.

Не иска да мисли за него. Неприятно му е и го боли. Струва му се, ако още малко убързи бяг, ще се откъсне, ще го забрави, та стръвно удря пети в напрегнатото тяло на жребеца. Той източва шия, захапва стоманените пръстенчета на юздата и пръхти, безсилен да хвръкне.

Препуска капитан Радев, а празното място зад него го гони и в пътя, и в мислите…

Търсеха укрит въстаник. Заклещиха селото, тършуваха. Знаеха, че е там. Дори курниците преровиха, но не го намериха. И в дома му го нямаше. Капитан Радев заповяда на войниците да запалят къщата, а семейството да се изсели.

Изкараха на двора жената и седемте деца - треперещи, озверени от страх. Най-голямото, шестнайсетгодишно момиче с коси до кръста, застана срещу къщната врата и закърши пръсти в беззвучен плач.

Затрополяха подкованите ботуши, дръннаха тенекиите с газта. Откъм сайванта немощно се затътри деветдесетгодишен старец с олисял овчи калпак и тояжка в ръка.

Върви, задъхва се, та очите му ще изскочат. Дойде със спъната крачка и умолително рече:

- Не вземайте грях на душата си, господин офицер, не оставяйте дечицата без покрив. Хванете обратния път и миром си идете!

- Няма обратен път, старче - усмихнато отговори капитан Радев и се обърна към помощника си: - Поручик Гиздов, аз заповядах…

Поручикът, нисък, с лисиче лице, сбута коня. Приближи, пресегна се и прошушна:

- Господин капитан, ще заловим размирника, ако вземем дъщерята за заложница.

Капитанът мълчаливо го погледна.

- Приберем ли я, ще дойде. Ще видите. Баща е…

Така и направиха. Ескадронният заповяда момичето да се затвори в малката стая на училището, в което квартируваше частта, и да се поставят двама часови - един пред вратата и друг отвън, под прозореца.

На сутринта момичето го нямаше. Часовият му съобщи, че през нощта поручик Гиздов наредил да го заведат в стаята му. Капитан Радев се стъписа. Не повярва.

Заповяда веднага да повикат поручика. Той изтопурка по стълбите от горния етаж и дойде, тичешком закопчавайки портупея си. Напряко върху лявата му буза червенееше драскотина. Представи се.

Капитан Радев задържа поглед на драскотината и запита:

- Къде е заложницата?

- Горе - без стеснение отвърна помощникът. Стоеше тъй, сякаш нищо не беше се случило. Спокоен, дори малко вътрешно отпуснат. С усмивка.

Горе!… Това стигаше.

- Поручик Гиздов, Вие носите пагон на български офицер!

Гласът му бе, както винаги, равен, но напрегнат до сетен предел.

Поручикът се изпъна, драскотината на бузата му овлажня от прилив на прясна кръв.

- Господин капитан, моят офицерски пагон с нищо не е опетнен!

А това вече беше много.

Капитан Радев със сдържано презрение сви устни. Какво повече да каже. Пък и нямаше смисъл… От погрома на въстанието арестуваше, палеше и убиваше с вярата, че това е необходимо в името на един ред, който бе призван да пази.

Кому служеше този ред, не беше негова работа - негова работа беше да го пази. И той го пазеше. За всичко имаше заповед, а за него заповедта бе свещена повеля пред пагона. И нито веднъж не изпита ни жалост, ни угризение.

Но случаят с момичето беше друг. Офицерът може да стреля, това е част от природата му, но не може да изнасилва…

Изведнъж този човек му се видя далечен, чужд, който не мисли за онова, на което отдаваха дни и нощи, а за себе си.

И за първи път изпита чувство на самота. Обезоръжи помощника си, откъсна пагоните му и го арестува.

След два часа бащата на момичето дойде и се предаде. Командирът на ескадрона с почуда откри, че той не беше смазан - стоеше, както стои пленник, убеден в превъзходството и силата си.

Това още повече го смути. „Те имат цел… Те всецяло се отдават на тази цел.” И още повече озлобя.

Капитан Радев нареди заложницата да бъде освободена. Въстаникът поиска да я види, ала той не разреши. Позволи му да надникне през прозореца, когато тя мине свободна през училищния двор.

Момичето вървеше като жена и бащата забеляза това, но не трепна. Само тежко преглътна и каза:

- Убийте ме по-скоро!

Офицерът почувства болката му - бяха врагове, но бяха мъже. Не го разпитва и не го измъчва. Чувстваше се виновен, пък и преситил се бе. И той, и войниците му…

Следобед разбра, че дъщерята не си отишла у дома, а се хвърлила в първия кладенец край улицата.

Капитан Радев мислеше, ако сам не разстреля помощника си, няма да се успокои.

Вечерта го разстреля, но покой не намери. Цялата нощ не заспа. Нещо в него беше се пропукало.

„Кому да вярваш? - питаше се. - Чуждите те ненавиждат, своите ти носят разочарование. Едните можеш да разбереш, защото воюваш с тях, ала на другите не можеш да простиш. Тогава - накъде?…”

И сега в бесния бяг на ескадрона, в припряното чаткане на копитата, в свистенето на вятъра край ушите му изстрелът още ечи.

