ЧАСОВНИЦИ БЕЗ СТРЕЛКИ

Вера Костадинова

ЧАСОВНИЦИ БЕЗ СТРЕЛКИ

Онемяло е днешното време.
Няма плач на камбана
дори.
Езикът изтръгнат мълчи
във безвремие.
Всичко,
всичко в този свят
се руши.
Часовниците са огромни -
без стрелки.
Мъртви
отброяват
секунди
взаимност.
Няма хората.
Няма бързащи хора отвън.
Всичко вече е
вътре -
две души.
Изживяващи миг -
звезден миг
на божествена
вечност.


ДОМЪТ НА САМОТНИКА

Стари книги.
Тежка миризма.
Писалище с изсъхнало перо.
С уста, напукана до кръв,
лежи във ъгъла
сред няколко змии.
Чул щум,
събужда се,
Залита.
И разритва
змийското гнездо.
Останали са само кожи.
Паяжините
разкъсва.
Паяците -
те къде са?
Шумоленето не спира.
Котка.
Може би е котка.
Все пак - живо същество…
В очите вече има порив.
И надежда.
И ето, само
крачка го дели оттам.
А там -
от другата страна,
една кибритопродавачка
тъничко краче подвила,
е седнала на прага -
клечките брои.
Нарича ги
и
кротко чака.


МОЙ БЕДНИ ЗАРАТУСТРА

Някога в предишните животи
съм била твоя жена.
Тичали сме боси
по окосената трева.
Някога в предишните животи
моят мъж си бил
и си носил на гръб брашното,
за да омеся хляба от ръж.
Някога в предишните животи
до огнището във пещерата
страстно сме се любили.
Някога в предишните животи
аз везала съм ризите,
с които си бил на война,
да пребориш Злото,
да докараш Светлина.
Но си се връщал
със перчем разрошен
при своята единствена жена.
Някога в предишите животи
сме препълвали с любов света…
Познах те.
И ръка подадох.
Пред тебе коленичих.
А ти във другата загледан
сам себе си не разпозна…
…защото „Щастието е жена” -
Нали така мой бедни,
бедний
Заратустра?


ТИШИНА

Изгорих клавишите.
И струните разкъсах.
Счупих го на две перото.
И небето потъмня.
Вярвях по пясъци подвижни,
не по твърдата земя.
И исках
само ти
от всички
да ме видиш.
Няма те.
Ни тук.
Ни там…
…Една огромна,
тайнствена луна
и
тишина.


И ТЕ ПИТАМ

Както искаш -
така ме наричай.
Аз добре зная
какво съм
и какво съм била.
Всичко можеш
да кажеш.
Само моля -
внимавай -
не обричай
на мъчителна смърт
любовта.

И
внезапно
лицето ти
стана
лице
на тълпа.


ПАРЕЩИ ДУМИ

Разпилени думи
събирам.
От масата -
с двете чаши кафе
(неизпити).
От стените -
(които издигнахме).
И от пода,
където откривам
богатство
от смачкани четиристишия.
Въздухът - огнен
е изпълнен
със парещи пръстите
букви.
Мълчаливо подреждам
загадката аз
във която горя.
Вкус на метално горчиво.
Не виждам,
все още не виждам
да отваряш ти
нова врата.