ЧАША ОРИЗ

Вера Костадинова

- Здравейте, съседе! Да Ви се намира малко хляб?

Само за миг в главата му нахлу спомен. Резна го като скалпел. Беше отдавна. Току- що се беше пренесъл в наследственото жилище, в което дълги години никой не беше живял. Нямаше никакви продукти. Беше си донесъл само кафе. На другият ден щеше да пазарува. В студеният дом всичко беше замряло. Даже звънецът на вратата не работеше. Като разглеждаше голямата семейна библиотека и разлистваше книгите, чу тропане по вратата. Погледна часовника - минаваше полунощ. Отдавна всички прозорци бяха тъмни. Отиде да отвори, без да се колебае. На вратата - един от съседите на етажа. Един самотник, без семейство, особняк някакъв. Знаеше за него само, че е пенсиониран учител. Лъхна го миризма. Не, не беше на алкохол. Дрехите му стояха като чужди.

- Здравейте, съседе, да имате малко ориз? Много ме боли корема.

- Нямам, господин Славов, все още нямам нищо. Утре ще пазарувам.

- Ех, да, утре… утре… Извинявайте…

На другият ден купи разни неща и очакваше да се появи съседа. Не дойде -  „Сигурно е отишъл при сестра си”. Така минаха много дни. Седмица, две… Студът вилнееше. Сняг бе сковал и хора, и души.

Един ден, връщайки се от работа, видя на вратата на съседа следа от “кубинка”. Полицаи разбили вратата. Търсили го. Намерили го свит на кълбо.

….

- Да, имам хляб. Изчакайте ме секунда!

- Ще Ви го върна утре, като купя.

- Не, не ми го връщайте! Моля, идвайте по-често.