Убивал е, стрелял е и по живи, и по мъртви, но само този изстрел остана. Самотата отново стяга гърдите му, обладава го цял и той отново се пита: „Кому да вярваш? Накъде да вървиш?…”

Един глас отведнъж руква, сякаш изскача изпод бързите нозе на конете. Надвива тропота, заглушава кънтежа на земята. И пее

Шуми Марица окървавена,
плаче вдовица, люто ранена…

Гласът на войника е дрезгав, сподавен от насрещния вятър, ала песента пак звучи сурово, по мъжки. Конете наострят уши, улавят ритъма и по него секат пътя.

Капитан Радев се сепва. „Мъжеството и дългът надделяха.” Преди час, когато заповяда заради един укрит въстанически командир да разстрелят пет души и да запалят три къщи, върху лицата на някои за първи път се изписа досада, а в едни очи изби ужас - навярно от умората. „Песента ще ги направи, каквито бяха.”

Офицерът за секунда изправя жребеца на задните крака и вади сабята. Вдига я високо, отпуска повода и добичето усеща на гърдите си режещата болка от шпорите.

- Ескадро-он!… За по-о-чест!…

Още двеста саби замират в трепет.

Шуми Марица окървавена…

Слуша гласа, а мислите му се късат от ритъма на копитните удари. „Шуми Марица… Шуми… И Огоста шуми. И Тунджа. И Искър… Прокълната ли е тази наша земя, та няма покой от злочестини?”

Обръща поглед към напуснатото село - в тихия залез димът от запалените къщи пълзи над хребетите, скрива дърветата и натежал от привечерната влага, отново се спуска в ниското.

Капитанът въздиша от болка по земята. „Гори я враг, горим я ние. Жива я опекохме, умъртвихме я, а недоволството не свършва. Къде кълни?…”

Екотът на куршума, забит в гърдите на поручик Гиздов, прекъсва гласа на войника и чувството на самота отново извиква гърч на душата.

Кому да вярваш?… Няма приятели, няма другари, няма обич. Имаше, а сякаш не бе я имало. За цял живот ще огорчи оная последна вечер с божествената доктор Силвия Дечева, а думите й „Понякога мъртвите ни надживяват, капитане, и в това е тяхната сила” все ще стягат глътката…

Нищо няма. Има само тези двеста войници зад себе си, но докога? Един ден, когато му дойде времето, всеки от тях ще хване мирния път за дома и той пак ще е сам… Когато му дойде времето… Сега още не е дошло. И слава богу! Искрица сгрява сърцето и песента на войника се мъчи да я разпали.

Смрачава се. Пътят излиза на голяма, равна рудина, по която тъмнеят огромни кръгове бурен. С огромни жилави листа, които пукат под копитата. Стъпките закънтяват по-ясно, звънтят. Струйва лъх на сгазени треви, на смачкан овчарски босилек.

Офицерът дълбоко поема този дъх, дощява му се да скочи и в несвяст дълго да лежи на земята. Ала не може. Двеста коня напират след него, дробят мрачината в такта на химна. Той дръпва поводите, извива ги встрани и спира, все тъй вдигнал сабята за почест.

Тътнежът на ескадрона тече край него. Тропотът и горещият дъх на конете го топлят и той стои мъжествен, красив. Като на парад. Но тревогата остава, не чезне. И самотата бие в слепоочията.

Гледа как войниците един след друг профучават, ала в бързината не вижда, че са настръхнали, озлобени, и в унес неволно мълви:

- Поне тях имам. Денем претърсват и палят, нощем разстрелват, но не им дотяга. Не роптаят. Те са ми верни и аз съм им верен… Двеста щика - двеста железни ръце…

Последният кон изведнъж свива към него и внезапен саблен удар го разтърсва. Подсича го на седлото. Главата му клюмва встрани, фуражката пада и открива дълбоката гънка между очите.

Ръката на капитана рязко дръпва юздата, краката му конвулсивно ритват гърдите на жребеца и той уплашено подскача, но сдържан от повода, стихва.

Ескадронът лети, отминава напред, стъпките откънтяват в мрачината. Остава само белият жребец с увисналото, безжизнено тяло на капитан Радев.

Той докосва с муцуна дланта му и неполучил ласка, тревожно пристъпя на място. Гледа по посока на ескадрона и цвили. Самотно. Тъжно. Не чака - стремглаво полита напред, за да догони другите коне, да ги поведе.

Трупът увисва, празната ножница дрънчи в изпънатото настрани стреме, а отпуснатата сабя стърже земята.

Жребецът все по-бързо и по-бързо препуска, но ескадронът бяга и той отново самотно, проточено цвили.

Скъсява разстоянието, ала редицата се разгъва като ветрило и все повече и повече редее.

Той тръгва наляво, свива надясно, обърква се, но разбира, че излиза от пътя и поема направо - единствен с мъртвото тяло върху седлото.

А нейде прозвънват овчарски хлопки и над рудината струи освежителен повей на овчарски босилек, примесен с отровен дъх на смачкан бурен.